Съдържание на „Капиталът. Първи том.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Книга I.
Процесът на производството на капитала
1867
ОТДЕЛ ПЪРВИ
Стока и париГлава втора
Процесът на размянаСтоките не могат сами да излизат на пазар и сами да се разменят. Затова ние трябва да потърсим техните пазители, стокопритежателите. Стоките са вещи и затова са беззащитни пред човека. Не са ли съгласни, той може да употреби сила — с други думи, може да ги вземе.37) За да могат тези вещи да се отнасят помежду си като стоки, стокопритежателите трябва да се отнасят помежду си като лица, чиято воля се разпорежда с тези вещи, така че всеки от тях само по волята на другия, т. е. само чрез един общ за двамата волев акт, да може да присвои чуждата стока, като отчуждава своята. Затова и двамата трябва взаимно да се признават за частни собственици. Това правно отношение, чиято форма е договорът — все едно дали той е узаконен или не е, — е волево отношение, в което се отразява икономическото отношение. Съдържанието на това правно или волево отношение е дадено от самото икономическо отношение.38) Лицата тук съществуват едно за друго само като представители на стоки, т. е. като стокопритежатели. В по-нататъшното изследване ние изобщо ще видим, че характерните икономически маски на лицата са само олицетворение на икономическите отношения, като носители на които те си противостоят.
Това, което различава стокопритежателя от стоката, е именно обстоятелството, че за нея тялото на всяка друга стока служи само като форма на проявление на нейната собствена стойност. Родена като левелер и циник, тя е винаги готова да разменя не само душата си, но и тялото си с всяка друга стока, дори ако тя е още по- непривлекателна и от Мариторна. Със своите пет и повече сетива стокопритежателят запълва тази липса на усет у стоката относно конкретните свойства на стоковите тела. Неговата стока няма за него никаква непосредствена потребителна стойност. Иначе той не би я изнесъл на пазара. Тя има потребителна стойност за други. За него тя има непосредствено само тази потребителна стойност, че е носителка на разменна стойност и затова е средство за размяна.39) Затова той иска да я отчужди срещу стока, чиято потребителна стойност му е нужна. Всички стоки са непотребителни стойности за своите притежатели и потребителни стойности за своите непритежатели. Затова те трябва постоянно да преминават от ръка на ръка. Но това преминаване от ръка на ръка съставлява тяхната размяна, а тяхната размяна ги поставя във взаимно отношение като стойности и ги реализира като стойности. Така че стоките трябва да се реализират като стойности, преди да могат да се реализират като потребителни стойности.
От друга страна, те трябва да се утвърдят като потребителни стойности, преди да могат да се реализират като стойности. Защото изразходваният за тях човешки труд има значение само доколкото е изразходван в полезна за други форма. Но дали той е полезен за другите, дали неговият продукт задоволява чужди потребности — това може да покаже само размяната.
Всеки стокопритежател иска да отчужди своята стока само срещу такава друга стока, чиято потребителна стойност задоволява негова потребност. В този смисъл размяната е за него само индивидуален процес. От друга страна, той иска да реализира своята стока като стойност, т. е. да я реализира в която и да пожелае друга стока от същата стойност, безразлично дали неговата собствена стока има или няма потребителна стойност за притежателя на другата стока. В този смисъл размяната е за него всеобщ обществен процес. Но един и същ процес не може да бъде едновременно за всички стокопритежатели само индивидуален и в същото време само всеобщ обществен процес.
Ако се вгледаме по-отблизо, ще видим, че за всеки стокопритежател всяка чужда стока играе ролята на отделен еквивалент на неговата собствена стока; затова неговата стока е за него всеобщ еквивалент на всички други стоки. Но понеже всички стокопритежатели имат такова отношение, то нито една стока не е всеобщ еквивалент и затова стоките не притежават никаква обща относителна форма на стойността, в която да се приравняват като стойности и да се сравняват като величини на стойността. Затова те изобщо си противостоят не като стоки, а само като продукти или потребителни стойности.
В своето затруднение нашите стокопритежатели разсъждават като Фауст: „В началото бе делото.“[38] Затова те са действали още преди да са мислили. Законите на стоковата природа се проявяват в естествения инстинкт на стокопритежателите. Те могат да приравняват своите стоки като стойности, а значи и като стоки, само като ги отнесат към някоя друга стока, като ги противопоставят като към всеобщ еквивалент. Това показа анализът на стоката. Но само общественото действие може да превърне една определена стока във всеобщ еквивалент. Затова общественото действие на всички други стоки излъчва една определена стока, в която те всички изразяват своите стойности. С това натуралната форма на тази стока става обществено призната еквивалентна форма. Да бъде всеобщ еквивалент — това чрез обществения процес става специфична обществена функция на излъчената стока. Така тя става — пари.
„Те имат една воля и ще дадат силата и царството си на звера.“ „И никой не ще може да купува нито да продава освен оня, който има белега или името на звера, или числото на неговото име.“ (Апокалипсис)[39].
Паричният кристал е необходим продукт на процеса на размяната, в който различните видове продукти на труда фактически се приравняват и затова фактически се превръщат в стоки. Историческият процес на разширяване и задълбочаване на размяната развива дремещата в стоковата природа противоположност между потребителна стойност и стойност. Нуждата да се даде за обръщението външен израз на тази противоположност води към възникването на самостоятелната форма на стоковата стойност и не дава покой, докато тази форма не бъде окончателно постигната чрез раздвоението на стоката в стока и пари. Затова в същата степен, в която се извършва превръщането на продуктите на труда в стоки, се извършва и превръщането на стоката в пари.40)
Непосредствената размяна на продуктите има, от една страна, формата на простия стойностен израз, а, от друга страна, още я няма. Тази форма беше: х стока А = у стока В. А формата на непосредствената размяна на продуктите е: х потребителен предмет А = у потребителен предмет B.41) Вещите А и В тук преди размяната не са стоки, а стават стоки само чрез размяната. Първата предпоставка, която е необходима за даден предмет за потребление, за да стане той потенциална разменна стойност, се свежда до това, че той загубва своята потребителна стойност, че в количествено отношение надвишава непосредствените потребности на своя притежател. Вещите са сами по себе си чужди за хората и поради това могат да бъдат отчуждавани. За да бъде това отчуждаване взаимно, достатъчно е хората мълчаливо да си противостоят като частни собственици на тези отчуждаеми вещи, а следователно и като независими едни от други личности. Но едно такова отношение на взаимна отчужденост не съществува за членовете на естествено развилата се първобитна община, все едно дали тя има формата на патриархално семейство, на староиндийска община, на държава на инките[40] и т. н. Стоковата размяна започва там, където свършват тези общини, в точките на техния контакт с чужди общини или с членове на чужди общини. Но щом веднъж вещите станат стоки във външните отношения, те по пътя на обратното действие стават стоки и вътре в общината. Отначало тяхното количествено разменно отношение е съвсем случайно. Те са разменими по силата на волевия акт на техните притежатели да ги отчуждят взаимно. Но постепенно нуждата от чужди предмети за потребление добива постоянен характер. Постоянното повтаряне на размяната я превръща в редовен обществен процес. Затова с течение на времето поне част от продуктите на труда вече трябва нарочно да се произвеждат с цел за размяна. От този момент се затвърдява, от една страна, отделянето на полезността на нещата за непосредствената им употреба от тяхната полезност за размяната. Тяхната потребителна стойност се отделя от разменната им стойност. От друга страна, количественото отношение, в което те се разменят, става зависимо от самото им производство. Обичаят ги фиксира като стойностни величини.
В непосредствената размяна на продуктите всяка стока е непосредствено средство за размяна за своя притежател и еквивалент за своя непритежател, но само доколкото тя е за него потребителна стойност. Следователно предметът за размяна още не получава никаква стойностна форма, независима от неговата собствена потребителна стойност или от индивидуалните потребности на разменящите. Необходимостта от тази форма се развива с нарастващия брой и разнообразие на стоките, влизащи в процеса на размяната. Задачата възниква едновременно със средствата за нейното разрешаване. Движението на стоките, в което стокопритежателите разменят и приравняват своите собствени изделия с различни други изделия, не може никога да се извършва, ако в рамките на тяхното движение различните стоки на разни стокопритежатели не се разменят с една и съща трета стока и не се приравняват като стойности. Такава трета стока, като става еквивалент за различни други стоки, непосредствено придобива, макар и в тесни предели, всеобща или обществена форма на еквивалент. Тази всеобща еквивалентна форма възниква и изчезва заедно с мимолетния обществен контакт, който я е извикал на живот. Последователно и временно тя преминава върху една или друга стока. Но с развитието на стоковата размяна тя здраво се сраства само с определени видове стоки, или се кристализира в парична форма. На първо време е случайно с кой вид стока тя се сраства. Но, общо взето, това решават две обстоятелства. Паричната форма се сраства или с най-важните предмети, които се внасят отвън по пътя на размяната и наистина са естествени форми на проявление на разменната стойност на местните продукти, или пък се сраства с такъв предмет за потребление, който е главен елемент на местната отчуждаема собственост, като напр. добитък. Чергарските народи първи развиват паричната форма, защото цялото им имущество се намира в подвижна, а значи и в непосредствено отчуждаема форма и защото техният начин на живот постоянно ги довежда в контакт с чужди общини и по този начин ги подбужда към размяна на продуктите. Хората често са превръщали и самия човек в лицето на роба в първоначален паричен материал, но никога не са правили това със земята. Такава идея е могла да се яви само във вече развитото буржоазно общество. Тя датира от последната третина на XVII век, а опитът за нейното осъществяване в национален мащаб е направен едва след цяло столетие, през време на буржоазната френска революция.
Колкото повече стоковата размяна разкъсва своите локални прегради, а стоковата стойност става поради това материализация на човешки труд изобщо, толкова повече паричната форма преминава върху такива стоки, които по своята природа са пригодни да изпълняват обществената функция на всеобщ еквивалент, т. е. върху благородните метали.
Фактът, че „златото и среброто по природа не са пари, но парите по природа са злато и сребро“42), проличава от съвпадането на техните природни свойства с функциите на парите.43) Но ние досега познаваме само една функция на парите — да служат като форма на проявление на стоковата стойност, или като материал, в който намират обществен израз величините на стоковите стойности. Адекватна форма на проявление на стойността, или материализация на абстрактен, а поради това еднакъв човешки труд, може да бъде само такава материя, всичките екземпляри на която притежават еднакво качество. От друга страна, тъй като величините на стойността се различават чисто количествено, стоката-пари трябва да бъде способна да изразява чисто количествени разлики, т. е. да бъде по желание делима на части и да може пак да се сглоби от частите. А златото и среброто по природа притежават тези свойства.
Потребителната стойност на паричната стока се удвоява. Наред със своята отделна потребителна стойност като стока — напр. златото служи за пломбиране на зъби, като суров материал за приготвяне на луксозни предмети и т. н. — тя придобива и една формална потребителна стойност, която произтича от нейните специфични обществени функции.
Тъй като всички други стоки са само отделни еквиваленти на парите, а парите — техен всеобщ еквивалент, те като отделни стоки се отнасят към парите като към всеобща стока.44)
Видяхме, че паричната форма е само свързаното с една стока отражение на отношенията на всички други стоки към нея. Следователно фактът, че парите са стока45), може да бъде откритие само за оногова, който изхожда от тяхната завършена форма и след това ги анализира. Процесът на размяната придава на стоката, която той превръща в пари, не нейната стойност, а нейната специфична стойностна форма. Смесването на едното определение с другото е заблудило някои да смятат стойността на златото и среброто за въображаема.46) Тъй като парите в известни свои функции могат да бъдат заместени с прости парични знаци, от това е произлязло и другото заблуждение, че те били само знаци. От друга страна, в това заблуждение се съдържа догадката, че паричната форма на вещите е нещо външно за самите тях и е просто форма на проявление на скритите зад тях човешки отношения. В този смисъл всяка стока може да се вземе като знак, защото като стойност тя е само вещна обвивка на изразходвания за нея човешки труд.47) Но като обявяват за прости знаци тия обществени свойства, които добиват вещите, или тия вещни форми, които добиват обществените определения на труда върху основата на един определен начин на производство, те едновременно с това ги обявяват за произволен мисловен продукт на хората. Този любим маниер на просветителите от XVIII век е бил прилаган, за да може поне временно да се смъкне булото на тайнственост от загадъчните форми на човешките отношения, процесът на чието зараждане още не е можел да бъде разгадан.
По-горе вече отбелязахме, че еквивалентната форма на една стока не включва в себе си количественото определение на величината на нейната стойност. Ако знаем, че златото е пари и затова е непосредствено разменимо с всички други стоки, то от това още не знаем колко е напр. стойността на злато, тежко 10 фунта. Както всяка стока, и златото може да изрази величината на своята собствена стойност само относително, в други стоки. Неговата собствена стойност се определя от работното време, необходимо за произвеждането му, и се изразява в онова количество от всяка друга стока, вкоето е кристализирано същото количество работно време.48) Това определяне на относителната величина на стойността на златото се извършва на мястото на неговото производство, в непосредствена разменна търговия. Щом то влезе в обръщението като пари, неговата стойност е вече дадена. Ако в последните десетилетия на XVII век е било установено благодарение на анализа на парите, че парите са стока, то все пак това е било само начало на анализа. Трудността се състои не в това, да се разбере, че парите са стока, а да се разбере как, защо и по какъв начин стоката става пари.49) Ние видяхме, че още в най-простия стойностен израз х от стоката А = у от стоката В, се създава илюзия, вещта, в която се изразява величината на стойността на другата вещ, като че ли притежава своя еквивалентна форма независимо от това отношение на стоките, като някакво обществено природно свойство. Ние проследихме как се затвърдява тази привидност. Тя се оказва завършена, когато всеобщата еквивалентна форма се сраства с натуралната форма на даден отделен вид стока или се кристализира във формата на пари. Създава се впечатлението, че една стока става пари не защото другите стоки всестранно изразяват в нея своята стойност, а наопаки, че те изобщо изразяват своята стойност в нея, защото тя е пари. Посредстващото движение изчезва в своя собствен резултат и не оставя зад себе си никаква следа. Без всякакво негово съдействие стоките намират своята собствена стойностна форма в завършен вид като стоково тяло, което стои вън от тях и наред с тях. Тези вещи, златото и среброто, във вида, в който излизат из недрата на земята, са същевременно непосредствено въплъщение на всеки човешки труд. Оттук и магията на парите. Чисто атомистичните отношения между хората в техния обществен производствен процес, а оттук и независимият от техния контрол и от тяхната съзнателна индивидуална дейност вещен образ на техните собствени производствени отношения се проявяват преди всичко в това, че продуктите на техния труд всеобщо приемат формата на стоки. Поради това загадката на паричния фетиш е само загадката на стоковия фетиш, станала видима и заслепяваща очите.
БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА
37) В толкова прославения със своето благочестие XII век между тези стоки често са се намирали твърде нежни неща. Така един френски поет от онова време наброява между стоките, които са се намирали на пазара в Ланди[37], наред с платове за дрехи, обуща, обработени и сурови кожи, земеделски оръдия и т н. също и „femmes folles de leur corps“ [жени, които предлагат телата си].
38) Прудон извлича отначало своя идеал за справедливостта, Justice éternelle, от онези правни отношения, които отговарят на стоковото производство, а това между впрочем довежда и до така утешителното за всички филистери доказателство, че формата на стоковото производство е също тъй вечна, както справедливостта. След това пък той иска, наопаки, да преобразува според този идеал действителното стоково производство и отговарящото му действително право. Какво бихме помислили за един химик, който вместо да изучава действителните закони на обмяната на веществата и въз основа на тях да разрешава определени задачи, би искал да преобразува обмяната на веществата според „вечните идеи“ на „naturalité“ [„естеството“] и affinité [„сродност“]? Нима ще знаем нещо повече за „лихварството“, когато кажем, че то противоречи на „justice éternelle“ [„вечната справедливост“], на „équité éternelle“ [„вечното равенство“] и на „mutualité éternelle“ [„вечната взаимност“] и на други „vérités éternelles“ [„вечни истини“], отколкото са знаели отците на черквата, когато са казвали, че то противоречи на „grâce éternelle“ [„вечната милост“], на „foi éternelle“ [„вечната вяра“] и на „volonté éternelle de Dieu“ [„вечната воля божия“]?
39) „3ащото употребата на всяко благо е двояка. — Едната е свойствена на валута като такава, а другата — не, както един сандал може да служи и за обуване, и за размяна. И едното, и другото са потребителни стойности на сандала, тъй като и оня, който разменя сандала срещу нещо, което му липсва, напр. срещу храна, използва сандала като сандал. Но не по естествения начин на неговата употреба. Защото той не съществува заради размяната“. (Aristóteles, „De Republica“, кн. I, гл. 9).
40) По това може да се съди за хитростта на дребнобуржоазния социализъм, който иска да увековечи стоковото производство и същевременно да премахне „противоположността между парите и стоката“, т. е. самите пари, тъй като те съществуват само в тази противоположност. По същия начин би могло да се премахне папата, а да се остави католицизмът. По-подробно по това виж в моето съчинение: „Към критиката на политическата икономия“, стр. 61 и сл. [виж настоящето издание, т. 13, стр. 69].
41) Докато все още не се разменят един с друг два различни потребителни предмета, а както често срещаме това у диваците, като еквивалент за един и същ предмет се предлага хаотична маса от най-разнообразни вещи, дори непосредствената размяна на продуктите се намира още в своето предверие.
42) Карл Маркс, „Към критиката на политическата икономия“, стр. 135 [виж настоящото издание, т. 13, стр. 139] „Скъпоценните метали... са по природа пари.“ (Galiani, „Della Moneta“), в сбирката на Кустоди, Parte Moderna, т. III, стр. 137).
43) По-подробно по това в моето току-що цитирано съчинение, в отдела „Благородните метали“.
44) „Парите са всеобщата стока“ (Verri, цит. съч., стр. 16).
45) „Сами по себе си среброто и златото, които можем да означим с общото наименование благороден метал, са... стоки... стойността на които... се качва и спада. На благородния метал може да се признае по-голяма стойност, когато за по- малко тегло от него може да се добие по-голямо количество промишлени продукти или селски произведения на страната и т. н.“ [S. Clement] („А Discourse of the General Nations of Money, Trade, and Exchanges, as They stand in Relations each to other. „By a Merchant“, London, 1695, p. 7). „Среброто и златото, в монети или не, наистина служат като мярка на всички други неща, но и те са не по-малко стока, отколкото виното, растителното масло, тютюнът, дрехите или платовете.“ ([J. Child] „А Discourse concerning Trade, and that in particular of the East-lndies etc.“, London, 1689, p. 2). „Капиталът и богатството на кралството не могат да се състоят само от пари, нито пък може златото и среброто да не се смятат за стоки.“ ([Th. Papillon.] „The East-India Trade a most Profitable Trade“, London 1677, p. 4).
46) „Златото и среброто имат стойност като метали, още преди да са станали пари.“ (Galiani, цит. съч.). Лок казва: „Общото споразумение между хората е придало въображаема стойност на среброто поради неговите качества, които го правят подходящо за ролята на парите.“ Лоу, напротив, казва: „По какъв начин различни нации биха могли да придадат на една и съща вещ въображаема стойност... и как би могла да се задържи тази въображаема стойност?“ Но колко малко е разбирал самият той същността на въпроса, се вижда от следните негови думи: „Среброто се е разменяло по потребителната стойност, която то е имало, т. е. по своята действителна стойност; по силата на своето назначение да служи като... пари то е придобило още една добавъчна стойност (une valeur additionnelle).“ (Jean Law, „Considérations sur le numéraire et la commerce.“ В изданието на E. Daire, „Economistes Financiers du XVIII siècle“, p. 469, 470).
47) „Парите са техен“ (на стоките) „знак“ (V. de Forbonnais, „Eléments du Commerce“, Nouv. Edit, Leyde, 1766, t. II, p. 143). „Като знак те биват привличани от стоките.“ (пак там, стр. 15). „Парите са знак на някоя вещ и я представляват“ (Montesquieu, „Esprit des Lois“, Oeuvres, London 1767, t. II, p. 3). „Парите не са прост знак, защото те самите са богатство; те не представляват стойностите, те самите са стойност.“ (Le Trosne, цит. съч., стр. 910). „Ако разглеждаме понятието ценност, самата вещ се взема само като знак и има значение не сама по себе си, а като това, което струва.“ (Hegel, „Philosophie des Rechts“, S. 100). Юристите още дълго преди икономистите са пуснали в ход представата, че парите само са знак и че благородните метали имат само въображаема стойност. Те са вършили това в своята служба като лакеи на кралската власт, чието право да фалшифицира монети те през цялото средновековие са подкрепяли с традициите на Римската империя и с изразените в пандектите понятия за парите.[41] „Никой не може и не бива да се съмнява“ — казва техният верен ученик Филип Валоа в един декрет от 1346 г., — „че само на нас и на наше кралско величество принадлежи правото на... сечене на пари, на тяхното производство, състав, резерви и на всички разпореждания относно парите, както и правото да ги пускаме в обръщение по такъв начин и на такава цена, както на нас ни е угодно и както ние благоволим.“ Догма на римското право е било императорът да декретира стойността на парите. Изрично е било забранено парите да се третират като стока. „Не бива да се разрешава никому да купува пари, защото те са създадени за общо ползване и не бива да бъдат стока.“ Добре излага този въпрос G. F. Pagnini в „Saggio sopra il giusto pregio delle cose“ 1751, y Кустоди, Parte Moderna, т. II. Особено във втората част на своето съчинение Панини полемизира с господа юристите.
48) „Ако някой човек би могъл да добие в мините в Перу една унция сребро и да го достави в Лондон, като изразходва същото време, което му е потребно за производството на един бушел жито, то тогава едното ще бъде естествената цена на другото; ако пък благодарение на разработването на нови и по-богати мини той сега може да добие две унции сребро със същите усилия, както по-преди една, то един бушел пшеница caeteris paribus [при равни други условия] ще струва 10 шилинга, ако по-рано е струвала 5 шилинга.“ (William Petty, „А Treatise, on Taxеs and Contributions“, London, 1667, p. 31).
49) След като господин професор Рошер ни поучава, че „погрешните дефиниции на парите могат да бъдат разделени на две главни групи: дефиниции, които считат парите за нещо повече от стока, и такива, които ги считат за нещо по-малко от стока“, следва един пъстър каталог от съчинения върху същността на парите, през който не прозира нито намек за разбиране на действителната история на теорията на парите, а след това идва поуката: „Впрочем не може да се отрича, че мнозинството от най-новите икономисти не обръщат достатъчно внимание на особеностите, които отличават парите от другите стоки“ (значи парите все пак са повече или по-малко от стока?)... „В този смисъл полумеркантилистичната реакция на Ганил не е съвсем неоснователна.“ (Wilhelm Roscher, „Die Grundlagen der Nationalökonomie“, 3 Aufl., 1858, S. 207-210).“ „Повече — по-малко — недостатъчно — в този смисъл — не съвсем!“ Какви определения на понятията! И тия еклектични професорски брътвежи г. Рошер скромно нарича „анатомо-физиологически метод“ на политическата икономия! Впрочем ние все пак дължим на г. Рошер едно откритие, а именно, че парите са „приятна стока“.
БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКЦИЯТА
[37] Пазарът в Ланди — голям пазар край Париж, който ставал всяка година през XII-XIX век.
[38] Гьоте. „Фауст“, част I, сцена трета („Кабинетът на Фауст“).
[39] Апокалипсис — едно от произведенията на ранно християнската литература, което влиза в Новия завет (Библията. Откровението на Йоан). Било написано през I век. Авторът на апокалипсиса изразява чувството на всеобща омраза към Римската империя, която заклеймява с името „звяр“ и смята за въплъщение на дявола. Цитираните места са от гл. 17 и 13.
[40] Държава на инките — съществувала в началото на XV — средата на XVI век на територията на съвременно Перу робовладелска държава, в която съществували значителни остатъци от първобитно-общинния строй. Господстващото тук племе на инките се подразделяло на 103 родови общини (айлю), които постепенно се превърнали в селски (съседски) общини.
[41] Пандекти — гръцко название на Дигестите (лат. Digesta — събрано), важна част от римския гражданско-правен кодекс. Дигестите представлявали сборник от откъси от съчиненията на римските юристи и изразявали интересите на робовладелците. Те били публикувани в 533 г. при византийския император Юстиниан.