Съдържание на „Капиталът. Първи том.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Книга I.
Процесът на производството на капитала
1867
ОТДЕЛ ШЕСТИ
Работна заплатаГлава седемнадесета
Превръщане на стойността,
респективно на цената на работната сила,
в работна заплатаНа повърхността на буржоазното общество заплатата на работника изглежда като цена на труда, като определено количество пари, плащано за определено количество труд, Затова говорят за стойност на труда и наричат нейния паричен израз необходима или естествена цена на труда. От друга страна, говорят за пазарни цени на труда, т. е. цени, които се колебаят над или под неговата необходима цена.
Но какво е стойността на една стока? Предметна форма на изразходвания за нейното производство обществен труд. А с какво измерваме величината на нейната стойност? С величината на труда, който се съдържа в нея. С какво би била определена стойността напр. на един 12-часов работен ден? Очевидно само с 12-те работни часа, които се съдържат в работния ден от 12 часа; но това е блудкава тавтология21).
За да бъде продаден на пазара като стока, трудът би трябвало във всеки случай да съществува, преди да бъде продаден. Но ако работникът можеше да му даде самостоятелно съществуване, той щеше да продава създадена от труда стока, а не труд22).
Но независимо от тези противоречия една пряка размяна на пари, т. е. на овеществен труд, с жив труд или би премахнала закона за стойността, който се развива свободно едва върху основата на капиталистическото производство, или би премахнала самото капиталистическо производство, което почива именно върху наемния труд. Нека работният ден от 12 часа се изразява напр. в парична стойност от 6 шилинга. Ако се разменят еквиваленти, работникът получава за 12-часов труд 6 шилинга. Цената на неговия труд би била равна на цената на продукта на труда. В този случай той не би произвеждал принадена стойност за купувача на своя труд, шестте шилинга не биха се превърнали в капитал, основата на капиталистическото производство би изчезнала — а именно върху тази основа той продава своя труд и неговият труд е наемен труд. Или пък той получава за 12 часа труд по-малко от 6 шилинга, т. е. по-малко от 12 часа труд. Дванадесет часа труд се разменят срещу 10, 6 и т. н. часа труд. Това приравняване на неравни величини не само прави невъзможно определението на стойността. Такова противоречие, което само себе си унищожава, изобщо не може да бъде дори изразено или формулирано като закон23).
Никак няма да помогне и опитът разменянето на повече срещу по-малко труд да се изведе от разликата в неговата форма, от това, че в единия случай той е овеществен, а в другия — жив24). Това е толкова по-глупаво, защото стойността на стоката не се определя от количеството на действително овеществения в нея труд, а от количеството на необходимия за нейното произвеждане жив труд. Нека една стока да представлява 6 работни часа. Ако бъдат направени изобретения, с които тя може да бъде произведена за 3 часа, тогава ще се намали наполовина и стойността на вече произведената стока. Тя сега ще представлява 3 часа вместо предишните 6 часа необходим обществен труд. Следователно величината на стойността на стоката се определя от количеството труд, необходимо за нейното произвеждане, а не от неговата предметна форма.
Всъщност на стоковия пазар срещу притежателя на пари пряко противостои не трудът, а работникът. Стоката, която работникът продава, е неговата работна сила. Щом като неговият труд започне действително, той престава да принадлежи на работника и следователно не може да бъде продаден от него. Трудът е субстанцията и иманентната мярка на стойностите, но сам той няма стойност25).
В израза „стойност на труда“ понятието стойност е не само напълно заличено, но дори и превърнато в неговата противоположност. Това е имагинерен израз, като напр. стойност на земята. Но тези имагинерни изрази произтичат от самите производствени отношения. Те са категории за формите на проява на съществени отношения. Че нещата в своята проява често пъти се представят превратно — това е познато в почти всички науки освен в политическата икономия26).
Класическата политическа икономия е заела без по-нататъшна критика от всекидневния живот категорията „цена на труда“, за да си зададе след това въпроса: как се определя тази цена? Тя скоро разбрала, че промяната в отношението между търсенето и предлагането не обяснява при цената на труда — както и при цената на всяка друга стока — нищо друго освен изменението на цената на труда, т. е. колебанията на пазарните цени под или над известна величина. Ако търсенето и предлагането се покриват, тогава — при равни други условия — колебанията на цените престават. Но тогава търсенето и предлагането престават да обясняват каквото и да било. Когато търсенето и предлагането се покриват, цена на труда е онази негова цена, която е определена независимо от отношението между търсене и предлагане, неговата естествена цена, до която ние достигаме като до предмета, който собствено и подлежи на анализ. Или пък са вземали един по-дълъг период от колебанията на пазарната цена, напр. една година, и са намирали, че нейното спадане и качване се изравнява до една средна, постоянна величина. Естествено, тя трябвало да се определя по-другояче, отколкото компенсиращите се отклонения от самата нея. Тази цена, която стои над случайните пазарни цени на труда и ги регулира, „необходимата цена“ (физиократите) или „естествената цена“ на труда (А. Смит), може да бъде както при другите стоки само неговата стойност, изразена в пари. По такъв начин политическата икономия се е надявала да се добере от случайните цени на труда до неговата стойност. Както при другите стоки тази стойност се е определяла по-нататък чрез производствените разходи. Но какво нещо са производствените разходи... на работника, т. е. разходите за произвеждането или възпроизвеждането на самия работник? С този въпрос политическата икономия несъзнателно подмени първоначалния въпрос, тъй като с производствените разходи на труда като такъв тя се е въртяла в омагьосания кръг и не е мръдвала от мястото си. Следователно това, което тя нарича стойност на труда (value of labour), е всъщност стойността на работната сила, която реално съществува в личността на работника и се различава от своята функция — труда, също както една машина се различава от своите операции. Заети с различието между пазарните цени на труда и неговата тъй наречена стойност, със съотношението на тази стойност към нормата на печалбата, към произведените от труда стокови стойности и т. н., икономистите никога не са могли да открият, че ходът на анализа е довел от пазарните цени на труда не само до неговата мнима стойност, но и до свеждането на самата тая стойност на труда към стойността на работната сила. Неосъзнаването на този резултат от нейния собствен анализ, безкритичното възприемане на категориите „стойност на труда“, „естествена цена на труда“ и т. н. като последни адекватни изрази на разглежданото стойностно отношение е заплело класическата политическа икономия, както ще видим по-сетне, в неразрешими противоречия, давайки в същото време сигурна операционна база за баналностите на вулгарната политическа икономия, която по принцип признава само привидността на явленията.
Да разгледаме най-напред как стойността и цената на работната сила се изразяват в своята превърната форма като работна заплата.
Знае се, че еднодневната стойност на работната сила е изчислена въз основа на известна продължителност на живота на работника, на която отговаря известна дължина на работния ден. Да приемем, че обикновеният работен ден е 12 часа, а еднодневната стойност на работната сила е 3 шилинга, които са паричният израз на една стойност, в която са представени 6 работни часа. Ако работникът получи 3 шилинга, той получава стойността на своята функционираща в течение на 12 часа работна сила. Ако тази еднодневна стойност на работната сила бъде изразена като стойност на еднодневния труд, получава се формулата: 12-часовият труд има стойност 3 шилинга. По този начин стойността на работната сила определя стойността на труда, или изразено в пари — неговата необходима цена. Ако пък цената на работната сила се отклонява от нейната стойност, тогава също тъй и цената на труда се отклонява от неговата така наречена стойност.
Тъй като стойността на труда е само ирационален израз на стойността на работната сила, от само себе си следва, че стойността на труда винаги трябва да бъде по-малка от новосъздадената от него стойност, тъй като капиталистът винаги заставя работната сила да функционира по-дълго, отколкото е необходимо за възпроизвеждането на собствената ѝ стойност. В гореприведения пример стойността на функциониращата в течение на 12 часа работна сила е 3 шилинга и за възпроизвеждането на тази стойност работната сила има нужда от 6 часа. Напротив, новопроизведената от нея стойност е 6 шилинга, тъй като тя в действителност функционира 12 часа, а новопроизведената от нея стойност зависи не от нейната собствена стойност, а от продължителността на нейното функциониране. Така се получава на пръв поглед глупавият резултат, че труд, който създава стойност 6 шилинга, има стойност 3 шилинга27).
По-нататък виждаме: стойността от 3 шилинга, в която е представена заплатената част на работния ден, т. е. 6-часов труд, се явява като стойност, или цена, на целия 12-часов работен ден, който съдържа и 6 неплатени часа. Така че формата на работната заплата заличава всяка следа от разделението на работния ден на необходим и принаден труд, на заплатен и незаплатен труд. Всеки труд изглежда заплатен труд. При ангарийния труд трудът на селянина за самия себе си и неговият принудителен труд за помешчика се различават помежду си съвсем осезателно по време и пространство. При робския труд дори оная част на работния ден, през която робът замества само стойността на своите собствени средства за живот и значи фактически работи за самия себе си, изглежда като труд за неговия господар. Целият негов труд изглежда като незаплатен труд28). При наемния труд, напротив, дори принаденият труд, или незаплатеният труд, изглежда като заплатен. В първия случай отношението на собствеността прикрива труда на роба за него самия, а тук паричното отношение прикрива безплатния труд на наемния работник.
Затова лесно е да се разбере решаващото значение на превръщането на стойността и цената на работната сила във формата на работна заплата, или в стойност и цена на самия труд. Върху тази форма на проявление, която прави действителното отношение невидимо и показва тъкмо неговата противоположност, почиват всички правни представи на работника и на капиталиста, всички мистификации на капиталистическия начин на производство, всички негови илюзии за свобода, всички апологетични извъртания на вулгарната икономия.
Ако на световната история бе нужно много време, за да проникне в тайната на работната заплата, няма пък нищо по-лесно от това, да се разбере необходимостта, les raisons d’être на тази форма на проявление.
Размяната между капитала и труда се възприема първоначално точно по същия начин, както покупката и продажбата на всички други стоки. Купувачът дава известна парична сума, а продавачът — вещ, различна от парите. Правното съзнание вижда тук в най-добрия случай една веществена разлика, която се изразява в правно еквивалентните формули: „do ut des“, „do ut facias“, „fació ut des“ и „fació ut facias“ [„давам, за да дадеш“, „давам, за да правиш“, „правя, за да дадеш“, и „правя, за да правиш“].
По-нататък: тъй като разменната стойност и потребителната стойност са сами по себе си несъизмерими величини, изразите „стойност на труда“, „цена на труда“ не изглеждат по-ирационални, отколкото изразите „стойност на памука“, „цена на памука“. Към това се прибавя, че на работника плащат, след като той вече е дал своя труд. Но в своята функция като платежно средство парите впоследствие реализират стойността, или цената, на доставения продукт, следователно в дадения случай — стойността, или цената, на доставения труд. Най-сетне, „потребителната стойност“, която работникът доставя на капиталиста, е в действителност не неговата работна сила, а нейното функциониране, определен полезен труд, шивашки труд, обущарски труд, предачески труд и т. н. Обстоятелството, че същият този труд откъм една друга страна е всеобщ елемент за образуване стойност и че по това си свойство трудът се различава от всички други стоки — това обстоятелство остава вън от обсега на обикновеното съзнание.
Ако застанем на становището на работника, който напр. за своя 12-часов труд получава новопроизведената стойност на 6-часов труд, да речем 3 шилинга, то за него неговият 12-часов труд е фактически покупателното средство на 3 шилинга. Нека стойността на неговата работна сила да се изменя заедно със стойността на неговите обичайни средства за живот от 3 на 4 шилинга или от 3 на 2 шилинга, т. е. при неизменна стойност на неговата работна сила нейната цена поради променящо се съотношение между търсенето и предлагането нека се повиши от 3 на 4 шилинга или да спадне от 3 на 2 шилинга — все пак той винаги дава 12 работни часа. Затова всяка промяна във величината на еквивалента, който той получава, му се струва по необходимост като изменение в стойността, или цената на неговите 12 работни часа. Това обстоятелство е подвело Адам Смит, който разглежда работния ден като постоянна величина29), да твърди, че стойността на труда била постоянна, макар и стойността на средствата за живот да се мени, и че затова един и същ работен ден се изразява за работника в повече или по-малко пари.
Ако, от друга страна, вземем капиталиста, той наистина иска да получи колкото може повече труд за колкото може по-малко пари. Затова практически него го интересува само разликата между цената на работната сила и стойността, която нейното функциониране създава. Но той се старае да купува всички стоки колкото може по-евтино и навсякъде си обяснява своята печалба само с простата измама, с това, че купува под стойността и продава над нея. Затова той не осъзнава, че ако такова нещо като стойността на труда действително съществуваше и ако той действително плащаше тази стойност, не би съществувал никакъв капитал и неговите пари не биха се превръщали в капитал.
При това действителното движение на работната заплата дава явления, които като че ли доказват, че се заплаща не стойността на работната сила, а стойността на нейното функциониране, на самия труд. Тези явления можем да сведем към две големи категории. Първо. Изменение на работната заплата заедно с изменението на дължината на работния ден. Също така би могло да се заключи, че се плаща не стойността на самата машина, а тази на нейната операция, тъй като струва по-скъпо да се наеме една машина за една седмица, отколкото за един ден. Второ. Индивидуалните различия между работните заплати на различните работници, които изпълняват една и съща функция. Такива индивидуални различия ние виждаме, но без повод за илюзии и в системата на робството, където открито и свободно, без украшения, се продава самата работна сила. Само че в системата на робския труд изгодата от една работна сила, която стои над средната, или вредата от една работна сила, която стои под средната, се падат на робопритежателя, а в системата на наемния труд — на самия работник, тъй като в единия случай той сам продава своята работна сила, а в другия я продава трето лице.
Впрочем относно такива форми на проявление като „стойност и цена на труда“ или „работна заплата“ — за разлика от същественото отношение, което се проявява, т. е. за разлика от стойността и цената на работната сила — важи същото, което важи и за всички форми на проявление и за техния скрит заден план. Първите се възпроизвеждат непосредствено спонтанно, като текущи мисловни форми, а тяхната основа трябва тепърва да бъде открита от науката. Класическата политическа икономия приблизително попада на истинското положение на нещата, без обаче да го формулира съзнателно. Тя не може да стори това, докато стои в своята буржоазна кожа.
БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА
21) „Рикардо доста остроумно отбягва едно затруднение, което на пръв поглед застрашава да разруши неговата теория, че стойността зависи от количеството на употребявания в производството труд. Ако се държим строго за този принцип, от него следва, че стойността на труда зависи от количеството труд, употребен за неговото производство — а това е очевидна безсмислица. Затова с един ловък обрат Рикардо поставя стойността на труда в зависимост от количеството труд, необходимо за произвеждане на работната заплата; или — да се изразим с неговите собствени думи — той твърди, че стойността на труда се определя от количеството труд, необходим за произвеждане на работната заплата; под това той разбира количеството труд, необходим за произвеждането на парите или стоките, които се дават на работника. Това е все едно да се каже, че стойността на сукното се определя не от количеството труд, изразходвано за неговото произвеждане, а от количеството труд, изразходвано за произвеждането на среброто, срещу което се разменя сукното.“ ([S. Bailey] „А Critical Dissertation on the Nature etc. of Value“, p. 50, 51).
22) „Макар че вие наричате труда стока, той все пак не прилича на стоката, която най-напред се произвежда с цел за размяна и после се изнася на пазара, където в определени съотношения се разменя с други стоки, които тъкмо тогава се намират на пазара; трудът се създава в оня момент, в който той бива изнесен на пазара, дори бива изнесен на пазара, преди да е създаден.“ („Observations on some Verbal Disputes etc.“, p. 75, 76).
23) „Ако човек разглежда труда като стока, а капитала — продукта на труда — като друга стока, тогава, ако стойностите на тия две стоки се регулираха чрез еднакви количества труд, дадено количество труд... би се разменяло с такова количество капитал, което е било произведено от същото количество труд; минал труд би се разменял... срещу същото количество сегашен труд. Но стойността на труда по отношение на другите стоки... не се определя с еднакви количества труд...“ (Е. Г. Уейкфийлд в неговото издание: A. Smith, „Wealth of Nations“, London, 1836, v. I, p, 231, бележката).
24) „Би трябвало да ce уговори“ (ето още една разновидност на „contrat social“ [„обществения договор“], „че винаги, когато се разменя вече извършен труд срещу труд, който предстои да бъде извършен, последният (капиталистът) ще получи по-голяма стойност, отколкото първият (работникът).“ (Simonde de Sismondi, „De la Richesse Commerciale“, Genève, 1803, t. I, p. 37).
25) „Трудът, изключителната мярка на стойността... творецът на всяко богатство, не е стока“ (Th. Hodskin, „Popular Political Economy“, p. 186).
26) Обратно, обявяването на такива изрази за прости licentia poética [поетични волности] показва само безсилието на анализа. Затова на Прудоновата фраза: „Приписват на труда стойност не като на същинска стока, а с оглед на стойностите, за които се вярва, че той потенциално ги съдържа. Стойността на труда е образен израз и т. н.“, аз възразих: „В стоката труд, която е убийствена реалност, той вижда само празен граматически израз. И така, днешното общество, почиващо на стоката труд, сега вече било основано върху поетичната волност, върху образния израз. Ако обществото иска „да премахне всички несгоди“, които го измъчват, нека премахне всички неблагозвучни изрази, нека промени езика и за тази цел нека се отнесе само до академията, за да поиска от нея да издаде ново издание на своя речник.“ (Карл Маркс. „Нищета на философията“, стр. 34, 35 [виж настоящото издание, т. 4, стр. 97]). Още по-удобно е, естествено, под думата стойност човек нищо да не си мисли. В такъв случай човек би могъл, без много да му мисли, да се подчини на тази категория. Така прави напр. Ж. Б. Сей. Какво е „стойност“? Отговор: „Това, което струва една вещ“. А какво е „цена“? Отговор: „Стойността на една вещ, изразена в пари“. А защо трудът по земята... има стойност? „Защото са му признали някаква цена.“ И така, стойността е това, което едно нещо струва, а земята има „стойност“, защото нейната стойност „се изразява в пари“. Това във всеки случай е твърде прост метод да проумее човек причината и предназначението на нещата.
27) Ср. „Към критиката на политическата икономия“, Берлин, 1859, стр. 40, където заявявам, че при разглеждането на капитала предстои да бъде решен следния проблем: „По какъв начин производството въз основа на определяната само чрез работното време разменна стойност довежда до резултата, че разменната стойност на труда е по-малка от разменната стойност на неговия продукт?“ [виж настоящото изд., т. 13, стр. 52].
28) „Morning Star“, наивен до глупост лондонски орган на привържениците на свободната търговия, през време на американската гражданска война непрекъснато и с най-голямото възможно морално негодувание уверяваше, че в „Конфедеративните щати“[158] негрите работели съвсем безплатно. Той по-скоро би трябвало да сравни еднодневните разходи за издръжката на едни такъв негър с тези напр. на свободния работник от лондонския Ист-Енд.
29) А. Смит само случайно, по повод на заплатата на парче, намеква за изменението на работния ден.
БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКЦИЯТА
[158] Става дума за съществувалия през 1861-1865 г. Съюз на единадесетте робовладелски южни щата на САЩ, който бил образуван в резултат на метежа на робовладелците. Провъзгласявайки сепаративна държава, метежниците си поставяли за цел запазването на робството и разпростирането му върху цялата територия на САЩ. Съюзът бил ликвидиран през 1865 г. в резултат на поражението на робовладелците в Гражданската война.