Съдържание на „Капиталът. Първи том.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Книга I.
Процесът на производството на капитала
1867
ОТДЕЛ ШЕСТИ
Работна заплата
Глава осемнадесета
Заплатата по време
Самата работна заплата взема най-разнообразни форми и това обстоятелство не проличава в наръчниците по политическа икономия, които в своята груба заинтересованост към материята пренебрегват всяко различие във формата. Но мястото на едно изследване на всички тези форми е в специалното учение за наемния труд, следователно не в това съчинение. Тук трябва само накратко да разгледаме господстващите две основни форми.
Продажбата на работната сила се извършва, както вече знаем, винаги за определен период от време. Така че превърнатата форма, в която непосредствено се представя еднодневната стойност, седмичната и т. н. стойност на работната сила, е формата на „заплатата по време“, напр. надницата и т. н.
Преди всичко трябва да се забележи, че изложените в петнадесетата глава закони за изменението във величините на цената на работната сила и на принадената стойност чрез проста промяна на формата се превръщат в закони на работната заплата. Също тъй разликата между разменната стойност на работната сила и масата на средствата за живот, в които се превръща тази стойност, сега се явява като разлика между номиналната и реалната работна заплата. Би било безполезно да се повтаря при формата на проявление всичко оновa, което вече бе развито при съществената форма. Затова ще се ограничим върху няколко точки, характерни за заплатата по време.
Паричната сума30), която работникът получава за своя еднодневен, седмичен и т. н. труд, образува сумата на неговата номинална работна заплата, т. е. на работната заплата, изразена по стойност. Но ясно е, че според продължителността на работния ден, т. е. според всекидневно влаганото от работника количество труд, една и съща еднодневна, седмична и т. н. заплата може да представлява твърде различна цена на труда, т. е. твърде различни парични суми за едно и също количество труд31). Така че при заплатата по време пак трябва да се прави разлика между общата сума на работната заплата, надницата, седмичната заплата и т. н. — и цената на труда. Но как да се намери тази цена, т. е. паричната стойност на дадено количество труд? Средната цена на труда се получава, като разделим средната еднодневна стойност на работната сила с броя на часовете на един среден работен ден. Ако напр. еднодневната стойност на работната сила е 3 шилинга — новопроизведена стойност от 6 работни часа — и ако работният ден се състои от 12 часа, цената на един работен час е = 3 шилинга / 12 = 3 пенса. Намерената по такъв начин цена на работния час служи като единица мярка за цената на труда.
Затова следва, че надницата, седмичната и т. н. заплата може да остава същата, макар цената на труда постоянно да спада. Ако напр. обикновеният работен ден е бил 10 часа, а еднодневната стойност на работната сила — 3 шилинга, цената на един работен час е била 3 3/5 пенса; тя спада на 3 пенса, щом работният ден се удължи на 12 часа, и на 2 2/5 пенса, ако той се удължи на 15 часа. Но въпреки това надницата или седмичната заплата остават неизменни. И обратно, надницата или седмичната заплата може да се повиши, макар цената на труда да остане неизменна или дори да спадне. Ако напр. работният ден е бил 10 часа, а еднодневната стойност на работната сила — 3 шилинга, цената на един работен час е 3 3/5 пенса. Ако работникът поради увеличение на работата и при неизменна цена на труда работи 12 часа, неговата надница ще се повиши на 3 шилинга и 7 1/5 пенса без всякакво изменение на цената на труда Същият резултат би се получил, ако вместо екстензивната величина на труда се увеличеше неговата интензивна величина32). Затова покачването на номиналната надница или седмична заплата може да бъде придружавано от неизменна или падаща цена на труда. Същото важи и за дохода на работническото семейство, когато влаганото от главата на семейството количество труд бива увеличавано с труда на другите членове на семейството. Така че съществуват методи за понижаване на цената на труда, независими от намаляването на номиналната надница или седмична заплата33).
Като общ закон обаче следва: при дадено количество еднодневен, седмичен и т. н. труд надницата или седмичната заплата зависят от цената на труда, която пък се изменя или заедно със стойността на работната сила, или с отклоненията на нейната цена от стойността ѝ. Ако, напротив, е дадена цената на труда, надницата или седмичната заплата зависят от количеството на еднодневния или седмичния труд.
Единицата мярка за заплата по време, цената на работния час, е частното от еднодневната стойност на работната сила, разделена на броя на часовете на обичайния работен ден. Да приемем, че последният има 12 часа, че еднодневната стойност на работната сила е 3 шилинга, които са новопроизведена стойност на 6 работни часа. Цената на работния час при тези условия е 3 пенса, а неговата новопроизведена стойност — 6 пенса. Ако работникът е зает по-малко от 12 часа дневно (или по-малко от 6 дни през седмицата), напр. само 6 или 8 часа, то при тази цена на труда той получава само 2 или 1 1/2 шилинга надница34). Тъй като според предпоставката той трябва да работи средно 6 часа на ден, за да произведе само такава надница, която да отговаря на стойността на неговата работна сила, и тъй като според същата предпоставка той от всеки час работи само 1/2 час за себе си, а другия 1/2 час — за капиталиста, ясно е, че той може да изкара за себе си стойност, произведена за 6 часа, само ако работи не по-малко от 12 часа. Ако ние преди видяхме разрушителните последици на прекомерния труд, тук откриваме източниците на онези страдания, които застрашават работника, когато той е принуден да работи непълно време.
Ако заплатата на час е фиксирана по такъв начин, че капиталистът не се задължава да плаща надница или седмична заплата, а да плаща само онези работни часове, през които му е угодно да дава работа на работника — той може да му дава работа през по-малко време от онова, което първоначално лежи в основата на изчисляването на заплатата на час, или на единицата мярка за цената на труда. Тъй като тази единица мярка се определя чрез отношението 
тя естествено губи всякакъв смисъл, щом работният ден престане да съдържа определен брой часове. Премахва се взаимната зависимост между заплатения и незаплатения труд. Сега капиталистът може да изкара от работника определено количество принаден труд, без да му предостави работното време, необходимо за поддържане на съществуването на работника. Той може да унищожи всяка редовност на работата и ръководен изключително от своето удобство, каприз и моментни интереси, да сменя чудовищния прекомерен труд с периоди на относителна или дори пълна безработица. Той може ненормално да удължи работния ден, без да дава никаква съответна компенсация на работника — под предлог че плаща „нормалната цена на труда“. На това се дължи напълно разумното опълчване на лондонските строителни работници (1860 г.) против опита на капиталистите да им наложат заплата на час. Законодателното ограничаване на работния ден слага край на това безобразие, макар че естествено не слага край и на недозаангажирането на работника, което се дължи на конкуренцията от страна на машините, на промените в квалификацията на заетите работници, на частичните и всеобщите кризи.
При нарастваща надница или седмична заплата цената на труда номинално може да остане постоянна и въпреки това да спадне под своето нормално равнище. Това става всеки път, когато при постоянна цена на труда, респективно на работния час, работният ден бъде удължен повече от обикновената му продължителност. Когато в дробта 
расте знаменателят, тогава числителят расте още по-бързо. Заедно с продължителността на функционирането на работната сила нараства и нейната стойност, тъй като нараства и нейното изхабяване — и това нарастване се извършва в по-бърза пропорция, отколкото нарастването на продължителността на нейното функциониране. Затова в много клонове на индустрията, в които без законодателни ограничения на работното време господства заплатата по време — стихийно се е развил обичаят работният ден само до известен предел, напр. до изтичането на 10-ия час, да бъде смятан за нормален („normal working day“ [„нормален работен ден“], „the day's work“ [„дневен труд“] или „the regular hours of work“ [„редовно работно време“]). Отвъд този предел работното време образува извънредно време (overtime) и се заплаща по-добре (extra рау), макар и често пъти в смешно малка пропорция, при което за единица мярка също се взема часът35). Нормалният работен ден тук съществува като откъс от действителния работен ден, а последният често пъти в продължение на цялата година трае по-дълго от първия36). Нарастването на цената на труда заедно с удължаването на работния ден отвъд известен нормален предел се извършва в някои английски отрасли на промишлеността по такъв начин, че ниската цена на труда през време на тъй нареченото нормално време налага на работника — ако той изобщо иска да изкара достатъчна работна заплата — да работи и през по-добре платеното извънредно време37).
В книговезкия бранш на лондонското Сити са заети твърде много млади момичета от 14-15 години, и то по чирашкия договор, който предписва определен брой работни часове. При все това през последната седмица на всеки месец те работят до 10, 11, 12 и 1 чacà през нощта заедно с възрастните работници, в твърде смесено общество. „Господарите ги примамват (tempt) с извънредна заплата и пари за добра вечеря“, която те консумират в близки кръчми. Голямата разпуснатост, която се развива между тези „young immortals“ (млади души) („Children's Employment Commission, 5th Report“, p. 44, № 191), ce компенсира c това, че те подвързват между другото и много библии и други душеспасителни книги. Законодателното ограничаване на работния ден туря край на това удоволствие38).
Общоизвестен е фактът, че колкото по-дълъг е работният ден в някой отрасъл на промишлеността, толкова по-ниска е работната заплата39). Фабричният инспектор А. Редгрейв илюстрира това с една сравнителна таблица за 20-годишния период от 1839-1859 г., според която във фабриките, подчинени на закона за 10-часовия работен ден, работната заплата се е покачила, докато във фабриките, където се работи по 14 до 15 часа дневно, тя е спаднала40).
От закона: „при дадена цена на труда надницата или седмичната заплата зависят от количеството на вложения труд“, преди всичко следва, че колкото по-ниска е цената на труда, толкова по-голямо трябва да бъде количеството труд, или толкова по-дълъг работният ден, за да може работникът да си осигури поне оскъдна средна заплата. В този случай ниската цена на труда действа като подбуда за удължаване на работното време41).
И обратно, удължаването на работното време от своя страна предизвиква спадане на цената на труда, а с това и на надницата или на седмичната заплата. От определянето на цената на труда с отношението еднодневна стойност на работната сила / работен ден от даден брой часове следва, че простото удължаване на работния ден намалява цената на труда, ако не настъпи никаква компенсация. Но същите обстоятелства, които позволяват на капиталиста да удължава за продължителен срок работния ден, отначало му позволяват, а в края на краищата го принуждават да намалява и номинално цената на труда — дотогава, докато спадне общата цена на умножения брой часове, т. е. докато спадне надницата или седмичната заплата. Тук е достатъчно да се посочат две обстоятелства. Ако един човек извършва работата на 1 1/2 или на 2 души, нараства притокът на труд, макар че притокът на работни сили на пазара остава постоянен. Предизвиканата по този начин конкуренция между работниците дава възможност на капиталиста да смъкне цената на труда, докато пък падащата цена на труда му дава възможност още повече да увеличи работното време42). Но това разполагане с ненормално количество незаплатен труд, т. е. с количество, което превишава средното обществено равнище, скоро става средство за конкуренция между самите капиталисти. Част от стоковата цена се състои от цената на труда. Незаплатената част от цената на труда може и да не се включва в стоковата цена. Тя може да бъде подарена на купувача на стоката. Тази е първата крачка под натиска на конкуренцията. Втората крачка, към която тя заставя, е да се изключи от продажната цена на стоката поне част от ненормалната принадена стойност, произведена чрез удължаването на работния ден. По този начин се образува ненормално ниска продажна цена на стоката, която отначало възниква спорадично, а след това постепенно се фиксира и става постоянна основа на мизерната работна заплата при прекомерно работно време, докато първоначално е била продукт на тези обстоятелства. Ние само набелязваме това движение, тъй като тук не е мястото за анализ на конкуренцията. Но за минута нека дадем думата на самия капиталист.
„В Бирмингам конкуренцията между господарите е толкова голяма, че някои от нас са принудени като предприемачи да постъпват така, както бихме се срамували да постъпваме при други обстоятелства; и въпреки това не се печелят повече пари (and yet no more money is made), а само публиката има полза от това.“43).
Да си спомним за двата вида лондонски хлебари, от които едните продават хляба по пълната му цена (the „fullpriced“ bakers), a другите под нормалната му цена („the underpriced“, „the undersellers“). „Fullpriced“ доносничат за своите конкуренти пред парламентарната следствена комисия:
„Те съществуват само като, първо, измамват публиката (чрез фалшификация на стоката, и, второ, измъкват от своите работници 18 работни часа срещу заплата за 12-часов труд... Незаплатеният труд (the unpaid labour) на работниците е средството, с което те се борят с конкурентите... Конкуренцията между господарите- хлебари е причина за мъчнотиите при премахването на нощната работа. Underseller, който продава хляба под неговата цена, която се мени заедно с цената на брашното, се обезщетява за загубите, като изстисква повече труд от своите хора. Ако аз извличам само 12 часа труд от своите хора, а моят съсед, напротив, 18 или 20 часа, той ще ме бие в продажната цена. Ако работниците можеха да наложат да им се заплаща извънредното време, тогава скоро щеше да се тури край на тая маневра... Голям брой от работещите при undersellers са чужденци, младежи и други, които са принудени да се задоволяват едва ли не с каквато и да е работна заплата, която могат да получат.“44)
Тази иеремиада е интересна и затова, че показва как в мозъка на капиталиста се отразява само привидността на производствените отношения. Капиталистът не знае, че и нормалната цена на труда съдържа определено количество незаплатен труд и че именно този незаплатен труд е нормалният източник на неговата печалба. Категорията на принаденото работно време за него изобщо не съществува, защото то е включено в нормалния работен ден, който той смята, че заплаща с надницата. Но за него съществува извънредното време, удължаването на работния ден отвъд пределите, които отговарят на обикновената цена на труда. В борбата си против своя конкурент, който продава на цена под нормалната, той дори настоява за извънредно заплащане (extra pay) на това извънредно време. Той пак не знае, че тази извънредна заплата също съдържа незаплатен труд, както го съдържа и цената на обикновения работен час. Напр. цената на един час от 12-часовия работен ден е 3 пенса, т. е. стойността, произведена за 1/2 работен час, докато цената на извънредния работен час е 4 пенса, т. е. стойност, произведена за 2/3 работен час. В първия случай капиталистът си присвоява без заплащане половината от работния час, във втория — една трета.
БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА
30) Тук самата стойност на парите винаги се предпоставя като постоянна.
31) „Цената на труда е сумата, която се плаща за дадено количество труд.“ (Sir Edward West, „Price of Corn and Wages of Labour“, London, 1826, p. 67). Уест e авторът на анонимното съчинение, което направи епоха в историята на политическата икономия: „Essay on the Application of Capital to Land“. By a Fellow of the University College of Oxford, London, 1815.
32) „Работните заплати зависят от цената на труда и от количеството на извършения труд... Увеличението на работните заплати не включва по необходимост повишаване на цената на труда. При по-дълго работене и по-голямо напрягане работните заплати могат значително да нараснат, докато цената на труда си остава същата.“ (West. „Price of Corn and Wages of Labour“, London, 18.6, p. 66, 68 и 112). Впрочем Уест c банални фрази се измъква от главния въпрос: как се определя „цената на труда“?
33) Най-фанатичният представител на индустриалната буржоазия от XVIII век, автор на често цитираното тук съчинение „Essay on Trade and Commerce“, съвсем вярно долавя това, макар да представя работата извънредно объркано: „Количеството на труда, а не неговата цена (под това той разбира номиналната надница или седмична заплата) се определя чрез цената на средствата за живот и на другите предмети за потребление: ако се намали силно цената на предметите за потребление — съответно спада и количеството на труда... Фабрикантите знаят, че има различни пътища за повишаване или понижаване цената на труда освен чрез изменянето на неговата номинална сума.“ (пак там, стр. 48 и 61). Н. У. Сениор в своите „Three Lectures on the Rate of Wages“, London, 1830, като се ползва от съчинението на Уест, без да го посочва, между другото казва: „Работникът се интересува главно от размера на работната заплата.“ (стр. 15). И така, работникът бил заинтересован главно от това, което получава, от номиналната сума на заплатата, а не от това, което дава, не от количеството труд!
34) Ефектът на такова ненормално недозаангажиране е съвсем различен от този на едно всеобщо принудително законодателно скъсяване на работния ден. Първото няма нищо общо с абсолютната дължина на работния ден и може да настъпи както при 15-часов работен ден, тъй и при 6-часов. Нормалната цена на труда в първия случай е пресметната въз основа на това, че работникът работи средно 15 часа на ден, а във втория — че той работи средно 6 часа. Затова ефектът е еднакъв, ако в първия случай той е заангажиран само 7 1/2, а във втория — само 3 часа дневно.
35) „Нормата на заплатата за извънредно време (в производството на дантели) е толкова нищожна — 1/2 пени и т. н. на час, — че се намира в остър контраст с грамадната вреда, която тя причинява на здравето и жизнената сила на работниците... При това малката добавка, спечелена по този начин, често пъти пак трябва да се изразходва за извънредни подкрепителни средства.“ („Children's Employment Commission. 2nd Report“, p. XVI, N 117).
36) Напр. в тапетните фабрики преди неотдавнашното въвеждане на фабричния закон. „Ние работехме без обедна почивка, тъй че 10 1/2-часовата дневна работа свършва в 4 1/12 часа след обед; а всичко по-нататък е извънредно време, което рядко свършва преди 8 чacà вечер, така че ние всъщност работим извънредно време през цялата година.“ (показания на мистър Смит пред „Children's Employment Commision ist Report“, p. 125).
37) Напр. в шотландските белилни. „В някои части на Шотландия тази промишленост (преди въвеждането на фабричния закон от 1862 г.) работеше по системата на извънредното работно време, т. е. 10 часа се смятаха за нормален работен ден, за това време работникът получаваше 1 шилинг и 2 пенса. Но към това всекидневно се прибавяше извънредно време от 3 или 4 часа, което се заплащаше по 3 пенса за час. Ето последиците на тази система: работник, който е работил само през нормалното време, можеше да спечели само 8 шилинга в седмицата. Без извънредна работа работната заплата беше недостатъчна.“ („Reports of Insp. of Fact. for 30th April 1848“, p. 10). „Допълнителното заплащане на извънредното време е изкушение, на което работниците не могат да устоят.“ („Reports of Insp. of Fact for 30th April 1848“, p. 5)
38) Виж „Reports of lnsp. of Fact. for 39th April 1863“, пак там. Заетите в строителния бранш лондонски работници с напълно правилна критика на положението на нещата заявиха през време на голямата стачка и локаут от 1860 г., че са съгласни на заплата на час само при две условия: 1) заедно с цената на работния час да бъде установен нормален работен ден от 9 или 10 часа и цената на един час от 10-часовия работен ден да бъде по-голяма от цената на един час от 9-часовия ; 2) всеки час свръх нормалния работен ден да се заплаща като извънредно време — сравнително по-високо
39) „При това за отбелязване е фактът, че там, където дългото работно време е правило, правило са и ниските заплати.“ („Reports of Insp. of Fact. for 31st October 1863“, p. 9). „Работата, която едва дава оскъдна прехрана, повечето пъти бива прекомерно удължавана.“ („Public Health. 6th Report 1864, p. 15).
40) „Reports of Insp. of Fact. for 30th April 1869“, p. 31, 32.
41) Напр. английските работници в ръчното производство на гвоздеи трябва поради ниската цена на труда да работят по 15 часа дневно, за да изкарат най-оскъдна седмична заплата. „Той трябва да работи упорито много и много часове през деня, за да изкара 11 пенса или 1 шилинг, при това от тях 2 1/2 — 3 пенса отиват за износване на инструментите, за гориво и за железни отпадъци.“ („Children's Employment Commission, 3 rd Report“, p. 136, № 671). Жените за същото работно време получават само 5 шилинга седмична заплата (пак там, стр. 137, № 674).
42) Напр., ако един фабричен работник откаже да работи обичайния голям брой часове, „той много скоро би бил заместен от някой друг, който е съгласен да работи произволно дълго време — и така би останал без работа.“ („Reports of Insp. of Fact, for 31st October 1848“, Evidence, p. 39, № 58). „Ако... един човек извършва работата на двама... нормата на печалбата обикновено ще се повишава... защото този допълнителен приток на труд намалява цената му.“ (Senior, „Three Lectures on the Rate of Wages“, London, 1830, p. 15).
43) „Children's Employment Commission, 3rd Report“. Evidence, p. 65, № 22.
44) „Report etc. relative to the grievances complained of by the Journeymen Bakers“, London, 1862, p. LII, и пак там, показания № 479, 359, 27. Впрочем и fullpriced — хлебари, както споменахме по-рано и както признава сам техният представител Бенет, заставят своите работници да почват работа от 11 часа вечер или още по-рано и често я удължават до 7 часа другата вечер.“ (пак там, стр. 22).