Съдържание на „Капиталът. Първи том.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Книга I.
Процесът на производството на капитала
1867
ОТДЕЛ СЕДМИ
Процесът на натрупване на капиталаГлава двадесет и пета
Съвременната теория на колонизацията253)Политическата икономия принципиално смесва два твърде различни вида частна собственост, от които единият почива върху собствения труд на производителя, а другият върху експлоатацията на чужд труд. Тя забравя, че последният вид собственост е не само права противоположност на първия, но и се развива само върху неговия гроб.
В Западна Европа, отечеството на политическата икономия, процесът на първоначалното натрупване е малко или много завършен. Тук капиталистическият режим или направо си е подчинил цялото национално производство, или пък — където икономическите условия са още недоразвити — той поне косвено контролира все още съществуващите наред с него западащи обществени слоеве, които принадлежат на остарелия начин на производство. Колкото по-силно крещят фактите против идеологията на икономиста, с толкова по-страхливо усърдие и с толкова по-голямо умиление прилага той към този готов свят на капитала представите за право и собственост, присъщи на докапиталистическия свят.
Другояче стои работата в колониите. Там капиталистическият режим се натъква навсякъде на препятствия от страна на производителя, който като притежател на своите собствени трудови условия със своя труд обогатява себе си, а не капиталиста. Противоречието между тези две диаметрално противоположни икономически системи действа тук на практика в тяхната борба. Там, където капиталистът има зад гърба си силата на своята метрополия, той се старае насилствено да отстрани от своя път почиващия на собствен труд начин на производство и присвояване. Същата заинтересованост, която в метрополията заставя сикофанта на капитала, икономиста, да обосновава теоретически тъждеството между капиталистическия начин на производство и неговата пълна противоположност — същата тая заинтересованост тук го кара „to make a clean breast of it“ [чистосърдечно да си каже всичко] и високо да прокламира противоречието между тези два начина на производство. За тази цел той изтъква, че развитието на обществената производителна сила на труда — кооперацията, разделението на труда, прилагането в голям мащаб на машините и т. н. — е невъзможно без експроприацията на работниците и съответното превръщане на техните средства за производство в капитал. В интереса на тъй нареченото национално богатство той търси изкуствени средства за създаване на бедност сред народа. Неговата апологетична броня се разпада тук къс по къс, като гнила прахан.
Голямата заслуга на Е. Г. Уейкфийлд не е, че той е открил нещо ново за колониите254), а че е открил в колониите истината за капиталистическите отношения в метрополията. Както системата на протекционизма в своите зачатъци255) се стреми да фабрикува капиталисти в метрополията, тъй и колонизационната теория на Уейкфийлд, която Англия известно време се е старала да прокара по законодателен път, се стреми да фабрикува наемни работници в колониите. Именно това той нарича „systematic colonization“ (систематична колонизация).
Преди всичко Уейкфийлд е открил в колониите, че притежаването на пари, на средства за живот, на машини и други средства за производство още не прави човека капиталист, ако липсва допълнението към всичко това — наемният работник, другият човек, който е принуден доброволно да продава сам себе си. Той открил, че капиталът не е вещ, а опосредствано чрез вещи обществено отношение между хората256). Господин Пил — оплаква се той — взел със себе си от Англия за Лебедовия бряг в Нова Холандия средства за живот и за производство на стойност 50 000 ф. ст. Но г. Пил е бил толкова предвидлив, че освен това взел със себе си и 3000 души от работническата класа, мъже, жени и деца. Обаче като пристигнал на местоназначението, г. Пил останал без слуга, който да му приготви леглото или да му донесе вода от реката.“257) Горкият г. Пил, който всичко предвидил, но забравил да експортира в Лебедовия бряг и английските производствени отношения!
За разбирането на следващите открития на Уейкфийлд са нужни две предварителни забележки. Ние знаем, че средствата за производство и за живот, като собственост на непосредствения производител, не са капитал. Те стават капитал само при условия, при които те едновременно служат и като средства за експлоатация на работниците, и като средства за господство над тях. Но в главата на икономиста тази тяхна капиталистическа душа е свързана с такива тесни съпружески връзки с тяхната веществена субстанция, че той във всички случаи ги нарича капитал, дори когато те са точно обратното. Така е у Уейкфийлд. По-нататък: разпокъсването на средствата за производство, като индивидуална собственост на множество независими един от друг, самостоятелно произвеждащи работници, той нарича равно поделяне на капитала. Икономистът в това отношение прилича на феодалния юрист. И последният е лепил феодални юридически етикети дори на чисто парични отношения.
„Ако — казва Уейкфийлд — капиталът се поделяше по равно между всички членове на обществото, нито един човек нямаше да има интерес да натрупва повече капитал, отколкото може сам да употреби със своите собствени ръце. До известна степен такъв е случаят в някои американски колонии, където страстта към поземлена собственост пречи на съществуването на класа от наемни работници.“258)
Следователно, докато работникът може да натрупва за самия себе си — а той може това, докогато си остава собственик на своите средства за производство, — капиталистическото натрупване и капиталистическият начин на производство са невъзможни. За тях липсва необходимата им класа от наемни работници. Но по какъв начин е било постигнато в стара Европа експроприирането на трудовите условия на работника и по какъв начин са били създадени капиталът и наемният труд? Чрез доста оригинален contrat social [обществен договор]. „Човечеството... е възприело един прост метод за насърчаване на натрупването на капитала“, което, то се знае, още от адамово време му се мержелеело като крайна и единствена цел на неговото съществувание; „то се разделило на собственици на капитал и собственици на труд... това разделяне е било резултат на доброволно разбирателство и сговор.“259) С една дума: масата на човечеството експроприирала сама себе си в чест на „натрупването на капитала“. Би трябвало да очакваме, че инстинктът на това фанатично самоотрицание би трябвало да се прояви в пълна сила именно в колониите, тъй като само там съществуват такива хора и условия, които биха могли да пренесат този contrat social от царството на мечтите в царството на действителността. Но защо е тогава „систематичната колонизация“ в противоположност на естествената колонизация? А това тук:
„съмнително е дали в северните щати на САЩ една десета част от населението спада към категорията на наемните работници... А в Англия... широката народна маса се състои от наемни работници.“260)
Нещо повече, инстинктът на трудещото се човечество за самоекспроприация в чест на капитала е така нищожен, че робството, дори според Уейкфийлд, е единствена естествена основа на колониалното богатство. Неговата систематична колонизация е просто pis aller [от немай къде], тъй като тя, ще не ще, има работа със свободни хора, а не с роби.
„Първите испански заселници в Сан-Доминго не са получили никакви работници от Испания. Но без работници (т. е. без робство) капиталът би загинал или поне би се свил до такива дребни размери, при които всеки индивид може да го употреби със собствените си ръце. Това наистина се извършило в последната основана от англичаните колония, където голям капитал във вид на семена, добитък и инструменти пропаднал поради липса на наемни работници и където нито един колонист не притежава повече капитал, отколкото може да употреби със собствените си ръце.“261)
Ние видяхме: експроприацията на земята на народните маси е основата на капиталистическия начин на производство. Напротив, същността на една свободна колония се състои в това, че масата на земята е още народна собственост и поради това всеки заселник може да превърне част от нея в своя частна собственост и в свои индивидуални средства за производство, без да пречи на по-късните заселници да постъпят по същия начин.262) Това е тайната както за процъфтяването на колониите, така и за язвата, която ги разяжда — тяхната съпротива против заселването на капитала.
„Там, където земята е твърде евтина и всички хора са свободни, където всеки, който пожелае, може да получи парче земя за себе си — там трудът не само е твърде скъп (колкото се отнася до частта на работника от неговия продукт), но- изобщо е трудно да се получи комбиниран труд на каквато и да е цена.“263)
Тъй като в колониите още не съществува отделянето на работника от условията на труда и от тяхната основа — земята, или съществува само спорадично, или пък на твърде ограничено пространство, то още не съществува и отделянето на земеделието от промишлеността, нито унищожаването на селската домашна промишленост. Тогава откъде ще се вземе вътрешният пазар за капитала?
„Нито една част от населението на Америка не се занимава изключително със земеделие, с изключение на робите и техните господари, които комбинират капитал и труд в едри предприятия. Свободните американци, които сами обработват земята, се занимават освен това и с много други работи. Част от мебелите и оръдията, които те употребяват, обикновено са изготвени от самите тях. Често те сами строят своите къщи и сами карат продуктите от своята собствена промишленост на най-отдалечени пазари. Те са предачи и тъкачи, фабрикуват масло и свещи, обувки и дрехи за свое собствено потребление. В Америка земеделието често е странично занятие на ковача, на воденичаря или на търговеца.“264)
Между такива чудаци къде остава поле за проява на „въздържанието“ на капиталиста?
Голямата прелест на капиталистическото производство се състои в това, че то не само постоянно възпроизвежда наемния работник като наемен работник, но и, съответно на натрупването на капитала, винаги произвежда относително свръхнаселение от наемни работници. По този начин законът за търсенето и предлагането на труда се държи в подходящи релси, колебанията на работната заплата се включват в предели, удобни за капиталистическата експлоатация, и накрая се гарантира толкова необходимата социална зависимост на работника от капиталиста, онова абсолютно отношение на зависимост, което у дома си, в метрополията, икономистът най-кресливо може да извърта като свободно договорно отношение между купувач и продавач, между еднакво независими стокопритежатели, притежатели на стоката-капитал и на стоката-труд. Но в колониите тая прекрасна илюзия изчезва. Абсолютното нарастване на населението тук е много по-бързо, отколкото в метрополията, тъй като много работници се появяват на света вече възрастни, и въпреки това трудовият пазар е винаги недостатъчно наситен. Законът за търсенето и предлагането на труда се проваля. От една страна, старият свят постоянно хвърля все нов капитал, който ламти за експлоатация и чувства потребност от въздържание; от друга страна, редовното възпроизводство на наемните работници като наемни работници среща най-неприятни и отчасти непреодолими пречки. Какво ти производство на излишен брой наемни работници в сравнение с натрупването на капитала! Днешният наемен работник утре става независим, самостоятелно произвеждащ селянин или занаятчия. Той изчезва от трудовия пазар — само че не влиза в трудовия дом. Това постоянно превръщане на наемните работници в независими производители, които работят за себе си вместо за капитала и обогатяват себе си вместо господин капиталиста, оказва от своя страна много вредно обратно влияние върху състоянието на трудовия пазар. Не само степента на експлоатацията на наемния работник остава неприлично ниска, но на това отгоре той губи, заедно с отношението на зависимост, и чувството на зависимост от въздържащия се капиталист. Оттук произтичат всички ония неуредици, които тъй хрисимо, тъй сладкодумно и тъй трогателно описва нашият Е. Г. Уейкфийлд.
Предлагането на наемен труд — оплаква се той — не е нито постоянно, нито равномерно, нито достатъчно. То „винаги е не само твърде малко, но и несигурно.“265)
„Макар че продуктът, който трябва да бъде поделен между работника и капиталиста, е голям, работникът взема толкова голяма част, че скоро сам става капиталист... Но само малцина могат да натрупат големи богатства, дори ако живеят необикновено дълго.“266)
Работниците чисто и просто не позволяват на капиталиста да се въздържа от заплащането на по-голямата част от техния труд. На него нищо не му помага дори ако се изхитри да внесе от Европа заедно със своя капитал и свои собствени работници.
„Те скоро престават да бъдат наемни работници, скоро се превръщат в независими селяни или дори в конкуренти на своите стари господари на самия пазар на наемния труд.“267)
Какъв ужас! Добрият капиталист сам със своите собствени хубави парички е докарал от Европа своите собствени живи конкуренти! Това е вече връх на всичко! Не е чудно, че Уейкфийлд се оплаква от липса на отношение на зависимост и на чувство на зависимост у наемните работници в колониите.
„Поради високите работни заплати — казва неговият ученик Меривейл — в колониите съществува страстна потребност от по-евтин и по-покорен труд, от такава класа, на която капиталистът да може да диктува условията, вместо да му ги диктува тя... В старите цивилизовани страни работникът, макар и свободен, по силата на естествените закони е зависим от капиталиста, а в колониите тази зависимост трябва да бъде създадена с изкуствени средства.“268)
Но каква е според Уейкфийлд последицата от това печално положение в колониите? Една „варварска система на разпиляване“ на производителите и на националното богатство.269) Разпиляването на средствата за производство между безбройни самостоятелно стопанисващи собственици унищожава заедно с централизацията на капитала и всяка основа на комбинирания труд. Всяко предприятие, което се организира за по-продължителен период от време и изисква изразходване на по-голям основен капитал, се натъква на пречки при своето осъществяване. В Европа капиталът не се колебае нито минута, защото работническата класа образува негова жива принадлежност, която винаги се намира в изобилие и винаги е на разположение. Но в колониалните страни! Уейкфийлд разказва един безкрайно скръбен анекдот. Той беседвал с няколко капиталисти от Канада и от щата Ню Йорк, където вълните на имиграцията често се задържат и оставят утайка от „излишни“ работници.
„Нашият капитал — въздиша едно от действащите лица на тази мелодрама, — нашият капитал беше готов за много операции, които изискваха до завършването си значителен период от време; но можехме ли ние да започнем такива операции с работници, които, както знаехме, скоро ще ни обърнат гръб? Да бяхме уверени, че ще можем да задържим труда на тези преселници, веднага и с радост щяхме да ги ангажираме, и то на висока цена. Дори при увереността, че ще ги загубим, ние все пак щяхме да ги ангажираме, ако бяхме сигурни, че ще имаме пресен приток, който да съответства на нашите потребности.“270)
След като дава една великолепна картина на контраста между английското капиталистическо земеделие с неговия „комбиниран“ труд и разпръснатото американско селско стопанство, Уейкфийлд неволно показва и опаката страна на медала. Той описва американската народна маса като имотна, независима, предприемчива и относително образована, докато
„английският земеделски работник е жалък бедняк (a miserable wretch), паупер... В коя страна освен в Северна Америка и в някои нови колонии заплатата за свободния земеделски труд значително надминава най-необходимите средства за издръжка на работника?... Без съмнение работните коне в Англия — тъй като са ценна собственост — са много по-добре хранени, отколкото английският земеделски работник.“271)
Но това не е беда, защото националното богатство по самата си природа е тъждествено с народната мизерия.
Но как да се изцерят колониите от тази антикапиталистическа язва? Ако цялата земя с един замах бъде превърната от народна собственост в частна собственост, злото ще бъде наистина унищожено из корен, но заедно с него ще бъде унищожена и колонията. Изкуството е с един куршум да убиеш два заека. Трябва с правителствена наредба да се определи на девствената земя изкуствена цена, независима от закона за търсенето и предлагането, която да принуди преселника да работи по-продължително време като наемен работник, докато спечели достатъчно пари, за да купи земя272) и да се превърне в независим селянин. Фондът, който ще се образува от продажбата на земята по цена, непостижима за наемния работник, т. е. паричният фонд, изстискван от работната заплата при нарушаване на свещения закон за търсенето и предлагането, трябва да бъде употребяван от правителството за внос на бедняци от Европа в колониите, и то в същия размер, в който този фонд расте, за да може по този начин да се поддържа в наситено състояние пазарът на наемни работници за господа капиталистите. При тези условия „tout sera pour le mieux dans le meilleur des mondes possibles“[223]. Това е голямата тайна на „систематичната колонизация“.
„Според този план — триумфално се провиква Уейкфийлд — предлагането на труд непременно ще бъде постоянно и редовно; защото, първо, тъй като нито един работник не ще бъде в състояние да придобие земя, докато не е работил за пари, всички преселени работници, като работят комбинирано за заплата, ще произведат за своя господар капитал за използване на още по-голям брой работници; второ, всеки, който захвърли наемния труд и стане земепритежател, именно с купуването на земя ще осигури фонда за пренасяне на пресни работни сили в колониите.“273)
Естествено, октроираната от държавата цена на земята трябва да бъде „достатъчна“ (sufficient price), т. е. толкова висока, „че да пречи на работниците да стават независими селяни, докато не дойдат други, които да заемат тяхното място на пазара на наемния труд.“274) Тази „достатъчна цена на земята“ е само евфемистичен описателен израз за онази откупна сума, която работникът плаща на капиталиста за позволението да се оттегли от пазара на наемния труд и да отиде на село. Той трябва най-напред да създаде „капитал“ за господин капиталиста, за да може последният да експлоатира повече работници, а след това да докара на трудовия пазар „заместник“, когото правителството на негови разноски експедира през морето за бившия му господар капиталист.
Крайно характерно е, че английското правителство в продължение на много години е прилагало този метод на „първоначално натрупване“, препоръчан от г. Уейкфийлд специално за употреба в колониалните страни. Естествено фиаското е било толкова позорно, колкото и фиаското на банковия закон на Пил[224]. Резултатът е бил само този, че потокът на емиграцията е бил отклонен от английските колонии към Съединените щати. Междувременно напредъкът на капиталистическото производство в Европа, придружен от нарастването на правителствения натиск, е направил излишна рецептата на Уейкфийлд. От една страна, грамадният и непрекъснат поток от хора, които ежегодно се отправят към Америка, оставя утайка в източната част на Съединените щати, защото вълнáтa на емиграцията от Европа по-бързо изхвърля хората на тамошния трудов пазар, отколкото може да ги измете оттам вълнáта на емиграцията на запад. От друга страна, американската гражданска война остави като наследство колосален национален дълг и заедно с него тежко данъчно бреме, възникване на най-отвратителна финансова аристокрация, раздаване на грамадна част от обществените земи на спекулантски дружества за експлоатация на железници, мини и т. н. Накратко казано, тя донесе най-бърза централизация на капитала. По такъв начин великата република престана да бъде обетована земя за емигриращите работници. Капиталистическото производство там напредва с гигантски крачки, макар че спадането на работната заплата и зависимостта на наемния работник там още далече не са се свели до нормалното европейско равнище. Тъй шумно порицаваното и от самия Уейкфийлд безсрамно разхищаване на необработените колониални земи, които английското правителство е раздавало на безценица на аристократите и капиталистите, заедно с потока от хора, привличани от златните мини, и с конкуренцията, която вносът на английски стоки прави дори и на най-дребния занаятчия, е създало, особено в Австралия275), достатъчно „относително свръхнаселение от работници“, така че почти всеки пощенски параход донася зловещата вест за препълване на австралийския трудов пазар — „glut of the Australian labour-market“, — а проституцията процъфтява там на места също тъй буйно, както и на лондонския Хеймаркет.
Но нас тук не ни занимава положението на колониите. Нас ни интересува само тайната, която политическата икономия на Стария свят е открила в Новия свят и шумно е възвестила: капиталистическият начин на производство и натрупване, а следователно и капиталистическата частна собственост имат за предпоставка унищожаването на почиващата на собствен труд частна собственост, т. е. имат за предпоставка експроприацията на работника.
КРАЙ
БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА
253) Тук става въпрос за действителни колонии, за девствена земя, колонизирана от свободни преселници. От икономическа гледна точка Съединените щати са все още европейска колония. Впрочем тук спадат и такива стари поселения, в които отменянето на робството напълно е преобразило всички отношения.
254) Малкото проблясъци на Уейкфийлд за същността на самите колонии са били напълно отбелязани по-рано от физиократа Мирабо-баща, а още по-рано от английските икономисти.
255) По-късно тя става временна необходимост в международната конкуренция. Но каквито и да бъдат нейните мотиви, последиците ѝ остават все същите.
256) „Негърът е негър. Само при известни отношения той става роб. Машината за предене на памука е машина за предене на памук. Само при известни отношения тя става капитал. Откъсната от тези отношения, тя също тъй не е капитал, както и златото не е само по себе си пари или захарта не е сама по себе си цена на захарта... Капиталът е обществено производствено отношение. Той е историческо производствено отношение.“ (Карл Маркс. „Наемен труд и капитал“ в „Neue Rheinische Zeitung“, бр. 266 от 7 април 1849 г. [виж настоящото издание, том 6, стр. 440, 441]).
257) Е. G. Wakefield, „England and America“. London, 1833, v. II, p. 33.
258) Пак там, v. I, p. 17.
259) Пак там, т. II, стр. 18.
260) Е. G. Wakefield, „England and America“. London, 1833, v. I, p. 42, 43, 44.
261) Пак там, т. II, стр, 5.
262) „3а да бъде елемент на колонизация, земята не само трябва да бъде необработена, но трябва да е обществена собственост, която да може да бъде превърната в частна собственост.“ (пак там, т. II, стр. 125).
263) Пак там, т. I, стр. 247.
264) Е. G. Wakefield. „England and America“, London, 1833, v. I, p. 21. 22
265) Е. G. Wakefield „England and America“, London, 1833, v. II, p. 116.
266) Пак там, т. I, стр. 131.
267) Пак там, т. I, стр. 5.
268) Merivale, „Lectures on Colonization and Colonies“, London, 1841-1842, v. II, p. 235-314 passim. Дори лигавият вулгарен икономист и привърженик на свободната търговия Молинари казва: „В колониите, в които робството е премахнато, без да е бил заместен принудителният труд със съответното количество свободен труд, ние виждахме обратното на онова, което всеки ден се извършва пред нашите очи. Ние виждахме как простите работници от своя страна експлоатираха промишлените капиталисти, като изискваха от тях заплати, съвсем непропорционални на онзи законен дял (part légitime), който им се пада от продукта. Тъй като плантаторите нямаха възможност да получават за своята захар задоволителна цена, за да могат да покриват покачването на работната заплата, те бяха принудени да покриват разликата най-напред от своите печалби, а после и от самите свои капитали. По такъв начин мнозина плантатори бяха разорени, а други ликвидираха своите предприятия, за да избягнат предстоящото разорение... Без съмнение по-добре е да пропаднат натрупаните капитали, отколкото цели поколения хора (колко великодушно от страна на господин Молинари!); но не е ли по-добре да не пропадат нито едните, нито другите?“ (Molinari, цит. съч., стр. 51, 52). Господин Молинари, господин Молинари! Какво стана с десетте божи заповеди, с Мойсей и пророците[222], със закона за търсенето и предлагането, щом в Европа „предприемачът“ може да намалява законната част на работника, а в Източна Индия, обратно, работникът може да намалява „законната част“ на предприемача! И кажете, моля, що за „part légitime“ е частта, която според вашето признание европейският капиталист ежедневно не доплаща? На г. Молинари страшно му се иска, щото там, в колониите, където работниците са толкова „недодялани“, че „експлоатират“ капиталистите, да се даде с помощта на полицейски мерки правилен ход на закона за търсенето и предлагането, който в други случаи действа автоматично.
269) Wakefield. „England and America“, London, 1833, v. II, p. 52.
270) Пак там, стр. 191, 192.
271) Wakefield „England and America“, London, 1833, v. I, p. 47, 246.
272) „Вие казвате, че благодарение на присвояването на земята и на капиталите човек, който има само своите ръце, намира работа и си създава доход... напротив, само на индивидуалното присвояване на земята се дължи фактът, че има хора, които притежават само своите ръце... Ако поставите едни човек в празно пространство, вие му отнемате въздуха. Също тъй постъпвате, когато завладявате земята... То е равносилно на това, да го турите в празно пространство, лишено от всяко богатство, за да подчините живота му на вашия произвол.“ (Colins, цит. съч., т. III, стр. 268-271, на разни места).
273) Wakefield, „England and America“. London, 1833, v. II, p. 192.
274) Пак там, стр. 45.
275) Щом Австралия стана своя собствена законодателка, тя естествено издаде благоприятни за преселниците закони, но на пътя им се изпречва извършеното вече от англичаните разпродаване на земите на безценица. „Първата и най-важна цел, към която се стреми новият поземлен закон от 1862 г., се състои в това — да създаде по-големи облекчения за заселването на народа.“ („The Land Law of Victoria“ by the Hon. G. Duffy, Minister of Public Lands, London, 1862).
БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКЦИЯТА
[222] Виж бележка 170.
[223] Виж бележка 68.
[224] Има се предвид банковият акт от 1844 г. В стремежа си да предотврати затрудненията при размяната на банкноти срещу злато в 1844 г. английското правителство по инициатива на Р. Пил приело закон за реформиране на Английската банка, като я разделило на две самостоятелни отделения — банково и емисионно, и установило твърда норма за осигуряване на банкнотите със злато. Пускането на банкноти, които нямали златно покритие, се ограничавало на 14 млн. фунта стерлинги. Но въпреки действието на банковия акт от 1844 г. количеството на намиращите се в обръщение банкноти зависело фактически не от фонда за покритие, а от търсенето им в сферата на обръщението. През периоди на икономически кризи, когато особено остро се чувствала нуждата от пари, английското правителство временно спирало действието на акта от 1844 г. и увеличавало сумата на банкнотите, които нямали златно покритие.