Съдържание на „Капиталът. Първи том.“

КАРЛ МАРКС

Капиталът. Книга I.

Процесът на производството на капитала

1867


ОТДЕЛ СЕДМИ
Процесът на натрупване на капитала

Глава двадесет и трета
Общият закон на капиталистическото натрупване

1. НАРАСТВАЩО ТЪРСЕНЕ НА РАБОТНА СИЛА
ПАРАЛЕЛНО С НАТРУПВАНЕТО
ПРИ НЕИЗМЕНЯЩ СЕ СЪСТАВ НА КАПИТАЛА

В тази глава разглеждаме влиянието, което нарастването на капитала оказва върху съдбата на работническата класа. Най-важният фактор при това изследване е съставът на капитала и ония изменения, които претърпява тоя състав през време на процеса на натрупването.

Съставът на капитала може да бъде разглеждан откъм две страни. Откъм стойността съставът на капитала се определя от съотношението, в което капиталът се дели на постоянен капитал, т. е. стойност на средствата за производство, и на променлив капитал, т. е. стойност на работната сила, цялата сума на работната заплата. Откъм материала, както той функционира в производствения процес, всеки капитал се дели на средства за производство и жива работна сила; този състав се определя от съотношението между масата на употребените средства за производство, от една страна, и от друга — количеството труд, необходимо за тяхното прилагане. Първия състав аз наричам стойностен състав, а втория — технически състав на капитала. Между двата съществува тясна взаимозависимост. За да я изразя, аз наричам стойностния състав на капитала — доколкото той се определя от неговия технически състав и отразява измененията на последния — органически състав на капитала. Където се говори просто за състав на капитала, винаги трябва да се подразбира неговият органически състав.

Многобройните отделни капитали, вложени в определен отрасъл на производството, имат повече или по-малко различен състав. Средният състав от техните единични състави ни дава състава на целокупния капитал в този отрасъл на производството. Най-сетне, свеждането на средните състави от всички отрасли на производството към един целокупен среден състав ни дава състава на обществения капитал на страната и само за тоя състав в последна сметка става дума по-долу.

Нарастването на капитала включва и нарастването на неговата променлива, т. е. превърната в работна сила съставна част. Част от превърнатата в добавъчен капитал принадена стойност трябва постоянно да се превръща обратно в променлив капитал, т. е. в добавъчен фонд на работната заплата. Ако приемем, че при неизменни други условия не се изменя и съставът на капитала, т. е. че определена маса средства за производство, или постоянен капитал, се нуждае винаги от една и съща маса работна сила, за да бъде поставена в движение — търсенето на труд и фондът за издръжка на работниците очевидно нарастват пропорционално с капитала и толкова по-бърже, колкото по-бърже нараства капиталът. Тъй като капиталът всяка година произвежда принадена стойност, част от която всяка година се прибавя към първоначалния капитал; тъй като самата тази прибавка нараства всяка година заедно с увеличаващия се размер на вече функциониращия капитал и тъй като, най-сетне, под особеното пришпорване от нагона към забогатяване, както е напр. при откриване на нови пазари, на нови сфери на влагане на капитал поради развитието на нови обществени потребности и т. н., изведнъж става възможно да се разшири мащабът на натрупването само чрез изменение в делението на принадената стойност, или принадения продукт, на капитал и доход — потребностите на натрупването на капитала могат да надминат нарастването на работната сила или на броя на работниците, търсенето на работници може да надмине техния приток и затова работните заплати могат да се повишат. В края на краищата това трябва да стане дори в случай, че гореспоменатата предпоставка остане непроменена. Тъй като всяка година се вземат на работа повече работници, отколкото през предидущата, рано или късно трябва да настъпи онзи момент, когато потребностите на натрупването започват да надрастват обикновения приток на труд, когато следователно настъпи повишаване на работната заплата. В Англия се чуват жалби по този повод през целия петнадесети век и през първата половина на осемнадесетия век. Но повече или по-малко благоприятните условия, при които се поддържат и размножават наемните работници, никак не изменят основния характер на капиталистическото производство. Както простото възпроизводство постоянно възпроизвежда самото капиталистическо отношение: капиталисти на една страна, наемни работници на друга — също тъй и възпроизводството в разширен мащаб, или натрупването, възпроизвежда капиталистическото отношение в разширен мащаб: повече капиталисти или по-едри капиталисти на единия полюс, повече наемни работници на другия. Възпроизводството на работната сила, която постоянно трябва да се сраства с капитала като средство за неговото нарастване и не може да се откъсне от него и чието подчиняване на капитала се прикрива само със смяната на индивидуалните капиталисти, на които тя сама се продава, в действителност съставя момент от възпроизводството на самия капитал. И така, натрупването на капитала е умножаване на пролетариата.70)

Класическата политическа икономия е разбирала така добре това положение, че Адам Смит, Рикардо и т. н., както вече споменахме, дори погрешно идентифицират натрупването с потребление на цялата капитализирана част на принадения продукт от страна на производителните работници, или с нейното превръщане в допълнителни наемни работници. Още в 1696 г. Джон Белърс казва:

„Ако някой има 100 000 акра земя и също толкова фунта стерлинги, и също толкова глави добитък, какво щеше да бъде този богат човек без работници, ако не работник? И както работниците обогатяват хората, така, колкото повече работници има, толкова повече са богатите... Трудът на бедния е мината на богатия.“71)

Също тъй Бернар дьо Мандевил казва в началото на XVIII век:

„Там, където собствеността е достатъчно закриляна, човек по-лесно би могъл да живее без пари, отколкото без бедни, защото кой щеше да работи?... Както трябва да се пазят работниците от гладна смърт, така не бива да получават нищо, което заслужава да бъде студено. Ако тук-таме някой от долната класа чрез необикновено трудолюбие и недояждане се издигне над положението, в което е израсъл, никой не трябва да му пречи при това: защото безспорно най-мъдрият план за всяко частно лице, за всяко отделно семейство е да живее скромно; но интересът на всички богати нации изисква по-голямата част от бедните никога да не стоят без работа и въпреки това винаги да изразходват всичко, което получават... Нищо друго не подкарва като с остен хората към слугуване, както техните нужди, които е благоразумно да смекчаваме, но е безразсъдно да лекуваме. Единственото нещо, което може да направи работещия човек прилежен, е умерената работна заплата. Твърде малката работна заплата го прави според темперамента малодушен или отчаян, твърде високата — нахален и мързелив... От всичко гореизложено следва, че в една свободна нация, в която робството е забранено, най-сигурното богатство се състои от множество трудолюбиви бедни. Освен че те са неизчерпаем източник на хора за флотата и армията, без тях нямаше да има наслаждения и произведенията на нито една страна нямаше да може да се използват за получаване на доходи. За да се направи обществото (което, разбира се, се състои от неработниците) щастливо, а народът — доволен дори при оскъдица, необходимо е голямото мнозинство да остава както невежо, така и бедно. Знанията разширяват и умножават нашите желания, а колкото по-малко човек желае, толкова по-лесно могат да бъдат задоволени неговите потребности.“72)

Това, което Мандевил, честен човек и бистър ум, още не разбира, е, че механизмът на самия процес на натрупването умножава заедно с капитала още и масата на „трудолюбивите бедни“, т. е. на наемните работници, които превръщат своята работна сила в нарастваща сила за увеличаване стойността на нарастващия капитал и тъкмо с това неизбежно увековечават своето отношение на зависимост от своя собствен продукт, олицетворен в капиталиста. С оглед на тази зависимост сър Ф. М. Идън отбелязва в своето съчинение „Положението на бедните, или история на трудещата се класа в Англия“:

„Нашата географска зона изисква труд за задоволяване на потребностите и затова поне част от обществото трябва да работи неуморно... Някои, които не работят, имат въпреки това на разположението си продуктите на трудолюбието. Но тези собственици дължат това само на цивилизацията и реда, те са чисто и просто рожби на буржоазните институции73). Защото по силата на тези институции човек може да си присвоява плодовете на труда и по друг начин освен чрез труд. Хората с независимо състояние дължат своето състояние почти изцяло на чужд труд, а не на своите собствени способности, които съвсем не са по-добри от тези на другите; не притежаването на земя и пари отличава богатите от бедните, а командването над труда („the command of labour“)... He някакво презряно или сервилно положение допада на бедния, а отношението на удобна и либерална зависимост („а state of easy and liberal dependence“), а на хората със собственост — достатъчно влияние и авторитет върху онези, които работят за тях... Такова отношение на зависимост, както е известно на всеки познавач на човешката природа, е необходимо за доброто на самите работници.“74)

Нека споменем покрай другото, че сър Ф. М. Идън е единственият ученик на Адам Смит, който [ученик] през осемнадесетия век е създал нещо значително.75)

При досега разглежданите най-благоприятни за работниците условия за натрупване тяхното отношение на зависимост от капитала се облича в поносими или, както казва Идън, „удобни и либерални“ форми. Вместо заедно с растежа на капитала да става по-интензивно, то става само по-екстензивно, т. е. сферата на експлоатацията и господството на капитала се разширява само заедно с неговия собствен размер и с броя на неговите поданици. Една по-голяма част от техния собствен принаден продукт, който все повече набъбва и при това набъбване се превръща в добавъчен капитал, се стича обратно към тях във форма на платежни средства, така че те могат да разширят кръга на своите потребности, по-добре да попълват своя потребителен фонд от дрехи, мебели и т. н. и да образуват малки парични резервни фондове. Но както по-доброто облекло, храна, обноски и повече или по-малко значителен peculium[176] не премахват отношението на зависимост и експлоатацията на роба, също така тези неща не премахват отношението на зависимост и експлоатацията на наемния работник. И наистина покачването на цената на труда вследствие на натрупването на капитала означава само, че размерът и масивността на златните окови, които наемният работник вече сам си е изковал, позволяват те да бъдат по-слабо затегнати. В полемиките по този въпрос в повечето случаи са пропускали да видят най-главното, а именно differentia specifica [специфичните отлики] на капиталистическото производство. При него работната сила се купува не заради задоволяването на личните потребности на купувача чрез нейните услуги или нейния продукт. Неговата цел е да увеличи своя капитал, производството на стоки, които съдържат повече труд, отколкото той е заплатил, следователно съдържат и такава част от стойността, която [част] не му струва нищо и въпреки това се реализира при продажбата на стоките. Производство на принадена стойност или обогатяване — такъв е абсолютният закон на този начин на производство. Работната сила е продаваема само доколкото получава средствата за производство като капитал, възпроизвежда своята собствена стойност като капитал и в незаплатения труд създава източник за добавъчен капитал76). Така че условията за продажба на работната сила, все едно дали са повече или по-малко благоприятни за работника, включват необходимостта от постоянното възобновяване на нейната продажба и все по-разширяващото се възпроизводство на богатството като капитал. Работната заплата, както видяхме, по самата си природа обуславя едно постоянно доставяне на определено количество незаплатен труд от страна на работника. Съвсем независимо от покачването на работната заплата при спадане на цената на труда и т. н., нейното нарастване в най-добрия случай означава само количествено намаляване на оня незаплатен труд, който работникът трябва да извърши. Това намаляване никога не може да достигне дотам, че да застраши самата капиталистическа система. Независимо от разрешаваните със сила конфликти заради равнището на работната заплата, в които, както вече го е посочил и Адам Смит, общо взето господарят винаги си остава господар, едно покачване на цената на труда, което произтича от натрупването на капитала, има за предпоставка следната алтернатива:

Или цената на труда продължава да се покачва, защото нейното повишаване не смущава процеса на натрупването; в това няма нищо чудно, тъй като, както казва А. Смит

„капиталите все пак се увеличават дори и при спаднала печалба; те дори нарастват по-бърже, отколкото преди... Големият капитал, дори при по-малка печалба, общо взето нараства по-бърже, отколкото малкият капитал при голяма печалба.“ („Wealth of Nations“, I [фр. превод на Гарние], стр. 189).

В този случай е очевидно, че едно намаление на незаплатения труд никак не накърнява разширяването на господството на капитала. — Или пък — това е другата страна на алтернативата — натрупването отслабва поради покачването на цената на труда, тъй като се притъпява подбудата за печалба. Натрупването намалява. Но заедно с неговото намаляване изчезва и причината на това намаляване, а именно диспропорцията между капитала и подлежащата на експлоатация работна сила. Следователно механизмът на капиталистическия производствен процес сам отстранява пречките, които временно създава. Цената на труда пак спада до ниво, което отговаря на потребностите на капитала да увеличава своята стойност, независимо дали това ниво лежи под, над или наравно с онова ниво, което е било смятано за нормално, преди да настъпи покачването на работната заплата. Ние виждаме: в първия случай не намалението на абсолютния или относителния растеж на работната сила или на работническото население прави капитала излишен, а, обратно, увеличението на капитала прави недостатъчна достъпната за експлоатация работна сила. Във втория случай не увеличаването на абсолютното или на относителното нарастване на работната сила или на работническото население прави капитала недостатъчен, а, обратно, намалението на капитала прави излишна достъпната за експлоатация работна сила или по-скоро нейната цена. Тъкмо тези абсолютни движения при натрупването на капитала се отразяват като относителни движения в масата на достъпната за експлоатация работна сила и затова изглежда, като да се дължат на собственото движение на последната. Да употребим математически израз: величината на натрупването е независимата променлива, а величината на работната заплата е зависимата — а не обратното. Така във фазата на криза в индустриалния цикъл общото спадане на стоковите цени се изразява като покачване на относителната стойност на парите, а във фазата на процъфтяване общото покачване на стоковите цени се изразява като спадане на относителната стойност на парите. Въз основа на това така наречената Currency School (Количествена школа) прави от това извода, че при високи цени в обръщение се намират твърде много, а при ниски — твърде малко[*1] пари. Нейното невежество и пълното неразбиране на фактите77) намират достоен паралел у онези икономисти, които обясняват тези явления на натрупването с това, че в единия случай имало твърде малко, а в другия — твърде много наемни работници.

Законът на капиталистическото производство, който лежи в основата на мнимия „природен закон за населението“, се свежда просто към следното: съотношението между капитала, натрупването и равнището на работната заплата е само съотношение между онзи труд, който е незаплатен и превърнат в капитал, и допълнителния труд, нужен за движението на добавъчния капитал. Така че това съвсем не е съотношение между две независими една от друга величини — от една страна, величината на капитала, от друга страна, числеността на работническото население; това е по-скоро, при последна сметка, само съотношение между незаплатения и заплатения труд на едно и също работническо население. Ако количеството на незаплатения труд, доставен от работническата класа и натрупан от капиталистическата класа, нараства достатъчно бързо, за да може да се превръща в капитал само при извънреден добавък от заплатен труд, работната заплата се покачва и — при еднакви други условия — незаплатеният труд относително спада. Но щом това спадане стигне онази точка, при която принаденият труд, който храни капитала, не се предлага вече в нормално количество, настъпва реакция: капитализира се по-малка част от дохода, натрупването отслабва и възходящото движение на работната заплата се заменя с обратно движение. Така че покачването на цената на труда остава затворено в граници, които не само оставят незасегната основата на капиталистическата система, но и осигуряват нейното възпроизводство в разширен мащаб. И тъй, законът на капиталистическото натрупване, който взема формата на мистичен природен закон, всъщност изразява само това, че природата на това натрупване изключва всяко намаляване на степента на експлоатация на труда или всяко покачване на цената на труда, което би могло сериозно да застраши постоянното възпроизводство на капиталистическото отношение и неговото възпроизводство във все по-разширен мащаб. Другояче и не може да бъде при такъв начин на производство, при който работникът съществува заради потребностите за увеличаване на вече налични стойности — вместо обратно, материалното богатство да съществува за потребностите на развитието на работника. Както в религията над човека господства произведението на неговата собствена глава, така в капиталистическото производство над него господства произведението на неговите собствени ръце77а).

 

2. ОТНОСИТЕЛНО НАМАЛЯВАНЕ
НА ПРОМЕНЛИВАТА ЧАСТ НА КАПИТАЛА
В ХОДА НА НАТРУПВАНЕТО
И НА ПРИДРУЖАВАЩАТА ГО КОНЦЕНТРАЦИЯ

Според самите икономисти нито наличният размер на общественото богатство, нито величината на вече придобития капитал водят към покачване на работната заплата, а само непрекъснатият растеж на натрупването и степента на бързината на този растеж (А. Смит [„Wealth of Nations“], кн. I, гл. 8). Досега ние разглеждахме само една особена фаза на този процес, оная, в която прирастът на капитала се извършва, без да се изменя неговият технически състав. Но процесът прекрачва и отвъд тая фаза.

Щом са дадени общите основи на капиталистическата система, в процеса на натрупването винаги настъпва момент, когато развитието на производителността на обществения труд става най-мощният лост на натрупването.

„Същата причина — казва А. Смит, — която увеличава работната заплата, а именно увеличаването на капитала, води към повишаване на производителните способности на труда и дава възможност на по-малко количество труд да произвежда по-голямо количество продукти.“[177]

Независимо от природните условия като плодородие на почвата и т. н. и от сръчността на независимите и работещи изолирано производители — която обаче се проявява повече качествено, в годността на изделията, отколкото количествено, в тяхната маса, —  степента на обществената производителност на труда се изразява в относителната величина на онези средства за производство, които един работник превръща в продукт в дадено време при едно и също напрежение на работната сила. Масата от средства за производство, с които работникът функционира, расте заедно с производителността на неговия труд. При това тези средства за производство играят двояка роля. Нарастването на едни от тях е последица, а на други — условие за нарастване на производителността на труда. Например с манифактурното разделение на труда и с прилагането на машините в едно и също време се преработва повече суров материал, следователно в трудовия процес влизат по-голямо количество суров материал и спомагателни материали. Това е последица от нарастването на производителността на труда, но пък, от друга страна, масата на приложените машини, работния добитък, минералните торове, дренажните тръби и др. е условие за нарастване на производителността на труда. Такова условие са и масата средства за производство, концентрирани в постройки, гигантски пещи, транспортни средства и т. н. Но все едно дали е условие или следствие, нарастващата величина на средствата за производство в сравнение с въплътената в тях работна сила изразява нарастващата производителност на труда. Следователно увеличаването на последната се проявява в намаляването на масата труд в сравнение с движената от нея маса от средства за производство или в количествено намаляване на субективния фактор на трудовия процес в сравнение с неговите обективни фактори.

Това изменение в техническия състав на капитала, нарастването на масата на средствата за производство в сравнение с масата на оживяващата ги работна сила, се отразява в неговия стойностен състав, в увеличението на постоянната съставна част на капиталовата стойност за сметка на нейната променлива част. Да речем, че от даден капитал първоначално бъдат вложени 50% в средства за производство и 50% в работна сила, а после, с развитието на степента на производителността на труда — 80% в средства за производство и 20% в работна сила, и т. н. Тоя закон за прогресивното нарастване на постоянната част на капитала — в сравнение с променливата му част — се потвърждава на всяка крачка (както вече показахме това по-горе) при сравнителния анализ на стоковите цени, безразлично дали сравняваме различни икономически епохи на една-единствена нация или различни нации в една и съща епоха. Относителната величина на оня елемент на цената, който представлява само стойността на погълнатите средства за производство, т. е. постоянната част на капитала, ще бъде право пропорционална, а относителната величина на другия елемент на цената, който заплаща труда, т. е. представлява променливата част на капитала — ще бъде обратно пропорционална на напредъка на натрупването.

Но намалението на променливата част на капитала спрямо постоянната, т. е. изменението на стойностния състав на капитала, е само приблизителен показател на изменението в състава на неговите материални съставни части. Напр., ако днес вложената в една предачница капиталова стойност е 7/8 постоянна и 1/8 променлива, докато в началото на 18 век е била 1/2 постоянна и 1/2 променлива, то пък масата от сурови материали, средства на труда и т. н., които днес производително потребява определено количество предачен труд, е стотици пъти по-голяма, отколкото в началото на XVIII век. Причината е просто там, че с нарастването на производителността на труда не само нараства размерът на погълнатите от него средства за производство, но и стойността им спада в сравнение с техния размер. Така че тяхната стойност се повишава абсолютно, а не пропорционално на техния размер. Затова нарастването на разликата между постоянния и променливия капитал е много по-малко от това на разликата между масата на средствата за производство, в които се превръща постоянният капитал, и масата на работната сила, в която се превръща променливият капитал. Първата разлика се увеличава заедно с последната, но в по-малка степен от нея.

Впрочем, ако напредъкът на натрупването намалява относителната величина на променливата част на капитала, с това той съвсем не изключва нарастването на нейната абсолютна величина. Да приемем, че дадена капиталова стойност отначало се разделя на 50% постоянен и 50% променлив капитал, после на 80% постоянен и 20% променлив. Ако през това време първоначалният капитал, да речем, от 6000 ф. ст. е пораснал на 18 000 ф. ст., то и неговата променлива съставна част е пораснала с 1/5. Преди тя е била 3000 ф. ст., а сега възлиза на 3600 ф. ст. Но там, където по-рано е било достатъчно нарастване на капитала с 20%, за да се увеличи търсенето на труда с 20%, сега това изисква утрояване на първоначалния капитал.

В четвъртия отдел показахме как развитието на обществената производителна сила на труда има за предпоставка кооперация в голям мащаб, как само при тази предпоставка могат да бъдат организирани разделението и комбинацията на труда, да бъдат спестени чрез масова концентрация средства за производство, да бъдат създадени такива средства на труда, които по самата си материална същност да могат да бъдат използвани само колективно, напр. система от машини и т. н., да бъдат впрегнати в служба на производството гигантски природни сили и да бъде извършено превръщането на производствения процес в технологическо прилагане на науката. Върху основата на стоковото производство, при което средствата за производство са собственост на частни лица и при което поради това ръчният работник или изолирано и самостоятелно произвежда стоки, или продава своята работна сила като стока, защото му липсват средствата за самостоятелно предприятие — гореспоменатата предпоставка се реализира само чрез нарастване на индивидуалните капитали или дотолкова, доколкото обществените средства за производство и за живот се превръщат в частна собственост на капиталисти. На почвата на стоковото производство производството в голям мащаб може да се развие само в капиталистическата му форма. Затова известно натрупване на капитал в ръцете на индивидуални стокопроизводители е предпоставката на специфично капиталистическия начин на производство. Затова ние трябваше да го предпоставим при прехода от занаята към капиталистическото производство. Нека го наречем първоначално натрупване, защото то вместо исторически резултат е историческа основа на специфично капиталистическото производство. Тук още не е нужно да изследваме неговото възникване. Достатъчно е, че то е изходната точка. Но всички методи за повишаване на обществената производителна сила на труда, които възникват на тази основа, са същевременно и методи за увеличаване производството на принадената стойност или на принадения продукт, който от своя страна е градивният елемент на натрупването. Така че тези методи са същевременно и методи за произвеждане на капитал чрез капитал, или методи за неговото ускорено натрупване. Непрекъснатото превръщане на принадената стойност обратно в капитал се представя като нарастваща величина на капитала, който влиза в производствения процес. Тя от своя страна става основа за един разширен мащаб на производството, на придружаващите го методи за повишаване на производителната сила на труда и за ускорено производство на принадена стойност. Така че, ако известна степен на натрупването на капитала се явява като условие за специфично капиталистическия начин на производство, последният с обратно въздействие причинява ускорено натрупване на капитала. Затова заедно с натрупването на капитала се развива специфично капиталистическият начин на производство, а заедно със специфично капиталистическия начин на производство се развива натрупването на капитала. Тези два икономически фактора, по силата на онова сложно взаимоотношение, при което те взаимно си дават тласък, създават изменението в техническия състав на капитала, благодарение на което променливата съставна част става все по-малка и по-малка в сравнение с постоянната.

Всеки индивидуален капитал е по-голяма или по-малка концентрация на средства за производство със съответното командване над по-голяма или по-малка армия от работници. Всяко натрупване става средство за ново натрупване. Заедно с умножаването на масата на функциониращото като капитал богатство то разширява неговата концентрация в ръцете на индивидуални капиталисти, а следователно разширява основата на производството в голям мащаб и основата на специфично капиталистическите методи на производство. Нарастването на обществения капитал се извършва в нарастването на множество индивидуални капитали. Ако приемем всички други условия за неизменни, индивидуалните капитали, а с тях и концентрацията на средствата за производство нарастват в пропорция, съответстваща на частта, която всеки от тях представлява от целокупния обществен капитал. Едновременно от първоначалните капитали се откъсват странични дялове и функционират като нови самостойни капитали. При това голяма роля играе, между другото, поделянето на богатството между капиталистически семейства. Затова заедно с натрупването на капитала нараства малко или много броят на капиталистите. Две обстоятелства характеризират този вид концентрация, който почива непосредствено върху натрупването или по-скоро е идентичен на него. Първо: нарастващата концентрация на обществените средства за производство в ръцете на индивидуални капиталисти, при еднакви други условия, е ограничена от степента на нарастването на общественото богатство. Второ: вложената във всяка отделна производствена сфера част от обществения капитал е поделена между много капиталисти, които си противостоят като независими и взаимно конкуриращи се стокопроизводители. Така че не само натрупването и придружаващата го концентрация са раздробени на много точки, но и нарастването на функциониращите капитали е кръстосвано от образуването на нови и от раздробяването на стари капитали. Затова, ако натрупването, от една страна, се представя като растяща концентрация на средствата за производство и на командването над труда — от друга страна, то се представя като взаимно отблъскване на много индивидуални капитали.

На това раздробяване на целокупния обществен капитал на много индивидуални капитали, т. е. на взаимното отблъскване на неговите части, противодейства тяхното привличане. То вече не е проста концентрация на средствата за производство, идентична с натрупването, и не е просто командване над труда. То е концентрация на вече образувани капитали, премахване на тяхната индивидуална самостойност, експроприация на капиталист от капиталист, превръщане на множество дребни капитали в неголям брой по-едри капитали. Този процес се различава от първия по това, че той предпоставя само изменено разпределяне на вече наличните и функциониращи капитали, следователно неговото поле на действие не е ограничено от абсолютния растеж на общественото богатство, т. е. от абсолютните граници на натрупването. Капиталът тук в едни ръце набъбва на големи маси, защото пък там е изчезнал от много ръце. Това е същинската централизация, за разлика от натрупването и концентрацията.

Законите на тази централизация на капиталите, т. е. на привличането на капитал от капитал, не могат да бъдат изложени тук. Достатъчно е кратко да набележим фактите. Конкурентната борба се води чрез поевтиняване на стоките. Евтинията на стоките зависи, caeteris paribus [при равни други условия], от производителността на труда, а тя пък — от мащаба на производството. Затова едрите капитали бият дребните. Нека си спомним по-нататък, че заедно с развитието на капиталистическия начин на производство нараства онзи минимален размер на индивидуалния капитал, който е необходим, за да се води едно предприятие при неговите нормални условия. Затова дребните капитали се устремяват към такива сфери на производство, които едрата промишленост е завладяла още само спорадично или не напълно. Тук конкуренцията свирепства право пропорционално на броя и обратно пропорционално на величината на капиталите, които си съперничат. Тя винаги свършва с гибелта на множество дребни капиталисти, чиито капитали отчасти преминават в ръцете на победителя, отчасти пропадат. Независимо от това, заедно с развитието на капиталистическото производство се образува една съвсем нова сила — кредитното дело, което в своите наченки се промъква крадешком, като скромен помощник на натрупването, с невидими нишки притегля в ръцете на индивидуални или сдружени капиталисти разпокъсаните на по-големи или по-малки маси по повърхността на обществото парични средства — но скоро става ново и страшно оръжие в конкурентната борба и накрая се превръща в грамаден социален механизъм за централизация на капиталите.

В същия размер, в който се развиват капиталистическото производство и натрупването, се развиват и конкуренцията и кредитът — двата най-могъщи лоста на централизацията. Наред с това напредъкът на натрупването умножава централизуемия материал, т. е. отделните капитали, докато разширяването на капиталистическото производство създава, от една страна, обществената потребност, от друга — техническите средства за ония грамадни промишлени предприятия, чието реализиране е свързано с предварителна централизация на капитала. Така че в днешно време силата на взаимното привличане на отделните капитали и тенденцията към централизация е по-силна откогато и да било по-рано. Но макар че относителното разпространение и енергия на централизиращото движение в известна степен се определят от вече достигнатата величина на капиталистическото богатство и от превъзходството на икономическия механизъм — все пак напредъкът на централизацията никак не зависи от положителния растеж на величината на обществения капитал. И това специално различава централизацията от концентрацията, която е само друг израз за възпроизводството в разширен мащаб. Централизацията може да се извършва просто чрез променено разпределяне на вече съществуващи капитали, чрез просто изменение в количествената групировка на съставните части на обществения капитал. На едно място капиталът може да нарасне до грамадни маси в едни ръце, защото на друго място е бил измъкнат от много отделни ръце. В даден отрасъл централизацията би достигнала своя краен предел, когато всички вложени в този отрасъл капитали се слеят в един-единствен капитал77б). В дадено общество тази граница би могла да бъде достигната едва когато целият обществен капитал бъде обединен в ръцете било на един отделен капиталист, било на едно-единствено дружество от капиталисти.

Централизацията довършва делото на натрупването, като дава възможност на промишлените капиталисти да разширяват мащаба на своите операции. Все едно дали този последен резултат ще бъде последица на натрупването или на централизацията; дали централизацията ще се извърши по насилствения път на присъединяване —  при което известни капитали стават такива могъщи гравитационни центрове за други капитали, че разрушават тяхното индивидуално сцепление и след това привличат към себе си разпръснатите отделни късове, — или пък сливането на множество вече образувани или намиращи се в процес на образуване капитали ще се извърши по по-гладкия път на образуване на акционерни дружества — икономическият ефект остава все същият. Нарасналото разширяване на промишлените предприятия е навсякъде изходната точка за една по-широка организация на съвместния труд на мнозина, за едно по-широко развитие на неговите материални движещи сили, т. е. за прогресивното превръщане на разпръснатите и рутинно извършвани производствени процеси в обществено комбинирани и научно насочвани производствени процеси.

Ясно е обаче, че натрупването, постепенното умножаване на капитала чрез такова възпроизводство, което преминава от кръгова форма в спирална, е твърде бавен процес в сравнение с централизацията, която изисква само изменение в количествената групировка на отделните взаимно допълващи се съставни части на обществения капитал. Светът още щеше да бъде без железници, ако трябваше да чака, докато натрупването доведе някои отделни капитали до такива размери, че те да могат да се справят със строежа на една железопътна линия. А централизацията е постигнала това много бързо чрез акционерните дружества. И докато по такъв начин централизацията усилва и ускорява въздействието на натрупването, тя едновременно разширява и ускорява и онези преврати в техническия състав на капитала, които умножават неговата постоянна част за сметка на неговата променлива част и с това намаляват относителното търсене на труд.

Споените набързо по пътя на централизацията маси капитал се възпроизвеждат и умножават, както и другите, само че по-бързо, и с това стават нови могъщи лостове на общественото натрупване. Следователно, когато става дума за напредъка на общественото натрупване, в днешно време под това мълчаливо се подразбират и въздействията на централизацията.

Образуваните в хода на нормалното натрупване добавъчни капитали (виж гл. XXII, 1) служат предимно като средства за експлоатация на нови изнамирания и открития, изобщо на усъвършенствания в промишлеността. Но и старият капитал с течение на времето достига момента, когато се обновява от глава до пети, когато сменя кожата си и също така се възражда в онзи усъвършенстван технически вид, в който по-малка маса труд е достатъчна да постави в движение по-голяма маса от машини и сурови материали. От само себе си се разбира, че абсолютното намаление на търсенето на труд, което по необходимост следва от това, става толкова по-голямо, колкото повече преминаващите през този обновителен процес капитали са вече масово натрупани благодарение на централизиращото движение.

И тъй, от една страна — образуваният в хода на натрупването добавъчен капитал привлича в сравнение със своята величина все по-малко и по-малко работници. От друга страна — периодично възпроизвежданият в нов състав стар капитал отблъсква все повече и повече работници, които е заангажирал по-рано.

 

3. ПРОГРЕСИВНО ПРОИЗВОДСТВО НА ОТНОСИТЕЛНО СВРЪХНАСЕЛЕНИЕ,
ИЛИ НА ПРОМИШЛЕНА РЕЗЕРВНА АРМИЯ

Натрупването на капитала, което първоначално изглеждаше само като негово количествено разширяване, се извършва, както видяхме, при непрекъснато качествено изменение на неговия състав, при постоянно увеличаване на неговата постоянна част за сметка на променливата77в).

Специфично капиталистическият начин на производство, отговарящото му развитие на производителната сила на труда, предизвиканата от него промяна на органическия състав на капитала не само вървят в крак с напредъка на натрупването, или с растежа на общественото богатство. Те крачат несравнено по-бързо, защото простото натрупване, или абсолютното разширяване на целокупния капитал, е съпроводено от централизацията на неговите индивидуални елементи, а техническият преврат на добавъчния капитал — от технически преврат в първоначалния капитал. Значи — заедно с напредъка на натрупването се изменя съотношението на постоянната част на капитала към неговата променлива част; ако първоначално е било 1:1, то се изменя на 2:1, 3:1, 4:1, 5:1, 7:1 и т. н., така че съобразно с растежа на капитала в работна сила последователно се превръща не 1/2 от неговата обща стойност, а само 1/3, 1/4, 1/5, 1/6, 71/8 и т. н., а в средства за производство — обратно, 2/3, 3/4, 4/5, 5/6, 7/8 и т. н. Тъй като търсенето на труд не се определя от размера на целия капитал, а от размера на неговата променлива съставна част — то спада прогресивно заедно с растежа на целокупния капитал, вместо да расте пропорционално с него, както бяхме предпоставили по-рано. То спада пропорционално с величината на целокупния капитал и в растяща прогресия спрямо растежа на тая величина. Наистина заедно с растежа на целокупния капитал нараства и неговата променлива съставна част, т. е. сраснатата с него работна сила, но в постоянно спадаща пропорция. Междинните паузи, през които натрупването действа само като просто разширяване на производството върху дадена техническа основа, се скъсяват. Ускоряващото се в нарастваща прогресия натрупване на целокупния капитал става необходимо не само за да може да бъдат погълнати определен брой добавъчни работници, и дори не само за да могат да запазят своята работа вече функциониращите работници въпреки постоянните метаморфози на стария капитал. От своя страна самото това нарастващо натрупване и централизация отново се превръщат в източник на нови изменения в състава на капитала, или в източник на ново ускорено намаляване на неговата променлива съставна част в сравнение с постоянната. Това относително намаляване на променливата част на капитала, ускорявано с нарастването на целокупния капитал, и при това ускорявано по-бързо, отколкото се ускорява нарастването на целия капитал, изглежда, от друга страна, така, като че ли абсолютното нарастване на работническото население се извършва по-бързо от нарастването на променливия капитал или на средствата за наемане на това население. Но капиталистическото натрупване постоянно създава, и то пропорционално на своята енергия и на своите размери, едно относително добавъчно, т. е. добавъчно с оглед на средните потребности на капитала да се увеличава, а затова излишно, или допълнително, работническо население.

Ако разглеждаме целокупния обществен капитал, виждаме, че ту движението на неговото натрупване предизвиква периодични изменения, ту моментите на това движение се разпределят едновременно между разните сфери на производството. В някои сфери се извършва изменение в състава на капитала без растеж на неговата абсолютна величина, просто поради централизация[*2]; в други — абсолютният растеж на капитала е свързан с абсолютно намаляване на неговата променлива съставна част, или на поглъщаната от него работна сила; в трети — ту капиталът нараства върху своята дадена техническа основа и привлича допълнителна работна сила съразмерно със своя растеж, ту настъпва органическо изменение и неговата променлива част се свива; във всички сфери растежът на променливата част на капитала, а затова и на броя на заетите работници, е винаги свързан със силни колебания и със създаване на временна свръхнаселеност, безразлично дали тя приема по-оче- бийната форма на изхвърляне на вече заети работници или по-не- забележимата, но не по-малко ефикасна форма на затруднено поглъщане на допълнителното работническо население в неговите обичайни отводни канали78). Заедно с величината на вече функциониращия обществен капитал и със степента на неговия растеж, с разширяването на мащаба на производството и на масата на функциониращите работници, с развитието на производителната сила на техния труд, с разширяването и увеличаването на изобилието на всички източници на богатството се разширява и мащабът, в който по-голямото привличане на работниците от капитала е свързано с по-голямо отблъскване на същите, и се увеличава бързината на измененията в органическия състав на капитала и в неговата техническа форма, и набъбва кръгът на производствените сфери, които ту едновременно, ту поотделно биват обхващани от това движение. Така че работническото население заедно с произвежданото от самото него натрупване на капитала произвежда в нарастващи размери средствата, които довеждат до неговата собствена относителна излишност79). Това е закон за населението, свойствен на капиталистическия начин на производство, както фактически всеки особен исторически начин на производство има свои особени, исторически валидни закони за населението. Абстрактен закон за населението съществува само за растенията и животните, доколкото човекът не се намесва исторически.

Но ако излишното работническо население е необходим продукт на натрупването, или на развитието на богатството върху капиталистическа основа, това свръхнаселение става на свой ред лост на капиталистическото натрупване, а дори и условие за съществуването на капиталистическия начин на производство. То образува една индустриална резервна армия, с която капиталът може да разполага и която принадлежи на капитала така абсолютно, както ако той я е отгледал сам на свои разноски. Тя — независимо от границите на действителния прираст на населението — създава, за променливите потребности на капитала да нараства, оня човешки материал, който е винаги готов да бъде експлоатиран. Заедно с натрупването и с придружаващото го развитие на производителната сила на труда нараства силата на капитала внезапно да се разширява — не само защото нараства еластичността на функциониращия капитал и абсолютното богатство, от което капиталът съставлява само една еластична част, не само защото кредитът при всяко отделно изкушение веднага предоставя на производството като добавъчен капитал извънредно голяма част от това богатство. Техническите условия на самия производствен процес — машините, транспортните средства и т. н. — правят възможно в най-широк мащаб най-бързото превръщане на принадения продукт в допълнителни средства за производство. Масата на общественото богатство, която с напредъка на натрупването прелива и става годна да се превърне в добавъчен капитал, бясно се втурва в стари отрасли на производството, чийто пазар изведнъж се е разширил, или пък в новооткрити отрасли като железните пътища и т. н., потребността от които възниква от развитието на старите. Във всички такива случаи големи човешки маси трябва внезапно и без ущърб за степента на производството в другите сфери да могат да бъдат хвърлени на решаващите точки. Свръхнаселението доставя тия маси. Характерният жизнен път на съвременната промишленост, който представлява формата на десетгодишен цикъл от периоди на средно оживление, производство под пълна пара, криза и застой — цикъл, прекъсван от малки колебания, почива върху постоянното образуване, по-голямото или по-малко поглъщане и новообразуване на промишлената резервна армия, или на свръхнаселението. От своя страна превратностите на индустриалния цикъл увеличават свръхнаселението и стават едни от най-енергичните фактори за неговото възпроизводство.

Този своеобразен жизнен път на съвременната индустрия, който ние не срещаме в никоя предишна епоха на човечеството, е бил невъзможен и в детския период на капиталистическото производство. Съставът на капитала се е променял само твърде постепенно. Така че на неговото натрупване е отговарял, общо взето, пропорционален растеж на търсенето на труд. Колкото и бавен да е бил и напредъкът на неговото натрупване в сравнение със съвременната епоха — капиталът се е натъквал на природните граници на достъпното за експлоатация работническо население, които са можели да бъдат премахнати само с насилствени средства, но за тях ще споменем по-късно. Внезапното и конвулсивно разширяване на мащаба на производството е предпоставка за неговото внезапно свиване; последното пак предизвиква първото, но първото е невъзможно без разполагаем човешки материал, без умножение на работниците, независимо от абсолютния растеж на населението. Това умножаване се създава чрез простия процес, който постоянно „освобождава“ част от работниците, чрез методи, които намаляват броя на заетите работници по отношение на нарасналото производство. И тъй, цялата форма на движението на съвременната индустрия израства от постоянното превръщане на част от работническото население в незаети или полузаети работни ръце. Повърхностното схващане на политическата икономия се проявява между другото и в това, че тя превръща разширяването и свиването на кредита —  простия симптом на различните фази на индустриалния цикъл —  в тяхна причина. Също както небесните тела, веднъж тласнати в определено движение, постоянно го повтарят — също така става и с общественото производство, щом то веднъж бъде хвърлено в това движение на сменящите се разширяване и свиване. Последиците от своя страна стават причини и различните фази на целия процес, който постоянно възпроизвежда своите собствени условия, вземат формата на периодичност. Щом последната вече се е утвърдила, дори и политическата икономия започва да разбира производството на относителното, т. е. на излишното население от гледна точка на средната потребност на капитала да нараства — като жизнено условие на съвременната индустрия.

„Да приемем — казва X. Меривейл, по-рано професор по политическа икономия в Оксфорд, после чиновник в английското министерство на колониите, — да приемем, че във време на криза нацията напрегне всичките си сили, за да се избави чрез емиграция от няколкостотин хиляди бедни — каква щеше да бъде последицата от това? Тя щеше да бъде такава, че още при първото възвръщане на търсенето на труд последният щеше да се окаже недостатъчен. Колкото и бързо да става възпроизводството на хората, все пак винаги е необходим период от едно поколение, за да се заместят възрастните работници. Но печалбите на нашите фабриканти зависят главно от възможността им да се възползват от благоприятния момент на оживено търсене и по този начин да се обезщетят за през периода на застой. Тази възможност им е осигурена чрез командването над машините и над ръчния труд. Те трябва да заварват свободни работни ръце; трябва да бъдат в състояние при нужда да напрягат или да отслабват активността на своите операции в зависимост от състоянието на пазара; иначе просто няма да могат да запазят в надпреварата на конкуренцията онова надмощие, на което е основано богатството на тази страна.“80).

Дори Малтус вижда в свръхнаселението — което той по своя ограничен начин обяснява с абсолютно свръхнарастване на работническото население, а не с неговия относителен превес — една необходимост на съвременната индустрия. Той казва:

„Когато благоразумните навици по отношение на брака бъдат доведени до известна висота сред работническата класа на една страна, която [страна] зависи главно от манифактурата и търговията, те биха били вредни за нея... По самата природа на населението прирастът на работниците, предизвикан от особено търсене, не може да бъде доставен на пазара преди изтичане на 16 или 18 години, а превръщането на дохода в капитал чрез спестяване може да се извършва много по-бързо; страната винаги е изложена на това, нейният фонд на работната заплата да расте по-бърже от населението.“81)

След като по този начин обявява постоянното произвеждане на относително свръхнаселение от работници за необходимост на капиталистическото натрупване, политическата икономия, също като стара мома, влага в устата на своя „beau idéal“ [„идеал“] — капиталиста — следните думи, отправени към работниците, които надминават нужния брой и са изхвърляни на улицата от създадения от самите тях добавъчен капитал:

„Ние, фабрикантите, правим за вас каквото можем, като умножаваме оня капитал, благодарение на който вие трябва да съществувате; а вие трябва да вършите останалото, като нагаждате своя брой към средствата за съществуване.“82)

За капиталистическото производство съвсем не е достатъчно онова количество разполагаема работна сила, което му доставя естественият прираст на населението. За да може да се развива свободно, то се нуждае от индустриална резервна армия, независима от тази природна граница.

Дотук приемахме, че на увеличаването или намаляването на променливия капитал точно отговаря покачването или спадането на броя на заетите работници.

Но при неизменен или дори по-малък брой работници, командвани от променливия капитал, този капитал нараства, ако индивидуалният работник доставя повече труд, и неговата работна заплата поради това нараства, макар че цената на труда остава неизменна или дори спада, само че по-бавно, отколкото се покачва масата труд. Прирастът на променливия капитал става тогава показател за повече труд, но не за повече заети работници. Всеки капиталист има абсолютен интерес да изстисква определено количество труд от по-малък вместо от по-голям брой работници, макар повечето работници да са еднакво евтини или дори по-евтини. В последния случай вложеният постоянен капитал расте пропорционално с масата на поставения в движение труд, а в първия случай — много по-бавно. Колкото по-голям е мащабът на производството, толкова по-решаващ е този мотив. Неговото значение расте с натрупването на капитала.

Видяхме, че развитието на капиталистическия начин на производство и на производителната сила на труда — едновременно причина и последица на натрупването — дава на капиталиста възможност при същото вложение на променлив капитал да поставя в движение повече труд чрез по-голяма екстензивна или интензивна експлоатация на индивидуалните работни сили. Видяхме по-нататък, че той със същата капиталова стойност купува повече работни сили, като прогресивно замества по-сръчните работници с по-несръчните, зрелите с незрели, мъжете с жени, възрастните с младежи или деца.

И така, от една страна, с напредъка на натрупването по-големият променлив капитал поставя в движение повече труд, без да увеличава броя на работниците, а от друга страна — променлив капитал от една и съща величина поставя в движение повече труд чрез същата маса работна сила, и най-сетне — повече по-неподготвени работни сили, с които замества по-подготвени.

Затова произвеждането на едно относително свръхнаселение, или изхвърлянето на работниците на свобода, напредва още по-бързо, отколкото техническото преобразуване на производствения процес, което и без това е ускорено от напредъка на натрупването, и отколкото съответното пропорционално спадане на променливата част на капитала спрямо постоянната му част. Ако средствата за производство, като нарастват по размер и ефективност, стават във все по-малка степен средства за наемане на работниците, самото това отношение се видоизменя и от обстоятелството, че съобразно с нарастването на производителната сила на труда капиталът създава увеличено предлагане на труд по-бързо от увеличаването на своето търсене на работници. Прекомерният труд на заетата част на работническата класа уголемява редиците на нейните резерви, докато обратно, засиленият натиск, който последните чрез своята конкуренция упражняват върху заетите работници, ги принуждава към прекомерен труд и към подчиненост под диктовката на капитала. Обричането на част от работническата класа на принудително безделие поради този прекомерен труд на другата част и обратно става средство за обогатяване на отделния капиталист83) и същевременно ускорява произвеждането на индустриалната резервна армия в мащаб, отговарящ на напредъка на общественото натрупване. Колко важен е този момент от образуването на относителното свръхнаселение, доказва например Англия. Нейните технически средства за „спестяване“ на труд са колосални. Въпреки това, ако утре трудът навсякъде бъде ограничен до разумни размери и бъде степенуван между различните слоеве на работническата класа по възраст и пол, наличното работническо население ще бъде абсолютно недостатъчно за продължаване на националното производство в неговия днешен мащаб. Щеше да се наложи превръщането на голямото мнозинство от сегашните „непроизводителни“ работници в „производителни“.

Общо взето, общите изменения на работната заплата се регулират изключително от разширяването и свиването на промишлената резервна армия, които отговарят на смяната на периодите на промишления цикъл. Следователно те не се определят от движението на абсолютния брой на работническото население, а от променливото съотношение, в което работническата класа се разпада на активна армия и резервна армия, от покачването или спадането на относителния размер на свръхнаселението, от степента, в която то ту бива поглъщано, ту отново бива изхвърляно „на свобода“. За съвременната промишленост с нейния десетгодишен цикъл и неговите периодични фази — които при това с напредване на натрупването са прекъсвани от неправилни и все по-бързо следващи едни след други колебания — наистина щеше да бъде „хубав“ един закон, който регулира търсенето и притока на труд не чрез разширяването и свиването на капитала — следователно не съобразно неговите потребности да самонараства за съответния момент, така че трудовият пазар да изглежда ту относително недостатъчно пълен, защото капиталът се разширява, ту пък препълнен, защото капиталът се свива, а който, наопаки, поставя движението на капитала в зависимост от абсолютното движение на броя на населението. А тъкмо такава е икономическата догма. Според нея поради натрупването на капитала работната заплата се повишава. Повишената работна заплата подтиква към по-бързо умножаване на работническото население и това умножаване трае, докато трудовият пазар се препълни, т. е. докато капиталът стане относително недостатъчен в сравнение с притока на работници. Работната заплата спада и това е опаката страна на медала. Поради спадането на работната заплата работническото население постепенно намалява, така че в сравнение с него капиталът отново получава превес или, както го обясняват някои, спадането на работната заплата и съответното покачване на експлоатацията на работника отново ускорява натрупването, докато в същото време ниската заплата държи в шах растежа на работническата класа. Така пак настъпва положението, когато притокът на труд е по-малък от търсенето на труд, заплатата се повишава и т. н. Прекрасен метод на движение за развитото капиталистическо производство! Преди още да може да настъпи — поради повишаване на работната заплата — някакъв положителен растеж на действително работоспособното население, вече отдавна ще е изтекъл срокът, в който е трябвало да се проведе промишленият поход, да се даде и реши сражението.

Между 1849 и 1859 г., едновременно със спадането на житните цени, е настъпило едно практически само номинално покачване на работната заплата в английските земеделски окръзи; напр. в Уилтшайр седмичната заплата се е покачила от 7 на 8 шилинга, в Дорсетшайр — от 7 или 8 на 9 шилинга и т. н. Това е било последица от един необикновен отлив на излишното земеделско население, причинен от нуждите на войската,[178] от грамадното разширение на железопътните строежи, на фабриките, на мините и т. н. Колкото е по-ниска работната заплата, в толкова по-високи процентни числа се изразява всяко, дори и най-незначително нейно покачване. Ако напр. седмичната заплата е 20 шилинга и се покачи на 22 шилинга, увеличението ще бъде 10%; ако, напротив, тя е само 7 шилинга и се покачи на 9, то ще бъде 28 4/7%, което звучи твърде внушително. Във всеки случай фермерите надали вой и дори лондонският „Economist“ сериозно забърбори за „общ и значителен напредък на тази мизерна заплата.“84) Какво направиха фермерите? Чакаха ли, докато поради тази блестяща заплата селските работници се размножат дотолкова, че тяхната заплата по необходимост да трябва да спадне, както си представя това догматично-икономическият мозък? Те въведоха повече машини и работниците завчас пак „надминаха броя“, и то в съотношение, което задоволи дори фермерите. Сега в земеделието бе вложен „повече капитал“, отколкото преди, и то в по-производителна форма. С това търсенето на труд спадна не само относително, но и абсолютно.

Горната икономическа фикция смесва законите, които регулират общото движение на работната заплата, или отношението между работническата класа, т. е. целокупната работна сила — и целокупния обществен капитал, със законите, които разпределят работническото население между отделните сфери на производството. Ако напр. поради благоприятна конюнктура натрупването в определена сфера на производството е особено оживено, ако печалбата в нея е по-голяма от средната печалба и натам се устремява добавъчен капитал — там естествено се покачва търсенето на труд и работната заплата. По-високата работна заплата привлича по-голяма част от работническото население в облагодетелстваната сфера, докато тя се насити с работна сила и работната заплата след време пак спадне до своето предишно средно равнище или даже под него —  ако напливът е бил твърде голям. Тогава не само спира притокът на работници във въпросния отрасъл, но дори на негово място идва техният отлив. Тук икономистът си въобразява, че вижда „къде и как“ при покачване на работната заплата се извършва абсолютно увеличаване на броя на работниците, а при абсолютно увеличаване на броя на работниците — спадане на работната заплата, но той всъщност вижда само местното колебание на трудовия пазар в отделна сфера на производството, вижда само явления на разпределянето на работническото население в различните сфери за влагане на капитал в зависимост от неговите променящи се потребности.

Промишлената резервна армия в периодите на застой и на средно оживление упражнява натиск върху активната работническа армия, а в период на свръхпроизводство и трескава дейност обуздава нейните претенции. Така че относителното свръхнаселение е оня фон, върху който се движи законът за търсенето и предлагането на труд. То стеснява полето на действие на тоя закон в предели, които абсолютно отговарят на експлоататорската алчност и на властолюбието на капитала. Тук е мястото да се върнем към един от подвизите на икономическата апологетика. Читателят си спомня, че когато — поради въвеждане на нови или разширяване на старите машини — част от променливия капитал се превръща в постоянен, икономическият апологет тълкува тая операция, която „обвързва“ капитал и с това изхвърля „на свобода“ работници, тъкмо наопаки, в смисъл че тя освобождава капитал за работниците. Едва сега можем напълно да отдадем заслуженото на безсрамието на апологета. Изхвърлят се „на свобода“ не само непосредствено изтиканите от машината работници, но и екипът, който ги замества, и оня допълнителен контингент, който редовно се поглъща при обичайното разширяване на предприятието върху неговата стара основа. Сега те всички са изхвърлени „на свобода“ и всеки нов капитал, който има охотата да функционира, може да разполага с тях. Дали той привлича тях или други, ефектът върху общото търсене на труда ще бъде нула, докато тоя нов капитал е достатъчен само за да освободи пазара от тъкмо толкова работници, колкото са хвърлили в него машините. Ако капиталът наеме по-малък брой, количеството на онези, които надминават нужния брой, нараства; ако наеме по-голям брой, общото търсене на труд нараства само с превеса на заетите над изхвърлените „на свобода“. Така че подемът, който търсещите приложение добавъчни капитали иначе биха предизвикали във всеобщото търсене на труд, се неутрализира във всеки случай дотолкова, доколкото са достатъчни работниците, които машината е изхвърлила на улицата. Това значи, че механизмът на капиталистическото производство се грижи за това, щото абсолютният прираст на капитала да не бъде придружаван от съответно покачване на общото търсене на труд. И това апологетът нарича компенсация за мизерията, страданията и възможната гибел на работниците, изтласкани през преходния период, който ги натирва в промишлената резервна армия! Търсенето на труд не е идентично с растежа на капитала, предлагането на труд не е идентично с растежа на работническата класа; така че не може да се приема, че си взаимодействат две независими една от друга сили. Les dés sont pipés [заровете са фалшиви]. Капиталът действа едновременно в двете посоки. Ако неговото натрупване, от една страна, увеличава търсенето на труд, то, от друга страна, с изхвърлянето „на свобода“ на работниците увеличава и техния приток, докато едновременно натискът на незаетите работници принуждава заетите да влагат повече труд и по този начин прави до известна степен предлагането на труда независимо от притока на работници. Движението на закона за търсенето и предлагането на труд върху тая база довежда деспотизма на капитала до неговата връхна точка. Затова щом работниците проникнат в тайната на това, как става така, че колкото повече работят, колкото повече произвеждат чуждо богатство, колкото повече расте производителната сила на техния труд, толкова по-несигурна става за тях дори функцията им като средство за нарастване на капитала; щом открият, че степента на интензивността на конкуренцията между самите тях изцяло зависи от натиска на относителното свръхнаселение; щом се постараят да организират чрез трейдюниони и т. н. планомерно съдействие между заети и незаети работници, за да пречупят или да отслабят гибелните за тяхната класа последици на този природен закон на капиталистическото производство — капиталът и неговият сикофант, икономистът, надават вой, че се нарушавал „вечният“ и така да се каже „свещеният“ закон на търсенето и предлагането. Защото всяка сплотеност между заетите и незаетите работници нарушавала „чистата“ проява на този закон. Но, от друга страна, когато — както е напр. в колониите — неблагоприятни обстоятелства пречат на образуването на промишлената резервна армия, а заедно с нея на абсолютната зависимост на работническата класа от класата на капиталистите, капиталът и наред с него неговият банален Санчо Панса се бунтува срещу „свещения“ закон на търсенето и предлагането и се стараят да го подпомогнат чрез насилствени средства.

 

4. РАЗЛИЧНИ ФОРМИ НА СЪЩЕСТВУВАНЕ
НА ОТНОСИТЕЛНОТО СВРЪХНАСЕЛЕНИЕ.
ВСЕОБЩИЯТ ЗАКОН НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКОТО НАТРУПВАНЕ

Относителното свръхнаселение съществува във всевъзможни нюанси. Всеки работник спада към него през времето, когато е полузает или съвсем незает. Независимо от нейните едри, периодично повтарящи се форми, които са отпечатък от смяната на фазите на промишления цикъл, така, че то се явява ту остро, във време на криза, ту хронично, във време на застой, то постоянно има три форми: текуща, скрита и застойна.

В центровете на съвременната промишленост — във фабриките, манифактурите, металодобивните заводи, рудниците и т. н. — работниците ту биват изтласквани, ту пък наново биват привличани в по-голямо количество, така че, общо взето, броят на заетите работници се увеличава, макар и в постоянно намаляваща се пропорция в сравнение с мащаба на производството. Тук свръхнаселението съществува в текуща форма.

Както в същинските фабрики, тъй и във всички едри работилници, където машината влиза като фактор или поне е въведено съвременното разделение на труда, са заети маса работници от мъжки пол, още непрехвърлили периода на юношеството. Но след като навършат тази възраст, само малцина остават на работа в същите отрасли, а мнозинството редовно бива уволнявано. То образува елемент на подвижното свръхнаселение и този елемент нараства заедно с размерите на промишлеността. Част от тези работници емигрират и всъщност само следват емигриращия капитал. Една от последиците е, че женското население нараства по-бърже, отколкото мъжкото, пример за което дава Англия. Обстоятелството, че естественият прираст на работническата маса не насища потребностите на натрупването на капитала и все пак едновременно с това ги надминава, е противоречие на самото движение на капитала. Той има нужда от по-големи маси работници на по-ранна възраст и от по-малка маса възмъжали. Това противоречие не е по-крещящо от другото, че се оплакват от недостиг на работни ръце в същото време, когато много хиляди работници са на улицата, защото разделението на труда ги е приковало към определен производствен отрасъл85). При това капиталът тъй бърже потребява работната сила, че работникът на средна възраст е вече повече или по-малко изхабен. Той попада в редовете на надминаващите нужния брой или бива изтикван от по-високо на по-ниско стъпало. Тъкмо между работниците на едрата промишленост ние се натъкваме на най-краткотраен живот.

„Д-р Лий, завеждаш здравното дело в Манчестър, е установил, че средната продължителност на живота на заможната класа в този град е 38, а за работническата класа само 17 години. В Ливърпул тя е 35 години за първата класа и 15 за втората. От това следва, че привилегированата класа има право на повече от двойно по-дълъг живот (had a lease of life), отколкото нейните по-малко облагодетелствани съграждани.“85а)

При тези условия абсолютният растеж на тая категория от пролетариата изисква такава форма, която да увеличава нейния брой, макар че нейните елементи се изхабяват много бързо. Това значи бърза смяна на работническите поколения. (Тоя закон не важи за останалите класи на населението.) Тази обществена потребност се задоволява чрез ранни бракове — неизбежна последица от условията, в които живеят работниците от едрата индустрия — и чрез оная премия, която експлоатацията на работническите деца дава за тяхното произвеждане.

Щом капиталистическото производство завладее земеделието или в степента, в която се извършва това завладяване, търсенето на земеделско работническо население намалява абсолютно с натрупването на функциониращия тук капитал, като при това отблъскването на това население се допълва, както в неземеделската промишленост, чрез по-голямо привличане. Затова част от селското население е винаги готово да мине към градския или манифактурен пролетариат и само изчаква благоприятните условия за това превръщане. (Манифактура тук в смисъл на каквото и да било неземеделско производство.)86) Този източник на относителното свръхнаселение е постоянно подвижен. Но непрекъснатият приток към градовете предпоставя в самите села едно постоянно, скрито свръхнаселение, чийто размер става видим само когато отводните канали по изключение се отварят нашироко. Затова заплатата на селския работник бива смъквана до минимум и той винаги стои с единия крак в блатото на пауперизма.

Третата категория на относителното свръхнаселение, застойното, образува част от активната работническа армия, но с твърде нередовна заетост. Така тя предлага на капитала неизчерпаем резервоар на разполагаема работна сила. Нейното положение в живота спада под средното нормално ниво на работната класа и именно това я превръща в широка основа на особени експлоатационни отрасли на капитала. Тя се характеризира с максимум работно време и минимум работна заплата. Под рубриката домашно производство ние вече се запознахме с нейната главна форма. Тя постоянно попълва редовете си от онези, които надминават нужния брой за едрата промишленост и земеделие, а особено от пропадащи отрасли на производството, в които манифактурата убива занаята, а машинното производство — манифактурата. Нейният размер се разширява също тъй, както с размера и енергичността на натрупването напредва и създаването на „излишни“ работници. Но заедно с това тя образува такъв елемент на работническата класа, който сам се възпроизвежда и се увековечава и който взема сравнително по-голям дял в нейния целокупен растеж, отколкото всички други нейни елементи. В действителност не само масата на ражданията и смъртните случаи, но и абсолютната големина на семействата са обратно пропорционални на височината на работната заплата, т. е. на масата на средствата за живот, с които разполагат различните категории работници. Тоя закон на капиталистическото общество би звучал безсмислено между диваци или дори между цивилизовани колонисти. Той напомня за масовото възпроизводство на индивидуално слаби и много преследвани животински видове.87)

Най-сетне, най-долният слой на относителното свръхнаселение обитава сферата на пауперизма. Независимо от скитниците, престъпниците, проститутките, накъсо, същинския лумпенпролетариат —  този обществен слой се състои от три категории. Първо: работоспособни. Достатъчно е само повърхностно да прегледаме статистиката на английския пауперизъм, за да видим, че неговата маса набъбва при всяка криза и спада при всяко съживяване на сделките. Второ: сираци и деца на паупери. Те са кандидати за промишлената резервна армия, а в периоди на голям подем, като напр. в 1860 г., бърже и масово се включват в активната работническа армия. Трето: пропаднали, опросели, негодни за труд. Това са особено индивиди, които пропадат поради своята неподвижност, причинена от разделението на труда, такива, които доживяват повече от нормалната възраст на работника, най-сетне жертвите на промишлеността, чийто брой расте заедно с нарастването на опасните машини, на мините, химическите фабрики и т. н., осакатени, болни, вдовици и т. н. Пауперизмът е инвалидният дом на активната работническа армия и баластът на промишлената резервна армия. Неговото произвеждане е включено в производството на относителното свръхнаселение, необходимостта от него — в необходимостта от това свръхнаселение, заедно с него той образува необходимо условие за съществуването на капиталистическото производство и за развитието на богатството. Той принадлежи към faux frais [непроизводителните разходи] на капиталистическото производство, но капиталистът в повечето случаи съумява да ги прехвърли от себе си върху плещите на работническата класа и на дребната буржоазия.

Колкото по-големи са общественото богатство, функциониращият капитал, размерът и енергията на неговия растеж, а следователно и абсолютната величина на пролетариата и производителната сила на неговия труд — толкова по-голяма е промишлената резервна армия. Разполагаемата работна сила се развива по силата на същите причини, както и експанзивната сила на капитала. Следователно относителната величина на промишлената резервна армия нараства заедно със силите на богатството. Но колкото по-голяма е тази резервна армия, в сравнение с активната работническа армия, толкова по-масово е постоянното свръхнаселение, чиято мизерия е право пропорционална[*3] на мъките на неговия труд. Най-сетне, колкото по-големи са живеещият в мизерия слой на работническата класа и промишлената резервна армия — толкова по-голям е официалният пауперизъм. Това е абсолютният, всеобщ закон на капиталистическото натрупване. В своето осъществяване този закон, както и всички други закони, се видоизменя под влиянието на различни обстоятелства, но мястото на техния анализ не е тук.

Понятна е глупостта на икономическата мъдрост, която проповядва на работниците да нагаждат своя брой към потребностите на капитала да нараства. Механизмът на капиталистическото производство и на капиталистическото натрупване постоянно нагажда този брой към тези потребности. Първата дума на това нагаждане е създаването на относително свръхнаселение, т. е. на промишлена резервна армия, а последната дума — мизерията на все по-нарастващи слоеве от активната работническа армия и баластът на пауперизма.

Законът, според който дадена постоянно нарастваща маса от средства за производство може — благодарение на напредъка в производителността на обществения труд — да се постави в движение с прогресивно намаляващо се изразходване на човешка сила — този закон (на капиталистическа почва, където не работникът прилага средствата на труда, а средствата на труда прилагат работника) се изразява в това, че колкото по-висока е производителната сила на труда, толкова по-голям е натискът на работниците върху средствата за тяхното заангажирване, толкова по-нестабилни са следователно условията на тяхното съществуване: продажба на собствената сила за умножаване на чуждото богатство или за самонарастване на капитала. Така че по-бързият растеж на средствата за производство и на производителността на труда, отколкото този на производителното население капиталистически се изразява, напротив, в това, че работническото население расте винаги по-бърже, отколкото потребността на капитала да нараства.

В четвъртия отдел, при анализа на производството на относителната принадена стойност, ние видяхме: в капиталистическата система прилагането на всички методи за покачване на обществената производителна сила на труда става за сметка на индивидуалния работник; всички средства за развитие на производството се превръщат в средства за подчинение и експлоатиране на производителя, осакатяват работника до получовек, унизяват го до придатък към машината, увеличавайки мъката на труда, отнемат неговата съдържателност, отчуждават от работника духовните сили на трудовия процес в същата степен, в която науката влиза като самостоятелна сила в процеса на труда; те обезобразяват условията, в които работникът се труди, подчиняват го през време на трудовия процес на най-дребнавия и злобен деспотизъм, превръщат цялото време на живота му в работно време, хвърлят жената и децата му под Джагернаутовата колесница на капитала.[179] Но всички методи за производство на принадена стойност са същевременно и методи за натрупване и обратно — всяко разширяване на натрупването става средство за развитието на тези методи. От това следва, че в размера, в който се натрупва капиталът, положението на работника неизбежно ще се влошава, каквато и да бъде неговата заплата, висока или ниска. Най-сетне, законът, който винаги държи относителното свръхнаселение, или промишлената резервна армия, в равновесие с обема и енергичността на натрупването — този закон приковава работника към капитала по-здраво, отколкото чукът на Хефест е приковал Прометей към скалата. Този закон обуславя натрупването на мизерията, съответна на натрупването на капитала. Следователно натрупването на богатство на единия полюс е същевременно натрупване на мизерия, изтощение, робство, невежество, подивяване и морално израждане на противоположния полюс, т. е. на страната на онази класа, която произвежда своя собствен продукт като капитал.

Този антагонистичен характер на капиталистическото натрупване88) е бил посочван в различни форми от икономистите, макар че те отчасти смесват в един кош с него разни наистина аналогични, но все пак по същество различни явления от предкапиталистическите начини на производство.

Венецианският калугер Ортес, един от големите писатели-икономисти на 18 в., схваща антагонизма на капиталистическото производство като всеобщ природен закон на общественото богатство.

„Икономически доброто и икономически злото у всяка нация винаги се уравновесяват взаимно (il bene ed il male económico in una nazione sempre all'istessa misura): изобилието на блага y едни е винаги равно на липсата им у други (la copia dei beni in alcuni sempre eguale alla mancanza di essi in altri). Голямото богатство на някои е винаги придружено с абсолютно ограбване на най-необходимото от много повече други хора. Богатството на нацията отговаря на нейното население, а нейната мизерия отговаря на богатството ѝ. Работливостта на едни налага на други да стоят бездейни. Бедните и бездейните са необходим плод на богатите и деятелните.“ и т. н.89)

Приблизително 10 години след Ортес англиканският поп Таунсенд по най-груб начин славослови бедността като необходимо условие за богатството.

„Законодателната принуда към труд е свързана с твърде много трудности, насилия и шум, докато гладът не само предизвиква мирен, мълчалив, постоянен натиск, но и като най-естествен мотив за прилежание и труд предизвиква най-мощно напрягане.“

Следователно всичко се свежда към това, да се направи гладът постоянно явление между работническата класа, а за това се грижи, според Таунсенд, принципът за населението, който е особено деен между бедните.

„Изглежда, че е природен закон бедните да са до известна степен лекомислени (improvident) (т. е. толкова лекомислени, че се раждат на тоя свят без златни лъжички в устата), така че винаги се намират хора (that there always may be some) за изпълняване на най-робските, най-мръсните и най-долните функции в обществото. Това твърде много умножава фонда на човешкото щастие (the fund of human happiness), по-деликатните (the more delicate) се освобождават от това тегло и могат несмущавани да се отдадат на своето по-високо призвание и т. н... Законът за бедните има тенденция да наруши хармонията и красотата, симетрията и реда на тази система, изградена в света от бога и природата.“90)

Ако венецианският калугер е намирал в жребия на съдбата, който увековечава мизерията, оправдание за съществуването на християнската благотворителност, безбрачието, манастирите и богоугодните заведения, то протестантският храненик, напротив, намира в това претекст да осъди законите, по силата на които бедният е имал право на оскъдна обществена помощ. —

„Напредъкът на общественото богатство — казва Щорх — създава оная полезна класа на обществото... която извършва най-скучните, най-долните и най-отвратителните работи, с една дума — взема върху плещите си всичко, което в живота е неприятно и робско, и именно с това дава на другите класи свободното време, веселото разположение на духа и условното (c'est bon! [добре казано!]) достойнство на характера и т. н.“91)

Щорх се пита, какво предимство има всъщност пред варварството тази капиталистическа цивилизация с нейната мизерия и нейната деградация на масите? Той намира само един отговор — сигурността! —

„Благодарение на напредъка на промишлеността и науката — казва Сисмонди —  всеки работник може всекидневно да произвежда много повече от това, което му е необходимо за неговото потребление. Но в същото време, когато неговият труд създава богатството — самото това богатство щеше да го направи неособено пригоден за труд, ако той самият беше призван да го потребява.“ Според него „хората (т. е. неработниците) вероятно биха се отказали от всички усъвършенствания в изкуствата, както и от всички удобства, които ни дава промишлеността, ако трябваше да ги изкупват с такъв постоянен труд като този на работника... Усилията днес са отделени от тяхното възнаграждение; не един и същ човек най-напред работи, а после почива; напротив, именно защото единият работи — другият трябва да почива... Така че безкрайното умножаване на производителните сили на труда не може да има друг резултат освен увеличаването на лукса и на наслажденията на бездейните богаташи.“92)

Най-сетне Детю дьо Траси, студеният буржоазен доктринер, грубо заявява:

„Бедни нации са ония, където народът живее добре, а богати нации са ония, където той обикновено е беден.“93)

 

5. ИЛЮСТРАЦИЯ НА ВСЕОБЩИЯ ЗАКОН
НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКОТО НАТРУПВАНЕ

а) АНГЛИЯ ОТ 1846-1866 г.

Нито един период на съвременното общество не е така благоприятен за изучаване на капиталистическото натрупване, както периодът на последните 20 години. Този период създава впечатление, като че ли е намерил кесията на Фортуна. А от всички страни пак Англия дава класически пример, защото тя заема първото място в световния пазар, защото само тук капиталистическото производство е напълно развито и, най-после, защото въвеждането на хилядогодишното царство на свободната търговия е заприщило от 1846 г. насам и последното убежище на вулгарната политическа икономия. Титаничният напредък на производството, при който втората половина на двадесетгодишния период далеч надминава първата, бе вече достатъчно отбелязан в четвъртия отдел.

Макар че абсолютното нарастване на английското население през последните 50 години е твърде голямо, все пак относителното нарастване, т. е. нормата на прираста, постоянно е спадало, както се вижда от следната таблица, взета от официалното преброяване:

Годишен процентен прираст на населението в Англия и Уелс по десетилетия:

1811—1821 .....................................  1,533%

1821—1831 .....................................  1,446%

1831—1841 .....................................  1,326%

1841—1851 .....................................  1,216%

1851—1861 ..................................... 1,141%

Нека разгледаме сега от друга страна растежа на богатството. Тук най-сигурният критерий е движението на печалбите, поземлената рента и т. н., които се облагат с данък върху дохода. Прирастът на облагаемите печалби (без фермерите и някои други рубрики) е възлизал за Великобритания от 1853 г. до 1864 г. на 50,47% (или средно годишно 4,58%)94), а прирастът на населението през същия период — приблизително на 12%. Прирастът на обложената рента от земята (включително от къщи, железни пътища, мини, риболов и т. н.) за периода от 1853 до 1864 г. е възлизал на 38%, или З 5/12% годишно, от които най-големият дял се пада на следните рубрики:95)

  Увеличение иа дохода от 1853 до 1864 г. Годишно увеличение
Къщи
38,6%
3,50%
Каменоломни
84,76%
7,70%
Мини
68,85%
6,26%
Железодобивни заводи
39,92%
3,63%
Риболов
57,37%
5,21%
Заводи за светилен газ
126,02%
11,45%
Железници
83,29%
7,57%

Ако сравним всички четирилетия от периода от 1853-1864 г., ще видим, че степента на прираста на доходите постоянно расте. Така напр. за произтичащите от печалби доходи тя е за 1853-1857 г. годишно 1,73%, за 1857-1861 г. годишно 2,74% и за 1861-1864 г., годишно 9,30%. Цялата сума на доходите, облагани с данък върху дохода, е възлизала в Съединеното кралство в 1856 г. на 307 068 898 ф. ст., в 1859 г. на 328 127 416 ф. ст., в 1862 г. на 351 745 241 ф. ст., в 1863 г. на 359 142 897 ф. ст., в 1864 г. на 362 462 279 ф. ст., в 1865 г. на 385 530 020 ф. ст.96).

Натрупването на капитала беше едновременно съпровождано и от неговата концентрация и централизация. Макар че в Англия не е съществувала никаква официална земеделска статистика (в Ирландия такава има), десет английски графства по своя инициатива са я създали. За тези графства тя сочи резултата, че от 1851 до 1861 г. арендите под 100 акра са се намалили от 31 583 на 26 567; значи 5016 са се съединили с по-големи аренди97). От 1815 до 1825 г. нито един движим имот над 1 милион ф. ст. не е подлежал на данък върху наследството, а от 1825 до 1855 г. е имало 8 такива имоти, от 1855 до юни 1859 г., т. е. за 4 1/2 години — 498). Но централизацията най-ясно се вижда от един кратък анализ на данъка върху дохода под рубрика D (печалба, с изключение на фермерската, и т. н.) за годините 1864 и 1865. Но преди това отбелязвам, че доходи от този източник, възлизащи най-много на 60 ф. ст., подлежат на income tax [данък върху дохода]. Тези подлежащи на облагане с данък доходи през 1864 г. са възлизали в Англия, Уелс и Шотландия на 95 844 222 ф. ст., а през 1865 г. на 105 435 587 ф. ст.99), докато броят на обложените лица в 1864 г. е бил 308 416 души при общ брой на населението 23 891 009, а в 1865 г. този брой е бил 332 431 души при общ брой на населението 24 127 003. Следната таблица показва разпределението на тези доходи за двете години:

  Годината, която свършва на 5 април 1864 г. Годината, която свършва на 5 април 1865 г.
Доход от печалби (във ф. ст.)
Лица
Доход от печалби (във ф. ст.)
Лица
Общ доход
95 844 222
308 416
105 435 787
332 431
от които
57 028 290
23 334
64 654 297
24 075
от които
36 415 225
3 619
42 535 576
4 021
от които
22 809 781
822
27 555 313
973
от които
8 744 762
91
11 077 238
107

През 1855 г. в Обединеното кралство са били произведени 61 453 079 тона каменни въглища на стойност 16 113 267 ф. ст., през 1864 г. — 92 787 873 тона на стойност 23 197 968 ф. ст.; през 1855 г. — 3 218 154 тона чугун на стойност 8 045 385 ф. ст.; през 1864 г. — 4 767 951 тона на стойност 11 919 877 ф. ст. През 1854 г. дължината на експлоатираните железопътни линии в Обединеното кралство е била 8054 мили с вложен в тях капитал 286 068 794 ф. ст., а през 1864 г. тяхната дължина е 12 789 мили, вложеният капитал —  425 719 613 ф. ст. През 1854 г. целият внос и износ на Обединеното кралство е възлизал на 268 210 145 ф. ст., а през 1865 г. — на 489 923 285 ф. ст. Следната таблица показва движението на износа100):

1846 ....................................... 58 842 377 ф. ст.

1849 .......................................  63 596 052 „ „

1856 ....................................... 115 826 948 „ „

1860 ....................................... 135 842 817 „ „

1865 ....................................... 165 862 402 „ „

1866 ....................................... 188 917 563 „ „

След тези няколко сведения можем да разберем триумфалните крясъци на генералния регистратор[181] на британския народ:

„Колкото и бързо да е нараствало населението, то все пак не е могло да върви е крак с напредъка на промишлеността и на богатството.“101)

Да се обърнем сега към непосредствените дейци на тази промишленост, или към производителите на това богатство — към работническата класа.

„Една от най-печалните характерни черти на социалното положение на страната — казва Гладстон — е това, че едновременно със спадането на потребителната сила на народа и с нарастването на лишенията и мизерията на трудещата се класа се извършва постоянно натрупване на богатство в горните класи и постоянно нарастване на капитал.“102)

Така е говорил този елеен министър в камарата на общините на 13 февруари 1843 г. Двадесет години по-късно, на 16 април 1863 г., като представя своя бюджет, той казва:

„От 1842 до 1852 г. облагаемият доход на страната е нараснал с 6%. През 8-те години от 1853 до 1861 г. той е нараснал — ако вземаме за база 1853 г. —  с 20%. Този факт е толкова поразителен, че е почти невероятен... Това замайващо увеличение на богатството и на властта... се ограничава изключително върху имотните класи, но... но то трябва да принася косвена полза и на работническото население, тъй като поевтинява предметите за общо потребление — докато богатите са станали по-богати, бедните, във всеки случай, са станали по-малко бедни. Аз не смея да кажа, че крайностите на бедността са се намалили.“103)

Какво плачевно отстъпление! Щом като работническата класа е останала „бедна“, само че „по-малко бедна“, в същата степен, в която е произвела „замайващо увеличение на богатството и властта“ за класата на собствениците — това значи, че тя относително е останала все тъй бедна. Щом като крайностите на бедността не са се намалили, те са се увеличили, тъй като са се увеличили крайностите на богатството. Колкото се отнася до поевтиняването на средствата за живот, официалната статистика, напр. данните на лондонския Orphan Asylum [приют за сираци], показва средно поскъпване от 20% за трите години от 1860 до 1862 г. в сравнение с 1851-1853. В следващите 3 години, 1863-1865 г., настъпва прогресивно поскъпване на месото, маслото, млякото, захарта, солта, въглищата и маса други необходими средства за живот.104) Следващата бюджетна реч на Гладстон, от 7 април 1864 г., е цяла пиндаровска дитирамба за напредъка на забогатяването и за „бедността“ с нейното умерено „щастие на народа“. Той говори за маси „на самата граница на пауперизма“, за производствени отрасли, „в които работната заплата не се е повишила“, и накрай резюмира щастието на работническата класа със следните думи: „Човешкият живот в девет десети от случаите е само борба за съществуване.“105) Професор Фоусет, необвързан като Гладстон от официални съображения, направо заявява:

„Аз, естествено, не отричам, че паричната заплата се е повишила заедно с това умножаване на капитала (през последните десетилетия), но тази привидна придобивка до голяма степен се загубва отново, защото много средства за живот непрекъснато поскъпват (според него — поради спадането на стойността на благородните метали)... Богатите бързо стават по-богати (the rich grow rapidly richer), докато в живота на трудещите се класи не се забелязва никакво подобрение... Работниците стават почти роби на бакалите, на които са задлъжнели“.106)

В отделите за работния ден и за машините бяха разкрити обстоятелствата, при които британската работническа класа е създала „едно замайващо увеличение на богатството и властта“ на имотните класи. Но нас тогава работникът ни интересуваше предимно през време на неговата обществена функция. За пълно осветляване на законите на натрупването трябва да се има предвид и неговото положение вън от работилницата, условията на неговото хранене и жилище. Рамките на тази книга ни налагат да разгледаме тук преди всичко най-зле платената част от промишления пролетариат и от земеделските работници, т. е. мнозинството от работническата класа.

Но преди това още няколко думи за официалния пауперизъм, или за тази част от работническата класа, която е изгубила условието за своето съществуване — продажбата на работната сила, и вегетира от обществена милостиня. В 1855 г. в Англия107) по официални данни е имало 851 369 паупери, в 1856 г. — 877 767, в 1865 г. — 971 433. Поради памучната криза те са нараснали в 1863 и 1864 г. на 1 079 382 и 1 014 978. Кризата през 1866 г., която най-тежко засегна Лондон, създаде в това средище на световния пазар, по население по-голямо от цялото кралство Шотландия, нарастване на пауперизма през 1866 г. с 19,5% в сравнение с 1865 г. и с 24,4% в сравнение с 1864 г., а за първите месеци на 1867 г. — още по-голямо нарастване в сравнение с 1866 г. При анализа на статистиката за пауперизма трябва да се изтъкнат две точки. От една страна, намаляването и увеличаването на пауперите отразява периодичните смени на фазите на промишления цикъл. От друга страна, официалната статистика все повече и повече заблуждава относно действителния размер на пауперизма, колкото повече заедно с натрупването на капитала се развива и класовата борба, а оттук и самочувствието на работниците. Напр. варварството при третирането на пауперите, за което през последните две години тъй високо крещеше английската преса („Times“, „Pall Mall Gazette“ и др.), е от стара дата. Ф. Енгелс констатира през 1844 г. съвсем същите ужаси и съвсем същото преходно, лицемерно възмущение от рода на „сензационната литература“[183]. Но страшното умножаване на случаите на гладна смърт („deaths by starvation“) в Лондон през последното десетилетие безусловно доказва нарастващия ужас на работниците от робството в трудовия дом108), този затвор на мизерията.

 

b) ЗЛЕ ПЛАТЕНИТЕ СЛОЕВЕ
НА БРИТАНСКАТА ПРОМИШЛЕНА РАБОТНИЧЕСКА КЛАСА

Нека сега се обърнем към зле платените слоеве на промишлената работническа класа. През време на памучната криза в 1862 г. д-р Смит е бил натоварен от [Тайния държавен съвет][185] да проучи състоянието на прехраната на бедстващите памучни работници в Ланкашир и Чешир. По-раншни дългогодишни наблюдения вече го били довели до резултата, че „за да се избягнат заболявания, дължащи се на глад“ (starvation diseases), всекидневното количество храна трябва да съдържа средно за жени поне 3900 грана въглерод и 180 грана азот, а за мъже — поне 4300 грана въглерод и 200 грана азот, — т. е. за жени приблизително толкова хранителни вещества, колкото се съдържат в два фунта добър пшеничен хляб, за мъже — с 1/9 повече; средно на седмица за възрастните мъже и жени поне по 28 600 грана въглерод и 1330 грана азот. Неговото изчисление било потвърдено на практика по изненадващ начин, като било съгласувано с онова жалко количество храна, до което бедственото положение смъкнало потреблението на памучните работници. През декември 1862 г. те получавали по 29 211 грана въглерод и и 1295 грана азот седмично.

В 1863 г. Privy Council наредил изследване на бедственото положение на най-зле хранещата се част от английската работническа класа. Д-р Саймън, официален лекар на Privy Council, избрал за тази работа горепоменатия д-р Смит. Неговото изследване обхваща, от една страна, земеделските работници, от друга — тъкачите на коприна, шивачките, работниците в коженото ръкавичарство, плетачите на ръкавици и чорапи и обущарите. Последните категории, с изключение на чорапоплетачите, са изключително градски. При изследването било възприето като правило да избират от всяка категория най-здравите и относително най-добре поставените семейства.

Като общ резултат се оказало, че

„само при една от изследваните категории градски работници получаваният азот малко надминава оня абсолютен минимум, под който настъпват болестите от глад, че при две категории има недостиг — и то за едната от тях дори твърде голям недостиг — откъм азотна и въглеродна храна, че повече от една пета от изследваните земеделски семейства получават по-малко от необходимото количество въглеродна храна, а повече от 1/3 от тези семейства получават по-малко от необходимото количество азотна храна, и че в три графства (Беркшир, Оксфордшир и Съмърсетшир) обикновено липсва и минимумът от азотна храна.“109)

Измежду земеделските работници тези от Англия, най-богатата част на Съединеното кралство, били най-лошо хранените.110) Между селските работници недояждането засягало главно жените и децата, тъй като „мъжът трябва да яде, за да работи“. Още по-голяма оскъдица свирепствала между изследваните категории на градските работници. „Те са толкова зле хранени, че между тях сигурно има много случаи на жестоки и разрушителни за здравето лишения.“ (всичко това е „отказване“ на капиталиста! — а именно отказване да плаща средствата за живот, необходими просто за жалкото съществуване на неговите работни ръце!).111)

Следната таблица показва отношението между условията на храненето на гореспоменатите чисто градски категории работници към приетия от д-р Смит минимум и към количеството храна на памучните работници през време на най-голямата им нужда.112)

  Средно седмично количество въглерод (в грани) Средно седмично количество азот (в грани)
Работници от двата пола от пет градски промишлени отрасъла
28 876
1 192
Безработни фабрични работници от Ланкашайр от двата пола
29 211
1 295
Минимум, предложен за работниците от Ланкашайр средно за мъже и жени
28 600
1 330

Половината, 60/125, от изследваните категории промишлени работници не са получавали никаква бира, 28% — никакво мляко. Средното седмично количество течни хранителни продукти в семействата се колебае между 7 унции за шивачките и 24 3/4 унции за плетачите на чорапи. По-голямата част от тези, които съвсем не са получавали мляко, са били лондонски шивачки. Количеството на седмично консумирания хляб се е колебаело между 7 3/4 фунта за шивачките и 11 1/4 фунта за обущарите и е давало средно 9,9 фунта седмично на възрастен. Количеството на захарта (сироп и т. н.) се колебае между 4 унции за работниците от коженото ръкавичарство и 11 унции за плетачите на чорапи; всичко средно — 8 унции седмично на възрастен от всички категории. Средното седмично количество масло (мас и т. н.) — по 5 унции на възрастен. Средното седмично количество месо (сланина и т. н.) се колебае на възрастен между 7 1/4 унции за тъкачите на коприна и 18 1/4 унции за работниците от коженото ръкавичарство; средното количество за различните категории — 13,6 унции. Седмичните разходи за храна на възрастен дали следните средни числа: тъкачите на коприна —  2 шилинга и 2 1/2 пенса, шивачките — 2 шилинга и 7 пенса, работниците на кожени ръкавици — 2 шилинга и 9 1/2 пенса, обущарите — 2 шилинга и 7 3/4 пенса, плетачите на чорапи — 2 шилинга и 6 1/4 пенса. Средният разход за храна на тъкачите на коприна в Меклсфилд е бил само 1 шилинг и 8 1/2 пенса. Най-зле хранените категории са били шивачките, тъкачите на коприна и работниците от коженото ръкавичарство.113)

В своя общ санитарен отчет д-р Саймън казва следното за тези условия на хранене:

„Всеки, който е запознат с медицинската практика между бедните или с пациентите в болниците — все едно дали тия пациенти са вътрешни или приходящи, — ще потвърди, че са безбройни случаите, когато липсата на храна създава или изостря болестите... Но от санитарна гледна точка тук се присъединява още едно решаващо обстоятелство... Трябва да си спомним, че човек силно се противи, когато му заграбват храната, и че голямата оскъдност в храната обикновено върви подир други, предшестващи лишения. Много преди недостигът на храна да подейства върху здравето, много преди физиологът да почне да брои грановете азот и въглерод, между които се колебае животът и гладната смърт, домакинството ще бъде съвсем лишено от всякакви материални удобства. Облеклото и отоплението вече сигурно са станали още по-оскъдни и от храната. Липсва достатъчна защита от сурово време; теснотата на помещението достига предели, които предизвикват или изострят болестите; не се виждат почти никакви следи от домашни съдове или мебели; дори чистотата ще е станала твърда скъпа или мъчно постижима. Ако от самоуважение още се правят опити за нейното поддържане, всеки такъв опит означава допълнителни мъки от глад. Поселват се там, където най-евтино може да се намери подслон: в квартири, където мерките на санитарната полиция са най-малко резултатни, в най-отвратителните клоаки, където има най-лоши съобщителни средства, най-много натрупана смет, най-оскъдно и най-лошо снабдяване с вода и — в градовете — най-голяма липса на светлина и въздух. Това са опасностите за здравето, на които неизбежно е подложена беднотията, когато бедността включва и липса на храна. Ако сборът от тези злини има страшно значение за живота, то липсата на храна сама по себе си е ужасна... Това са мъчителни мисли, особено ако си спомним, че тук става дума не за бедност, за която е виновно някакво безделие. Това е бедност на работници. Дори — колкото се отнася до градските работници — трудът, с който се изкупва оскъдният залък храна, в повечето случаи е удължен извън всяка мярка. И при все това само в твърде условен смисъл може да се каже, че този труд дава възможност на работника да поддържа своето съществуване... Това номинално поддържане на собственото съществуване с нищожни изключения може да бъде само по-къс или по-дълъг околен път към пауперизма.“114)

Само познаването на икономическите закони разкрива вътрешната връзка между мъките от глад на най-трудолюбивите работнически слоеве и грубото или изтънченото прахосничество на богатите, основано върху капиталистическото натрупване. Другояче стои работата с жилищните условия. Всеки безпристрастен наблюдател вижда, че колкото по-масова е централизацията на средствата за производство, толкова по-голямо е съответното струпване на работници на едно място, и че затова — колкото по-бързо е капиталистическото натрупване, толкова по-мизерно е състоянието на жилищата на работниците. Придружаващите нарастването на богатството „подобрения“ (improvements) на градовете чрез събаряне на лошо застроени квартали, издигане на палати за банки, за универсални магазини и т. н., регулация на улици за търговското движение и за луксозните екипажи, въвеждане на конски трамваи и т. н. очевидно пропъжда бедните във все по-лоши и по-препълнени бордеи. От друга страна, всеки знае, че скъпотията на квартирите е обратно пропорционална на тяхното качество и че жилищните спекуланти експлоатират мините на мизерията с повече печалба и с по-малко разходи, отколкото едно време са експлоатирали сребърните мини в Потози. Антагонистичният характер на капиталистическото натрупване, а следователно и на отношенията на капиталистическата собственост изобщо115) става тук толкова осезаем, че дори официалните английски доклади по този предмет гъмжат от еретически нападки срещу „собствеността и нейните права“. Злото така е вървяло в крак с развитието на промишлеността, с натрупването на капитала, с растежа и „украсяването“ на градовете, че самият страх от заразни болести, които не пощадяват и „почтените съсловия“, е създал от 1847 до 1864 г. не по-малко от 10 парламентарни закона относно здравната полиция, а уплашената буржоазия в някои градове, като Ливърпул, Глазгоу и т. н., се намесила сама чрез своите общински власти. Въпреки това д-р Саймън се провиква в отчета си за 1865 г.: „Общо казано, бедствията в Англия не са подложени на никакъв контрол.“ По нареждане на Privy Council 1864 г. е било направено разследване на жилищните условия на селските работници, а в 1865 г. — на по-бедните класи в градовете. Превъзходните трудове на д-р Джулиан Хънтър се намират в седмия и осмия отчет (1815 г.) за „Public Health“. На селските работници ще се спра по-късно. Относно състоянието на жилищата на градските работници давам предварително една обща забележка на д-р Саймън:

„Макар че моята официална гледна точка е изключително медицинска — казва той, — най-обикновеното чувство на хуманност не позволява да се игнорира и другата страна на това зло. В по-високата си степен то почти неизбежно обуславя такова отричане на всяка деликатност, такова мръсно смесване на тела и телесни функции, такова разкриване на полова голота, които са скотски, а не човешки. Подлагането на хората на такива влияния е унижение, което се задълбочава, колкото по-дълго трае. За деца, родени под това проклятие, то е равносилно на кръщение в безчестие (baptism into infamy). И в най-висока степен безнадеждно е желанието, щото хора, поставени при такива условия, в други отношения да се стремят към оная атмосфера на цивилизацията, чиято същност се състои във физическа и морална чистота.“116)

Първо място по препълнени или абсолютно негодни за човешко жилище квартири заема Лондон.

„Две точки са сигурни — казва д-р Хънтър, — първо, в Лондон има към 20 големи селища — всяко с около 10 000 души, — чието мизерно положение надминава всичко, което някога е виждано нейде в Англия, и то почти напълно е резултат на лошото устройство на жилищата; второ, препълненото и западнало състояние на къщите в тия селища е много по-лошо, отколкото преди 20 години.“117) „Няма да бъде преувеличено, ако се каже, че животът в много части на Лондон и Нюкасъл е адски.“118)

И по-добре поставената част от работническата класа заедно с дребните бакали и други елементи от дребната буржоазия в Лондон все повече и повече попада под проклятието на тези недостойни жилищни условия, колкото повече напредват „подобренията“ и заедно с тях и събарянето на стари улици и къщи; колкото повече нарастват фабриките и приливът на хора в столицата и, най-сетне, колкото повече заедно с градската поземлена рента се покачват и квартирните наеми.

„Квартирните наеми са станали толкова прекалено високи, че малцина работници могат да плащат повече от една стая.“119)

Няма почти нито една лондонска къща, която да не е обременена от множество „middlemen“ [„посредници“]. Работата е там,че цената на земята в Лондон е винаги много висока в сравнение с нейната годишна доходност, тъй като всеки купувач си прави сметката рано или късно да я пробута по Jury Price (по цената, определяна от съдебни заседатели при отчуждаване) или да спечели от някое извънредно покачване на цената благодарение на съседството с някое едро предприятие. Последицата от това е цяла търговия за купуване на контракти за наем, чийто срок изтича.

„От джентълмените в този бранш може да се очаква, че ще действат тъй, както си и действат — ще изтръгват от квартирантите колкото може повече и ще оставят самата къща на своите приемници в колкото може по-мизерно състояние.“120)

Наемите са седмични и господата не рискуват нищо. Поради железопътни строежи в чертата на града

„напоследък през една съботна вечер човек можеше да види в източната част на Лондон доста семейства, изпъдени от старите им жилища, да се скитат със своя жалък багаж на гърба, без да има къде да се спрат освен в трудовия дом.“121)

Тези трудови домове са вече препълнени, а вече разрешените от парламента „подобрения“ са още в самото си начало. Когато работниците бъдат изпъждани поради събаряне на старите им къщи, те или не напускат своята енория, или пък се заселват на нейната граница, в съседната енория.

„Те, естествено, се стараят да живеят колкото може по-близо до помещенията, в които работят. Последицата е, че вместо в две стаи семейството трябва да се приюти в една. Дори при по-висок наем новата квартира е по-лоша от лошата, от която са ги изгонили. Половината работници от Стренд вече са принудени да пътешестват две мили до помещението за работа.“

Този Стренд, чиято главна улица прави на чужденеца импониращо впечатление за богатството на Лондон, може да служи като пример за струпването на хора в този град. В една от неговите енории санитарният чиновник е преброил 581 души на един акър, макар че при измерването е била включена и половината широчина на Темза. От само себе си се разбира, че всяка санитарно-полицейска мярка, която със събаряне на негодните къщи изгонва работниците от даден квартал — както става досега в Лондон, — служи само за да ги наблъска още по-нагъсто в друг квартал.

„Или цялата процедура по необходимост трябва да се прекрати като безсмислена — казва д-р Хънтър, — или трябва да се събуди обществената симпатия (!) за това, което сега може без преувеличение да се нарече национален дълг, а именно — да се даде подслон на такива хора, които по липса на капитал не могат сами да си го набавят, но пък могат да обезщетяват наемодателите чрез периодични плащания.“122)

Просто да се чуди човек на капиталистическата справедливост! Когато имотът на земевладелеца, домопритежателя, търговеца бъде отчужден поради „improvements“ [подобрения], като напр. при постройка на железници, прокарване на нови улици и т. н., те получават не само пълно обезщетение. За своя принудителен „отказ“ те трябва, по божите и човешките закони, на това отгоре да бъдат утешавани и с някаква прилична печалба. Изхвърлят работника на улицата с жена му, децата му и всичко, което той има — а ако те твърде масово се отправят към тия квартали на града, където общинската власт държи на благоприличието, преследват ги със санитарна полиция!

Освен Лондон в началото на XIX век в Англия не е имало нито един град, който да наброява 100 000 жители. Само пет града са имали повече от 50 000 жители. Сега има 28 града с повече от 50 000 жители всеки.

„Резултат от тази промяна беше не само грамадният прираст на градското население, но и това, че предишните претъпкани малки градове станаха сега центрове, застроени от всички страни, без какъвто и да било достъп на чист въздух. Тъй като там вече не е приятно за богатите, те ги напускат и се заселват в по-приятните предградия. Приемниците на тези богаташи заемат по-големите къщи — по цяло семейство, често с пренаематели, на всяка стая. Така населението беше натъпкано в съвсем неподходящи и непредназначени за него къщи, в обстановка наистина унизителна за възрастните и пагубна за децата.“123)

Колкото по-бърже се натрупва капиталът в един промишлен или търговски град, толкова по-бърз е притокът на достъпния за експлоатация човешки материал, толкова по-мизерни са импровизираните жилища на работниците. Затова Нюкасл-ъпон-Тайн, център на непрекъснато развиващ се каменовъглен и минен окръг, запазва след Лондон второто място в жилищния ад. Там не по-малко от 34 000 души обитават отделни стаички. Поради абсолютната вредност за обществото значителен брой къщи в Нюкасл и Гейтсхед, по полицейско предписание, са били разрушени. Строежът на новите къщи върви много бавно, а промишлеността — твърде бързо. Затова в 1865 г. градът е бил по-препълнен откогато и да било по-рано. Почти не е имало свободни стаи под наем. . Д-р Емблтън от болницата за тифусни в Нюкасъл казва:

„Без всяко съмнение причината за продължителността и разпространението на тифа е в струпването на човешки същества и в нечистотата на техните жилища. Къщите, в които често живеят работници, се намират в глухи улички и дворове. По отношение на светлина, въздух, пространство и чистота те са истински образци на незадоволителност и нехигиеничност, позор за всяка цивилизована страна. Мъже, жени и деца лежат там нощем един върху друг. Колкото се отнася до мъжете, нощната смяна следва подир дневната в непрекъснат поток, така че леглата едва могат да изстинат. Къщите са лошо снабдени с вода и още по-лошо с нужници, мръсни, непроветрявани, заразни.“124)

Седмичната цена на такива дупки е от 8 пенса до 3 шилинга.

„Нюкасл-ъпон-Тайн — казва д-р Хънтър — е пример за едно от най-хубавите племена от наши съотечественици, което поради външните жилищни и улични условия в много случаи стига почти до варварско състояние.“125)

Поради постоянните приливи и отливи на капитала и труда жилищните условия в един промишлен град днес могат да бъдат сносни, утре да станат отвратителни. Или пък може градските власти най-сетне да се заловят да премахнат най-големите безобразия — но на другия ден налита рояк скакалци: ирландските дрипльовци или пропаднали английски земеделски работници. Завират ги в зимници и хамбари или превръщат предишните прилични работнически къщи в хан, където хората се менят толкова бързо, както войнишките квартири през време на Тридесетгодишната война. Пример: Брадфорд. Там общинските филистери тъкмо се заели с градски реформи. При това там дори в 1861 г. имало 1751 необитавани къщи. Но изведнъж работите тръгнали добре, за което неотдавна така прилично кукуригаше сладколибералният господин Фоустър, приятелят на негрите. Естествено, заедно с добрите сделки настъпило наводнение от вълните на постоянно надигащата се „резервна армия“, или „относително свръхнаселение“. Отвратителните сутерени и стаички, зарегистрирани в списъка126), който доктор Хънтър получил от агента на едно осигурително дружество, са били обитавани най-често от добре платени работници. Те затаили, че на драго сърце биха плащали за по-добри жилища, стига да ги намерят... А през това време те с целите си семейства одрипавяват и се изпоразболяват, докато сладколибералният Фоустър, член на парламента, пролива сълзи на умиление пред благодатта на свободната търговия и печалбите на видните брадфордски граждани, които имат камгарни фабрики. В отчета от 5 септември 1865 г. д-р Бел, един от брадфордските лекари за бедните, обяснява ужасната смъртност между болните от тиф в неговия окръг с техните жилищни условия.

„В една изба от 1500 куб. фута живеят 10 души... На Винсент стрийт, Грин- Ейр-Плейс и дъ-Лайс са струпани 223 къщи с 1450 жители, с 435 постели и 36 нужника... На всяка постеля — а под постеля аз разбирам всеки вързоп мръсни парцали или шепа талаш — се падат средно по 3,3 души, понякога по 4 и 6 души. Мнозина спят съвсем без постели на голата земя, без да се събличат, млади мъже и жени, женени и неженени, всички безразборно. Трябва ли още да прибавя, че тия обиталища в повечето случаи са тъмни, влажни, мръсни, вонящи дупки, съвсем негодни за човешко жилище? Това са центровете, откъдето болестите и смъртта се разпространяват и грабват своите жертви и между заможните (of good circumstances), които са допуснали тези миазми да гноят в нашата среда.“127)

Бристъл държи трето място след Лондон по жилищна мизерия:

„Тук, в един от най-богатите градове на Европа, има най-голямо изобилие от най-гола беднотия („blankest poverty“) и мизерни жилища.“128)

c) СКИТАЩО НАСЕЛЕНИЕ

Да се обърнем сега към един народен слой, чийто произход е селски, но чието занятие в по-голямата си част е промишлено. Той образува леката пехота на капитала, който според своите потребности я хвърля ту на тази, ту на онази точка. Когато не е на поход, този слой е „на лагер“. Скитащите работници се използват при различни строителни и дренажни работи, при производството на тухли, при печенето на вар, при строеж на железници и т. н. Като стълб, който доказва пътя на заразата, тези работници донасят едра шарка, тиф, холера, скарлатина и т. н.129) В предприятия със значителни капиталовложения като строеж на железници и т. н. предприемачът в повечето случаи сам доставя на своята армия дървени бараки и т. н., импровизирани села без никакви санитарни приспособления, извън контрола на местната власт, твърде износни за господин предприемача, който експлоатира работниците двойно — като промишлени войници и като наематели. Според това, дали дървената къщурка съдържа 1, 2 или 3 дупки, нейният обитател — земекопът и т. н., трябва да плаща 2, 3, 4 шилинга седмично.130) Нека се задоволим с един пример. През септември 1864 г. — както съобщава д-р Саймън — до министъра на вътрешните работи сър Джордж Грей било подадено следното оплакване от председателя на Nuisance Removal Committee [комитет за премахване на антисанитарните условия] в енорията Севънокс:

„Едрата шарка беше съвсем непозната в нашата енория до преди12 месеца. Малко преди това започнаха работите по строежа на железницата от Люисхем за Тънбридж. Освен дето главните работи се извършваха в непосредствено съседство с този град, тук беше устроено и главното депо на цялото предприятие. Затова тук работеха голям брой хора. Тъй като не беше възможно да бъдат подслонени всички в котеджи, предприемачът господин Джей нареди да се направят на разни точки по продължение на линията бараки за настаняване на работниците. Тези бараки нямаха нито вентилация, нито отходни канали и при това по необходимост бяха препълнени, тъй като всеки наемател трябваше да приема при себе си и други обитатели, колкото и многобройно да е неговото собствено семейство и макар че всяка барака имаше само по две стаи. Според медицинския доклад, който получихме, последицата от това е била, че тия клети хора нощем е трябвало да понасят всички мъки на задушването, за да избягнат смрадните изпарения на мръсната застояла вода и на нужниците под самите прозорци. Най-сетне, в нашия комитет бе връчено оплакване от един лекар, който е имал случай да посети тези бараки. Той с най-горчиви изрази говори за състоянието на тези тъй наречени жилища и се опасява от твърде сериозни последици, ако не се вземат някои санитарни мерки. Нещо преди една година гореспоменатият Джей се задължи да устрои дом, в който при избухване на заразни болести да бъдат веднага събрани наетите от него хора. Той повтори това обещание в края на миналия юли, но не направи нито най-малката крачка, за да го изпълни, въпреки че от тази дата имаше различни случаи от едра шарка и като последица от това и два смъртни случая. На 9 септември лекарят Келсън ми съобщи за нови случаи от едра шарка в същите бараки и описа тяхното състояние като ужасно. Аз трябва да прибавя за ваше (на министъра) сведение, че в нашата енория има един изолиран дом, така наречения заразен дом, където се гледат енориашите, които страдат от заразни болести. Тази къща сега от месеци насам е постоянно препълнена с пациенти. На едно семейство умряха пет деца от едра шарка и тиф. От 1 април до 1 септември тази година имаше не по-малко от 10 смъртни случая от едра шарка, от тях 4 в гореспоменатите бараки, тези източници на зараза. Невъзможно е да се посочи броят на заболелите, тъй като засегнатите семейства гледат да ги пазят в тайна.“131)

Работниците в каменовъглените и други мини спадат към най-добре платените категории на британския пролетариат. На каква цена те изкупват заплатата си — това вече посочих на друго място.132) Тук ще хвърля бегъл поглед върху техните жилищни условия. Обикновено този, който експлоатира мината — все едно дали е неин собственик или наемател, — построява известен брой котеджи за своите работни ръце. Работниците получават котеджи и въглища за отопление „безплатно“, т. е. последните съставят част от работната заплата, която им се дава в натура. Тези, които не могат да бъдат разквартирувани по този начин, получават в замяна 4 ф. ст. годишно. Минните окръзи бързо привличат многобройно население, което се състои от самите миньори и групираните около тях занаятчии, бакали и т. н. Както навсякъде, където има гъсто население, тук поземлената рента е висока. Затова минният предприемач се старае да струпа на колкото е възможно по-малко пространство при изхода на мината толкова котеджи, колкото са необходими, за да натъпче в тях своите работни ръце с техните семейства. Ако наблизо бъдат разработени нови мини или бъдат възобновени стари мини, теснотата още повече нараства. При постройката на котеджите решава само една гледна точка — „самоотричането“ на капиталиста от всяко не абсолютно неизбежно изразходване на налични пари.

„Жилищата на минните и други работници, които са свързани с мините на Нортъмбърленд и Дърхем — казва д-р Джулиан Хънтър, — са може би, средно взето, най-лошото и най-скъпото, което Англия предлага от този род в голям мащаб, но с изключение на подобните окръзи в Монмаутшайр. Най-голямото зло се състои в големия брой хора, които изпълват една стая, в теснотата на мястото за строеж, на което е струпана голяма маса къщи, в недостига на вода и в липсата на нужници, в често употребявания метод да се слага една къща върху друга или да се разпределят на flats (така че различните котеджи образуват етажи, разположени вертикално един над друг)... Предприемачът третира цялата колония тъй като че ли тя е само на лагер, а не живее там постоянно.“133) „В изпълнение на дадените ми инструкции — казва д-р Стивънс — аз посетих повечето големи минни селища в Дърхем Юнион... С твърде малки изключения, за всички тях важи това, че там е пренебрегнато всяко средство за осигуряване здравето на жителите... Всички минни работници са прикрепени („bound“ — този израз, както и bondage, произхожда от времето на крепостничеството) за 12 месеца с арендатора („lessee“) или собственика на мината. Ако дадат простор на своето недоволство или досаждат по някакъв начин на надзирателя („viewer“), той слага знак или забележка срещу техните имена в надзорната книга и ги уволнява при сключването на новия годишен контракт... Струва ми се, че нито един от видовете на truck-system [система за заплащане на работника със стоки] не може да бъде по-лош от този, който господства в тези гъсто населени окръзи. Работникът е принуден да приема като част от заплатата си къща, заобиколена със зараза. Той не може да си помогне сам. Той е крепостен във всяко отношение (he is to all intents and purposes a serf). Въпрос е, дали може да му помогне някой друг освен неговия собственик — а този собственик се съветва преди всичко със своя баланс и в резултата не може да има съмнение. Работникът получава от собственика и водата. Все едно дали тя е добра или лоша, дали я пускат или не — той трябва да я плаща, или по-точно — да се съгласява да се правят удръжки от заплатата му.“134)

В конфликта с „общественото мнение“ или пък дори със санитарната полиция капиталът съвсем не се стеснява да „оправдава“ тези и опасни, и унизителни условия, в които той поставя труда и домашната обстановка на работника — да ги „оправдава“ с това, че те били необходими, за да го използва по-изгодно. Така е, когато капиталът се самоотрича от приспособления за предпазване от опасни машини във фабриката, от вентилационни и предпазни средства в мините и т. н. Така е и тук с жилищата на минните работници.

„Като извинение — казва в своя официален отчет д-р Саймън, санитарният чиновник на Тайния съвет, — като извинение за недостойните жилищни условия привеждат обстоятелството, че мините обикновено се експлоатират под аренда, че срокът на арендния контракт (в каменовъглените мини той трае в повечето случаи 21 години) бил твърде кратък, за да сметне арендаторът, че си струва трудът да създава добре пригодени жилища за работническото население, занаятчиите и т. н., които предприятието привлича; но дори той самият да би имал намерение да постъпва либерално в това отношение, то щяло да бъде осуетено от поземления собственик. Работата е там, че последният имал тенденцията да иска веднага прекомерна допълнителна рента за отстъпване на правото за постройка върху неговата земя на прилично и удобно село, където да живеят тези, които обработват неговата подземна собственост. Тази цена, равносилна на забрана, ако не и самата тя пряка забрана, сплашва и други, които иначе биха искали да строят... Аз няма по-подробно да изследвам стойността на това извинение, както и въпроса, върху кого биха паднали в края на краищата допълнителните разходи за прилични жилища — върху земевладелеца, арендатора на мината, работниците или публиката... Но предвид на тези позорни факти, както ни ги разкриват приложените отчети (на д-р Хънтър, Стивънс и др.), трябва да се намери лек за тяхното премахване... По този начин правата на поземлена собственост се използват, за да се извърши голяма обществена несправедливост. В качеството си на собственик на мината земевладелецът поканва цяла промишлена колония на работа в своите владения, а после в качеството си на собственик на земната повърхност не дава възможност на събраните от него работници да си намерят необходимите за техния живот подходящи жилища. Арендаторът на мината (капиталистът, който експлоатира мината) няма никакъв паричен интерес да се противопоставя на това разделяне на сделката, тъй като добре знае, че дори ако неговите претенции са прекомерни, последиците няма да паднат върху него и че работниците, върху които те ще паднат, са твърде необразовани, така че не знаят своите здравни права и дори най-развращаващите жилищни условия, дори най-замърсената вода никога няма да дадат повод за стачка.“135)

 

d) ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА КРИЗИТЕ ВЪРХУ
НАЙ-ДОБРЕ ПЛАТЕНАТА ЧАСТ ОТ РАБОТНИЧЕСКАТА КЛАСА

Преди да мина към същинските земеделски работници, нека покажа с един пример как действат кризите дори върху най-добре платената част от работническата класа, върху нейната аристокрация. Читателят си спомня: 1857 г. донесе една от тези големи кризи, с които всеки път приключва промишленият цикъл. Падежът на следващата криза настъпи през 1866 г. Вече сконтирана в същинските фабрични окръзи от глада за памук, който прогони много капитал от неговата обичайна сфера на вложение към големите централни седалища на паричния пазар, кризата тоя път взе предимно финансов характер. Избухването ѝ през май 1866 г. бе сигнализирано от фалита на една грамадна лондонска банка, който бе последван от сгромолясването на безброй финансови спекулантски дружества. Един от едрите лондонски браншове, който пострада от катастрофата, беше желязното корабостроителство. Магнатите на това производство през периода на спекулацията не само произвели прекомерно много, но и сключили договори за грамадни доставки, правейки си сметка, че изворът на кредита ще продължава да тече все така изобилно. Сега настъпи страшна реакция, която и в други отрасли на лондонската промишленост136) продължава и до днес, края на март 1867 г. За характеристика на положението на работниците ще приведем следния пасаж от подробния отчет на един кореспондент на в. „Morning Star“, който в началото на 1867 г. посетил главните средища на бедствието.

„На изток от Лондон, в окръзите Поплер, Милуол, Гринуич, Детфорд, Лаймхаус и Кенинг-Таун, най-малко 15 000 работници със семействата си се намират в крайно бедствено положение, а между тях — повече от 3000 опитни механици. Техните резервни фондове са изчерпани поради шест до осеммесечната безработица... С голям труд се промъкнах до вратата на трудовия дом (в Поплер), той бе обсаден от една изгладняла тълпа. Тя чакаше бележки за хляб, но времето за раздаването още не беше дошло. Дворът представлява голям квадрат с навес около стените. Големи купчини сняг покриваха каменната настилка сред двора. Тук имаше малки пространства, заградени с върбов плет като кошари, където при по-добро време работят мъжете. В деня на моето посещение кошарите бяха толкова заснежени, че никой не можеше да седи там. Но мъжете под закрилата на навеса бяха заети с чукане на чакъл за настилка. Всеки от тях беше седнал на голям камък и с тежък чук чукаше покрития с лед гранит, докато натроши 5 бушела. Тогава се свършваше неговата дневна работа и той получаваше 3 пенса и бележка за хляб. На другата страна на двора стоеше жалка дървена къщурка. Като отворихме вратата, намерихме я пълна с мъже, притиснати един до друг, за да се топлят. Те разчепкваха корабно въже и се препираха кой може да работи най-дълго време при минимум храна, защото там издръжливостта беше въпрос на чест. Само в този трудов дом получаваха помощ 7000 души, между тях стотици, които в тази страна преди 6 или 8 месеца са получавали най-високите заплати за квалифициран труд. Техният брой би бил двойно по-голям, но има мнозина, които, след като изчерпят всичките си парични резерви, все още не се решават да прибягнат до помощта на енорията, докато още имат нещо за залагане... Напускайки трудовия дом, аз минах по улиците, застроени повечето с едноетажни къщи, които са толкова многобройни в Поплер. Водачът ми беше член на комитета на безработните. Първата къща, в която влязохме, беше къщата на работник-железар, безработен от 27 седмици. Аз го намерих с цялото му семейство в задната стая. Стаята още не бе напълно оголена от мебели и в нея имаше огън. Това бе необходимо, за да се запазят от студа голите крака на децата, защото навън беше страшно студен ден. В едно блюдо срещу огъня имаше кълчища и жената и децата ги чепкаха, за да получат хляб от трудовия дом. Мъжът работеше в един от гореспоменатите дворове за бележка за хляб и 3 пенса на ден. Сега той си бе дошъл в къщи да обядва, много гладен, както ни каза сам с горчива усмивка, и неговият обед се състоеше от няколко резена хляб с мас и чаша чай без мляко... Следната врата, на която почукахме, ни отвори една жена на средна възраст, която, без да ни каже нито дума, ни въведе в една малка задна стая, където мълчаливо седеше цялото ѝ семейство, вперило очи в един бързо загасващ огън. Такава изоставеност, такава безнадеждност изпълваха тия хора и тяхната малка стая, че аз не бих желал още веднъж да видя такава сцена. „Те нищо не са спечелили, господине — каза жената, като сочеше момчетата си, — нищо за 26 седмици, и всичките ни пари отидоха, всичките пари, които аз и баща им бяхме скътали през по-добрите времена, като си въобразявахме, че си осигуряваме опора за тежки дни. Погледнете“ — с почти див глас извика тя, като извади една спестовна книжка с редовни вписвания за внесени и изтеглени пари, така че ние можахме да видим как е започнало тяхното малко състояние с първата вноска от 5 шилинга, как постепенно е нараснало до 20 ф. ст. и пак се е стопило от фунтове стерлинги на шилинги, додето последното вписване е направило тая книжка без никаква стойност, като празна хартия. Това семейство получаваше по едно оскъдно ядене на ден от трудовия дом... Следващата ни визита беше при жената на един ирландец, който беше работил в корабостроителниците. Ние я намерихме болна от недостиг на храна, проснала се облечена на един сламеник, едва покрита с парче черга — тъй като всичко от леглото беше в заложната къща. Измъчените деца се грижеха за нея, но те изглеждаха така, като че самите се нуждаят от майчини грижи. Деветнадесет седмици принудително безделие я бяха довели до това положение и като разказваше историята на горчивото минало, тя пъшкаше, като да беше загубила всяка надежда за по-добро бъдеще. Когато излизахме от къщата, към нас се завтече един млад мъж и ни помоли да влезем в неговата къща и да видим дали не може да се направи нещо за него. Млада жена, две хубави деца, цяла камара разписки за заложени вещи, съвсем гола стая — това беше всичко, което той можа да ни покаже.“

Ето и извлечение из един торийски вестник за бедствията, които бяха отзвук от кризата през 1866 г. Не бива да се забравя, че източната част на Лондон, за която тук става дума, е не само седалище на споменатите в текста на тази глава работници по строежа на железни кораби, но и на винаги заплащаното под минимума тъй наречено „домашно производство“.

„Ужасяващата сцена се разигра вчера в една част на столицата. Макар че хилядите безработни в източната част не демонстрираха масово с черни знамена, потокът от хора беше достатъчно внушителен. Нека си спомним как страда това население. То умира от глад. Това е простият и ужасен факт. Те са 40 000 души... Пред нашите очи в един квартал на тази чудесна столица наред с най-грамадното натрупване на богатство, каквото някога е виждал светът, наред с всичко това —  40 000 безпомощно умиращи от глад! Тия хиляди нахлуват сега в другите квартали; винаги полугладни, те крещят в ушите ни за своята болка, крещят до небето, разказват ни за мизерните си жилища, за това, че е невъзможно да си намерят работа и е безполезно да просят. Местните жители, обложени с данък за бедните, поради постоянните изисквания на енориите, сами вече се намират почти на границата на пауперизма.“ („Standard“, 6 април 1867 г.)

Тъй като между английските капиталисти е станало мода да описват Белгия като рай на работника, защото „свободата на труда“, или — което е същото — „свободата на капитала“, там не била осакатена нито от деспотизма на трейдюнионите, нито от фабрични закони, нека кажем няколко думи за „щастието“ на „свободния“ белгийски работник. Сигурно никой не е бил по-посветен в мистериите на това щастие от покойния Дюпетийо — главен инспектор на белгийските затвори и благотворителни учреждения и член на централната белгийска статистическа комисия. Да вземем неговото съчинение „Budgets économiques des classes ouvrières en Belgique“, Bruxelles, 1855. Тук ние между другото намираме едно средно белгийско работническо семейство, чиито годишни разходи и приходи са пресметнати въз основа на много точни данни и чиито условия за прехрана се сравняват после с тези на войника, матроса от флотата и затворника. Семейството „се състои от баща, майка и четири деца“. От тези шест души „четирима могат да извършват през цялата година полезен труд“; приема се, „че между тях няма нито болни, нито неработоспособни“, че нямат нито „разходи за религиозни, нравствени и интелектуални потребности, с изключение на най-нищожни разноски за платените места в църква“, нито „вноски в спестовни каси или в осигурителни каси за старост“, нито „разходи за лукс или други излишни разходи“. Но бащата и големият син пушат тютюн, а в неделен ден могат да посещават кръчмата, за което им са предвидени цели 86 сантима седмично.

„От общото извлечение на работните заплати, които работниците получават в разните отрасли, следва... че най-високата средна надница е: 1 франк и 6 сантима за мъже, 89 сантима за жени, 56 сантима за момчета и 55 сантима за момичета. Въз основа на това доходът на цялото семейство ще бъде най-много 1068 франка годишно... В приетото за типично семейство ние пресметнахме всички възможни приходи заедно. Но ако пресметнем работна заплата и за майката, с това лишаваме домакинството от ръководителка; кой ще се грижи за къщата, за малките деца? Кой ще готви, пере, кърпи? Тази дилема всеки ден се изпречва пред работниците.“

Така се получава следният бюджет на семейството:

Бащата 300 работни дни по 1,56 фр. 468 фр.
Майката 300 работни дни по 0,89 фр. 267 фр.
Синът 300 работни дни по 0,56 фр. 168 фр.
Дъщерята 300 работни дни по 0,55 фр. 165 фр.
Всичко:
1068 фр.

Годишният разход на семейството и неговият дефицит щяха да бъдат, ако работникът получаваше храната на:

Матрос от флотата 1808 фр. дефицит 766 фр.
Войник 1473 фр. дефицит 405 фр.
Затворник 1112 фр. дефицит 44 фр.

„Ние виждаме, че малко работнически семейства могат да се хранят не само като матросите и войниците, а дори и като затворниците. Средно всеки затворник е струвал в Белгия през 1847-1849 г. по 63 сантима на ден, което в сравнение с всекидневните разходи на работника прави разлика 3 сантима. Разходите по управлението на затвора и надзора на затворниците се уравновесяват с това, че затворниците не плащат наем... Но как може голям брой работници, дори бихме могли да кажем — мнозинството от тях, да живеят в още по-оскъдни условия? Само като прибягват до такива средства, чиято тайна е известна само на работника; като скъсяват своята всекидневна порция; като ядат ръжен хляб вместо пшеничен; като ядат по-малко месо или никак не ядат месо; същото е и с маслото и подправките; като наблъскват семейството си в една или две стаички, където момчета и момичета спят заедно, понякога на един сламеник; като пестят от облеклото, от бельото, от сапуна; като се отказват от празничните развлечения, накъсо — като се решават на най-болезнени лишения. Веднъж дошли до тия крайни предели, и най-малкото покачване на цената на средствата за живот, едно спиране на работата, една болест увеличават мизерията на работника и го съсипват напълно. Дълговете растат, кредитът спира, дрехите и най-необходимата покъщнина отиват в заложната къща — и в края на краищата семейството моли да го впишат в списъка на бедните.“137)

И наистина в този „рай на капиталистите“ и при най-малкото изменение в цената на най-необходимите средства за живот следва изменение в броя на смъртните случаи и на престъпленията! (Виж манифеста на Maatschappij „De Vlamingen Vooruit! Brussel, 1860“, стр. 15, 16). Цяла Белгия наброява 930 000 семейства, от тях по официалната статистика: 90 000 богати (избиратели) = 450 000 души; 390 000 семейства от дребната буржоазия от града и селото, голяма част от която постоянно се пролетаризира = 1 950 000 души. най-сетне, 450 000 работнически семейства = 2 250 000 души, образцовите семейства измежду които се наслаждават на описаното от Дюпетийо щастие. От тези 450 000 работнически семейства над 200 000 се намират в списъка на бедните!

 

е) БРИТАНСКИЯТ ЗЕМЕДЕЛСКИ ПРОЛЕТАРИАТ

Антагонистичният характер на капиталистическото производство и натрупване никъде не се проявява по-брутално, отколкото при прогреса на английското земеделие (включително и скотовъдството) и при регреса на английския земеделски работник. Преди да минем към сегашното му положение, да хвърлим бегъл поглед назад. Модерното земеделие датира в Англия от средата на XVIII век, макар че превратът в отношенията на поземлената собственост, от който като от своя основа изхожда промененият начин на производство, е от много по-раншна дата.

Ако вземем данните на Ардър Йънг — точен наблюдател, макар и повърхностен мислител — за земеделските работници през 1771 г., ще видим, че последните играят много мизерна роля в сравнение със своите предшественици от края на XIV век, „когато те са могли да живеят в охолство и да натрупват богатство“.138), съвсем и да не говорим за XV век, „този златен век на английските градски и селски работници“. Но няма нужда да се връщаме толкова назад. В една много съдържателна брошура от 1777 г. четем:

„Едрият фермер се е издигнал почти до равнището на джентълмен, докато бедният селски работник е притиснат почти до земята... Неговото нещастно положение ясно личи, щом се сравнят неговите условия сега и преди 40 години... Земевладелецът и фермерът са се хванали ръка за ръка за потискане на работника.“139)

След това подробно се изтъква, че реалната работна заплата на село е спаднала от 1737 г. до 1777 г. с почти 1/4, или 25%.

Същевременно д-р Ричард Прайс казва: „Съвременната политика облагодетелства горните класи на народа; последицата от това ще бъде, че рано или късно цялото кралство ще се състои само от джентълмени и просяци, от магнати и роби.“140)

И все пак положението на английския селски работник от 1770 до 1780 г. — доколкото се отнася както за неговите условия за хранене и живеене, тъй и за неговото самочувствие, развлечения и т. н. — е недостигнат по-късно идеал. Неговата средна работна заплата, изразена в пинти пшеница, е била в 1770 и 1771 г. 90 пинти, през времето на Идън (1797 г.) — вече само 65, а в 1808 г. — 60.141)

По-рано вече споменахме за положението на селските работници към края на антиякобинската война, през време на която поземлените аристократи, фермерите, фабрикантите, търговците, банкерите, рицарите на борсата, военните доставчици и т. н. са така извънмерно забогатели. Номиналната заплата се покачила отчасти поради обезценяването на банкнотите, отчасти поради независимото от него покачване на цената на предметите от първа необходимост. Но действителното движение на работната заплата може да се констатира по твърде прост начин, без да се прибягва до неуместни тук подробности. Законът за бедните и неговата администрация са били в 1795 г. и в 1814 г. едни и същи. Читателят си спомня как е бил прилаган тоя закон на село: във вид на милостиня енорията е допълвала номиналната заплата до номиналната сума, необходима за простото вегетиране на работника. Съотношението между плащаната от фермера заплата и допълнения от енорията дефицит на заплатата ни разкрива две неща: първо, спадането на работната заплата под нейния минимум, второ, степента, в която земеделският работник е бил съставен от наемен работник и паупер, или степента, в която той е бил превърнат в закрепостен към своята енория. Ние избираме едно графство, което представлява средните условия във всички други графства. През 1795 г. средната седмична заплата в Нортхемптъншайр е била 7 шилинга и 6 пенса, целият годишен разход на едно семейство от 6 души — 36 ф. ст., 12 шилинга и 5 пенса, целият му годишен доход — 29 ф. ст. и 18 шилинга, а покритият от енорията дефицит — 6 ф. ст., 14 шилинга и 5 пенса. В същото графство седмичната заплата през 1814 г. е била 12 шилинга и 2 пенса, целият годишен разход на едно семейство от 5 души — 54 ф. ст., 18 шилинга и 4 пенса, целият доход — 36 ф. ст. и 2 шилинга, а покритият от енорията дефицит — 18 ф. ст., 6 шилинга и 4 пенса142), така че през 1795 г. дефицитът е бил по-малка от 1/4 от работната заплата, а през 1814 г. — повече от половината. От само себе си се разбира, че при такива обстоятелства в 1814 г. са били изчезнали и малките удобства, които Идън все още намерил в котеджа на земеделския работник143). Измежду всички животни, които фермерът държи, работникът, този instrumentum vocale [инструмент, надарен с глас], остава от този момент най-отруденото, най-лошо храненото и най-брутално третираното животно.

Същото положение на нещата спокойно продължавало, докато

„бунтовете от 1830 г. не ни разкриха (т. е. на господстващите класи) при светлината на пламналите житни купи, че мизерия и размирно недоволство пламти и под повърхността на земеделска Англия също тъй буйно, както под повърхността на промишлена Англия.“144)

Садлър на времето кръстил в камарата на общините земеделските работници „бели роби“ („white slaves“), а един епископ ката ехо повторил тоя епитет и в горната камара. Най-значителният икономист от онзи период, Е. Г. Уейкфийлд, казва:

„Земеделският работник на Южна Англия не е роб, не е свободен човек, той е паупер.“145)

Времето непосредствено преди отмяната на житните закони хвърля нова светлина върху положението на земеделските работници. От една страна, буржоазните агитатори били заинтересовани да докажат колко малко защитните мита защитавали действителния производител на жито. От друга страна, промишлената буржоазия кипяла от гняв поради разобличаването на фабричните условия от страна на поземлената аристокрация поради афектираната симпатия на тези из основа покварени, безсърдечни и аристократски безделници към страданията на фабричния работник и поради тяхното „дипломатическо усърдие“ за фабричното законодателство. Има една стара английска пословица, че когато двама крадци се вчепкат за косите, винаги излиза нещо полезно. И наистина, шумната, страстна кавга между двете фракции на господстващата класа по въпроса, коя от тях по-безсрамно експлоатира работника, направо станала акушерка на истината. Граф Шефтсбъри, или още лорд Ашли, бил челен борец в антифабричния филантропичен поход на аристокрацията. Затова той през 1844 и 1845 г. е любима тема на разкритията на в. „Morning Chronicle“ по положението на земеделските работници. Този вестник, по онова време най-значителният либерален орган, изпратил по селските окръзи собствени комисари, които съвсем не се задоволили с общи описания и статистика, а публикували имената както на изследваните работнически семейства, тъй и на съответните земевладелци. В следващата таблица146) са показани заплатите, които били плащани в три села, съседни на Бланфорд, Уимбърн и Пуул.

Деца Брой на членовете на семейството Седмична работна заплата на мъжете Седмична работна заплата на децата Седмичен доход на цялото семейство Седмичен наем Обща седмична заплата след приспадане на наема Седмична работна заплата на глава
 
шил.
пен.
шил.
пен.
шил.
пен.
шил.
пен.
шил.
пен.
шил.
пен.
Първо село
2
4
8
0
-
8
0
2
0
6
0
1
6
3
5
8
0
-
8
0
1
6
6
6
1
3 1/2
2
4
8
0
-
8
0
1
0
7
0
1
9
2
4
8
0
-
8
0
1
0
7
0
1
9
6
8
7
0
1) 1
2) 2
6
10
6
2
0
8
6
1
3/4
3
5
7
0
-
7
0
1
4
5
8
1
1 1/2
Второ село
6
8
7
0
1) 1
2) 1
6
6
10
0
1
6
8
6
1
3/4
6
8
7
0
-
7
0
1
3 1/2
5
8 1/2
0
8 1/2
8
10
7
0
-
7
0
1
3 1/2
5
8 1/2
0
7
4
6
7
0
-
7
0
1
6 1/2
5
5 1/2
0
11
3
5
7
0
-
7
0
1
6 1/2
5
5 1/2
1
1
Трето село
4
6
7
0
-
7
0
1
0
6
0
1
0
3
5
7
0
1) 2
2) 2
0
6
11
6
0
10
10
8
2
1 3/5
0
2
5
0
-
5
0
1
0
4
0
2
0

Селата са собственост на г. Дж. Бенкс и на граф Шефтсбъри. Читателят ще забележи, че този папа на „Low Church“[186], този глава на английските пиетисти, също както гореспоменатият Бенкс, прибира обратно значителна част от мизерната заплата на работниците под предлог на наем за помещението.

Отменянето на житните закони дало на английското земеделие огромен тласък. Дренаж в най-голям мащаб147), нова система на хранене на добитъка на ясла, изкуствено отглеждане на фуражни растения, въвеждане на механически апарати за наторяване, ново обработване на глинестата почва, увеличена употреба на минерални торове, прилагане на парната машина и на всякакви видове нови работни машини и т. н., изобщо по-интензивна култура характеризира тази епоха. Председателят на Кралското дружество за агрикултура г. Пъсей твърди, че (относителните) разходи на стопанството са намалени почти наполовина поради нововъведените машини. От друга страна, положителният добив от земята бързо се повишил.

По-голямо капиталовложение на акър, а следователно и ускорена концентрация на фермите е била основно условие на новия метод.148) Заедно с това обработваната площ е била разширена от 1846 до 1856 г. с 464 119 акра, да не говорим за големите площи на източните графства, които от развъдници на питомни зайчета и от оскъдни пасбища като по вълшебство се превърнали в тучни житни ниви. Ние вече знаем, че едновременно е спаднал и общият брой на участващите в земеделието лица. Колкото се отнася до същинските земеделци от двата пола и от всички възрасти, техният брой спаднал от 1 241 269 в 1851 г. на 1 163 227 в 1861 г.149) Затова ако английският генерален регистратор[187] с право отбелязва:

„Прирастът на арендатори и земеделски работници от 1801 г. насам е съвсем несъразмерен с прираста на земеделския продукт“150),

тази несъразмерност важи още повече за последния период, когато положителното намаление на селското работническо население върви ръка за ръка с разширението на обработваната площ, с по-интензивната култура, с нечуваното натрупване на вложения в земята и посветен на нейното обработване капитал, с безпримерното в историята на английската агрономия покачване на земеделския добив, с буйното нарастване на рентата на земевладелците и с набъбващото богатство на капиталистическите арендатори. Ако към всичко това прибавим непрекъснатото бързо разширение на градските пазари и на господството на свободната търговия, селският работник post tôt discrimina rerum [след толкова много неприятности] най-сетне бил поставен в такива условия, които secundum artem [по правилата на изкуството] трябвало да го накарат да полудее от щастие.

Професор Роджерс, напротив, идва до заключението, че положението на английския земеделски работник в днешно време е извънредно много влошено дори само в сравнение с положението на неговия предшественик от периода 1770-1780 г. — съвсем и да не говорим за неговия предшественик от втората половина на XIV век и от XV век; че „той пак е станал крепостен“, и при това крепостен, който се храни и живее лошо.151) Д-р Джулиан Хънтър в своя епохален отчет за жилищата на земеделските работници казва:

„Разноските за съществуването на hind (название на земеделски работник от времето на крепостничеството) са фиксирани на възможно най-ниската сума, с която той може да живее... неговата заплата и подслон не са пресметнати с оглед на печалбата, която трябва да се извлече от него. В сметките на фермера той е нула152)... Средствата за неговото съществуване се разглеждат винаги като постоянна величина153)“. „Колкото се отнася до по-нататъшното намаление на неговите приходи, той може да каже: nihil habeo, nihil curo [нищо нямам, за нищо не се грижа]. Той не се бои за бъдещето, защото няма нищо освен това, което е абсолютно необходимо за неговото съществуване. Той е стигнал онази точка на замръзване, от която изхождат като от факт изчисленията на фермера. Да става каквото ще, той няма дял в щастието или нещастието“154).

В 1863 г. бе направено официално изследване върху условията на живота и работата на престъпниците, осъдени на заточение и на каторжна работа. Резултатите са изложени в две дебели сини книги. Там между другото е казано:

„Едно грижливо сравняване на храната на престъпниците в английските затвори с тази на пауперите в трудовите домове и на свободните земеделски работници в тази страна безспорно показва, че първите са хранени много по-добре, отколкото която и да било от другите две категории“155), докато „масата труд, която се изисква от осъдения на каторжна работа, е около половината от работата, която извършва обикновеният земеделски работник.“156)

Ето няколко характерни свидетелски показания, снети от Джон Смит, директор на единбургския затвор:

№ 5056: „Храната в английските затвори е много по-добра от храната на обикновените земеделски работници.“ № 5075: „Факт е, че обикновените земеделски работници в Шотландия много рядко получават някакво месо.“ № 3047: „Знаете ли някакво основание за факта, че престъпниците са много по-добре (much better) хранени, отколкото обикновеният земеделски работник? —  Сигурно не.“ № 3048: „Намирате ли за уместно да се правят по-нататъшни експерименти, за да се приближи храната на осъдените на каторжна работа затворници до храната на свободните земеделски работници?“157) „Земеделският работник — се казва там — може да каже: Аз работя тежко, а нямам достатъчно за ядене. Когато бях в затвора, не работех тъй тежко и имах обилна храна, и затова за мене е по-добре да бъда в затвора, отколкото на свобода.“158)

От таблиците, приложени към първия том на отчета, е съставена следната сравнителна таблица.

Седмично количество храна158а)
(в унции)

  Съставни части, съдържащи азот Съставни части, несъдържащи азот Минерални съставни части Обща сума
На престъпник в Портландския затвор
28,95
150,06
4,68
183,69
На матрос от кралската флота
29,63
152,91
4,52
187,06
На войник
25,55
114,49
3,94
143,98
На производител на файтони (работник)
24,53
162,06
4,23
190,82
На словослагател
21,24
100,83
3,12
125,19
На земеделски работник
17,73
118,06
3,29
139,08

Общият резултат на медицинската следствена комисия от 1863 г. относно храненето на по-лошо хранените народни класи е вече известен на читателя. Той си спомня, че храната на голяма част от семействата на земеделските работници е под минималното количество, необходимо „за предотвратяване на болести, причинени от глад“. Такъв е случаят особено във всички чисто земеделски окръзи на Корнуел, Девън, Съмърсет, Уилтс, Стафорд, Оксфорд, Бъркс и Хертс.

„Храната, която получава земеделският работник — казва д-р Саймън, — е повече, отколкото показва средното количество, тъй като той самият получава много по-голяма — необходима за неговия труд — част от храната, отколкото другите членове на неговото семейство — в по-бедните окръзи почти всичкото месо или сланина. Количеството храна, което се пада на жената, а тъй също и на децата в периода на техния бърз растеж, в много случаи, и то в почти всички графства, е недостатъчно, главно откъм азот.“159)

Ратаите и ратайкините, които живеят у самите фермери, получават достатъчна храна. Техният брой е спаднал от 288 277 в 1851 г. на 204 962 в 1861 г.

„Работата на жените на открито поле — казва д-р Смит, — с колкото и вредни последици да е придружена, при днешните условия е от голяма изгода за семейството, тъй като му доставя средства за обуща, дрехи, наем за квартира и възможност да се храни по-добре.“160)

Един от най-странните резултати на това изследване е бил, че земеделският работник в Англия се храни несравнено по-лошо („is considerably the worst fed“), отколкото в другите части на Обединеното кралство, както показва следната таблица:

Средно седмично потребление на въглерод и азот от земеделския работник161)
(в грани)

  Въглерод Азот
Англия
40 673
1 594
Уелс
48 354
2 031
Шотландия
49 980
2 348
Ирландия
43 366
2 434

„Всяка страница на отчета на д-р Хънтър — казва д-р Саймън в своя официален санитарен отчет — свидетелства за недостатъчното количество и мизерно качество на жилището на нашия земеделски работник. И от много години неговото положение в това отношение прогресивно се е влошавало. Сега за него е много по-мъчно да намери жилище, а и когато го намери, то много по-малко отговаря на неговите нужди, отколкото може би от столетия насам. Особено през последните 30 или 20 години злото бързо нараства и жилищните условия на селянина сега са в най-висока степен плачевни. Вън от случаите, когато и доколкото онези, които неговият труд обогатява, смятат, че си струва трудът да го третират с един вид състрадателна снизходителност — той е съвсем безпомощен в това отношение. Дали той ще намери жилище на земята, която обработва, дали това жилище е човешко или свинско, дали има малка градина, която толкова много облекчава бремето на сиромашията — всичко това не зависи от неговата готовност или възможност да плаща подходящ наем, а от това — как ще благоволят другите да използват своето право да вършат със своята собственост каквото си искат. Колкото и да е голяма взетата под аренда земя, няма закон, според който на нея да трябва да има определен брой работнически жилища, за прилични жилища няма защо и да говорим; законът също така не предоставя на работника ни най-малкото право върху земята, за която неговият труд е толкова необходим, колкото дъждът и слънцето... Едно общопризнато обстоятелство още повече наклонява везните против него... влиянието на закона за бедните с неговите постановления за местожителството и за данъците в полза на бедните162). Под негово влияние всяка енория има паричен интерес да ограничи до минимум броя на живеещите в нея земеделски работници; защото за нещастие земеделският труд, вместо да гарантира на смазания от труд работник и на неговото семейство сигурна и постоянна независимост, в повечето случаи води само по по-дълги или по-къси околни пътища към пауперизъм, пауперизъм, който през целия път е толкова наблизо, че всяка болест или каквато и да е временна липса на занятие непосредствено принуждава да се прибегне към помощта на енорията; затова всяко заселване на земеделско население в една енория очевидно означава прибавка към данъка за бедните... Достатъчно е едрите земевладелци163) да решат в техните имоти да няма работнически жилища — и те веднага се освобождават от половината от своята отговорност за бедните. Доколко английската конституция и законът са възнамерявали да установят такъв вид безусловна поземлена собственост, която дава възможност на лендлорда, който прави със своята собственост каквото си иска, да третира като чужденци тия, които обработват земята, и да ги изгонва из своята територия — това е въпрос, разглеждането на който не влиза в моята задача... Тая власт за изпъждане не е гола теория. Тя се проявява практически в най-голям мащаб. Тя е едно от обстоятелствата, които господстват над жилищните условия на земеделския работник... Размерът на злото може да се прецени по последното преброяване, според което разрушаването на къщите, въпреки засиленото  им търсене по места, е напреднало през последните 10 години в 821 различни окръга на Англия, така че, независимо от хората, които са били принудени да престанат да бъдат жители (именно в енорията, в която работят), през 1861 г. в сравнение с 1851 г. едно с 5 1/3% по-голямо население е било натъпкано в 4 1/2% по-малко жилищно пространство... Щом процесът на обезлюдяване постигна целта си, резултатът е — казва д-р Хънтър — едно показно село (show-village), където котеджите са съкратени само на няколко и където никой не бива да живее освен овчарите, градинарите, пазачите на дивеча — постоянни слуги, които се ползват с обичайните за тяхната класа добри обноски от страна на техните милостиви господари164). Но земята все пак трябва да бъде обработвана и се оказва, че работещите на тази земя работници не живеят при земевладелеца, а идват от някое отворено село, отдалечено може би на 3 мили, където са ги приели многобройните дребни домопритежатели след разрушаването на техните котеджи в затворените села. Там, където нещата се движат към този резултат, котеджите повечето пъти с жалкия си изглед говорят за съдбата, на която са обречени. Те се намират на различни степени на своята природна разруха. Докато покривът се държи, на работника позволяват да плаща наем и той често пъти е много радостен, че му разрешават да прави това — дори когато трябва да плаща по цена като за добро жилище. Но при това не се правят никакви поправки, никакви подобрения освен ония, които може да направи безпаричният наемател. Когато най-сетне къщата стане съвсем необитаема, това означава само един разрушен котедж повече и за в бъдеще толкова и толкова данък за бедните по-малко. Докато едрите собственици свалят от себе си данъка за бедните чрез обезлюдяване на контролираните от тях земи, най-близката паланка или отворено селище приема изхвърлените работници; аз казвам най-близкото, но това „най-близко“ може да бъде на 3 или 4 мили далеч от фермата, където работникът трябва да работи всеки ден. Така към неговия дневен труд се прибавя — като че това е нищо — и необходимостта всеки ден да бие по 6 или 8 мили път, за да изкарва насъщния хляб. Цялата земеделска работа, извършвана от неговата жена и неговите деца, сега става при същите утежнени условия. Но това не е още всичкото зло, което му причинява далечното разстояние. В отворените селища спекуланти-строители закупуват късове земя, които обсипват колкото е възможно по-гъсто с най-евтините от всички възможни бордеи. И в тези мизерни жилища, които, дори когато излизат на открито поле, споделят най-ужасните характерни черти на най-лошите градски жилища, са се свили английските земеделски работници165)... От друга страна, не бива да си въобразяваме, че дори работникът, който живее на земята, която обработва, намира жилище, каквото заслужава неговият изпълнен с производителен труд живот. Дори в най-аристократичните имения неговият котедж е често в най-плачевен вид. Има лендлордове, които смятат, че оборът е достатъчно добър за техните работници и семействата им, но не се отказват да изкарват от техния наем колкото може повече пари166). Жилището може да е някоя порутена къщурка само от една стая за спане, без огнище, без нужник, без отварящи се прозорци, без никакъв друг водопровод освен вадата, без градина — работникът е безпомощен срещу тази несправедливост. А нашите санитарно-полицейски закони (The Nuisances Removal Acts) са мъртва буква. Тяхното изпълнение е поверено тъкмо на тези собственици, които дават под наем такива дупки... Не бива да се оставяме някои по изключение по-светли сцени да ни заслепяват за грамадния превес на онези факти, които са позорно петно за английската цивилизация. Положението на нещата трябва да е наистина ужасяващо, щом като въпреки очевидната чудовищност на днешните жилища компетентните наблюдатели едногласно стигат до извода, че дори общата негодност на квартирите е безкрайно по-малко тегнещо зло, отколкото техният числен недостиг. От години насам претъпкването на жилищата на земеделските работници е създавало дълбока скръб не само на онези, които държат на здравето, но и на всички, които държат на един приличен и нравствен живот. Защото докладчиците върху разпространението на епидемичните болести в селските окръзи винаги изтъкват — и то с толкова еднообразни изрази, като да са стереотипни — препълването на жилищата като причина, която напълно осуетява всички опити да се спре разпространяването на веднъж появилата се епидемична болест. И те винаги са изтъквали, че въпреки многото здравословни влияния на живота на село, струпването на населението — което толкова много ускорява разпространението на заразните болести — спомага и за появата на незаразни болести. И лицата, които разобличават това положение, не премълчават и по-нататъшни злини. Дори когато тяхната първоначална тема е засягала само здравеопазването, те са били почти принудени да вникнат и в другите страни на предмета. Като изтъкват колко често лица от двата пола, женени и неженени, са наблъскани (huddled) в тесни стаи за спане, техните отчети по необходимост предизвикват убеждението, че при описаните условия всяко чувство на срам и приличие се нарушава по най-груб начин и почти по необходимост се руши всяка нравственост.167) Напр. в приложението към моя последен отчет д-р Орд споменава —  в отчета си за избухването на тиф в Уинг в Бъкингамшайр — как там дошъл от Уингрейв млад мъж, болен от тиф. През първите дни на болестта си той спал в една стая заедно с 9 други лица. За две седмици някои от тях се разболели, а след няколко седмици у петима от тези 9 души се оказал тиф и един умрял! По същото време д-р Харвей от болницата Сент-Джордж, който във връзка с частната си практика посетил Уинг през време на епидемията, ми съобщава същото: „Една млада жена, болна от тиф, спеше нощем в една стая заедно с баща си, майка си, незаконното си дете, двама млади мъже, нейни братя, двете си сестри, всяка с по едно незаконно дете — всичко десет души. Преди няколко седмици в същото помещение са спали 13 деца.“168)

Д-р Хънтър е изследвал 5375 котеджа на земеделски работници не само в чисто земеделските окръзи, но и във всички графства на Англия. От тези 5375 котеджа 2195 са имали само една стая за спане (често пъти едновременно и дневна стая), 2930 — само 2 стаи за спане и 250 — повече от две. Аз искам да дам един малък букет за една дузина графства.

1. Бедфордшир

Рестлингуърт: спалните имат около 12 фута дължина и 10 ширина, макар че много от тях са по-малки. Малката едноетажна къщурка често пъти е разделена с дъски на две спални, креват има често пъти в кухнята, висока 5 фута и 6 цола. Наем 3 ф. ст. Наемателите трябва сами да си правят нужник, домопритежателят дава само ямата. Но щом някой направи нужник, с него си служат и всички съседи. Една къща, назована „Ричардсон“, била недостижимо красива. Нейните измазани стени се издували като дамска рокля при реверанс. Единият калкан бил изпъкнал, другият вдлъбнат и за нещастие, на последния се намирал коминът — изкривена тръба от глина и дърво, прилична на слонски хобот. Дълъг прът подпирал тоя комин, за да не падне. Вратите и прозорците — ромбовидни. От 17 посетени къщи само 4 имат повече от една спалня, но тия 4 също така са претъпкани. В къщурките с по една спалня са били наместени 3 възрастни с три деца, една съпружеска двойка с 6 деца и т. н.

Дънтън: високи наеми от 4 до 5 ф. ст. Работната заплата на мъже — 10 шилинга седмично. Те се надяват да изкарат наема, като семейството плете слама. Колкото по-голям е наемът, толкова по-голям е броят на тези, които трябва да се съединят, за да го плащат. Шестима възрастни, които спят в една стая с 4 деца, плащат 3 ф. ст. и 10 шилинга. Най-евтината къща в Дънтън е дълга откъм външната си страна 15 фута, широка 10 фута, дадена под наем за 3 ф. ст. Само в една от 14-те изследвани къщи имало 2 стаи за спане. Малко пред селото имало къща, изпонацапана покрай външните стени от изпражненията на обитателите; долните 5 дюйма от вратата просто са изчезнали от изгниване, а вечер при затваряне на вратата са измислили да нареждат отвътре няколко тухли и да окачват парче черга. Половината от прозореца заедно със стъклото и рамката вече били изминали пътя на всяка плът. Тук без мебели са се сврели 3 възрастни и 5 деца. Дънтън не е по-лош от останалата част на Бигълсуейд-Юнион.

2. Беркшир

Бинхем: през юни 1864 г. в един cot (едноетажен котедж) са живеели мъж и жена с 4 деца. Една от дъщерите се върнала от работа болна от скарлатина. Тя умряла. Едното дете се разболяло и умряло. Майката и другото дете боледували от тиф, когато бил повикан д-р Хънтър. Бащата и третото дете спели на двора, но тук се появила мъчнотията — как да се осигури изолацията, защото на натъпкания пазарен площад на нещастното село лежало бельото на заразената къща в очакване да бъде изпрано. — Наемът на къщата X. е 1 шилинг седмично; едната стая за спане — за една съпружеска двойка с 6 деца. Една къща е дадена под наем за 8 пенса (за седмица) — 14 фута и 6 цола дълга, 7 фута широка; кухнята висока 6 фута; стаята за спане няма нито прозорци, нито огнище, нито врата, нито дори отвор, освен изхода; градина няма. Доскоро тук е живял баща с две възрастни дъщери и голям син; бащата и синът спели на кревата, момичетата в антрето. Докато семейството е живяло тук, всяко момиче родило по едно дете, като едната отишла да роди в трудовия дом и после се върнала в къщи.

3. Бъкингамшир

В 30 котеджа — на 1000 акра земя — живеят около 130-140 души. Енорията Бредънхем обхваща 1000 акра; в 1851 г. тя имала 36 къщи с население 84 мъже и 54 жени. Това полово неравенство се изглажда в 1861 г., когато се наброявали 98 мъже и 87 жени; прираст за 10 години 14 мъже и 33 жени. През това време броят на къщите се намалил с 1.

Уинслоу: Голяма част е новопостроена в добър стил; търсенето на къщи изглежда значително, тъй като съвсем мизерни едноетажни котеджи се дават под наем по 1 шилинг и по 1 шилинг и 3 пенса седмично.

Уотър Итън: тук собствениците, предвид нарастването на населението, са съборили около 20% от съществуващите къщи. Един беден работник, принуден да извървява за работа около 4 мили, на въпроса дали не може да намери някой котедж по-наблизо, отговорил: „Не, те дяволски ще се пазят да вземат човек с голямо семейство като моето.“

Тинкерс Енд, при Уинслоу: една стая за спане, в която живеят 4   възрастни и 4 деца, е 11 фута дълга, 9 фута широка, 6 фута и 5 цола висока в най-високата си част; друга една, 11 фута и 3 цола дълга, 9 фута широка, 5 фута и 10 цола висока, приютявала 6  души. На всяко от тия семейства се падало по-малко пространство, отколкото е нужно на един каторжник. Нито една къща нямала повече от една стая за спане, нито една нямала заден вход, вода имало много рядко. Седмичен наем — от 1 шилинг и 4 пенса до 2 шилинга. От 16 изследвани къщи само един мъж печели 10 шилинга седмично. Количеството въздух, което се пада на всекиго в приведения случай, е, колкото би се паднало на човек, затворен нощем в кутия от 4 куб. фута. Но старите къщурки имат пък маса естествени вентилации.

4. Кембриджшир

Гамблингей принадлежи на различни собственици. Тук се намират най-мизерните cots, каквито някъде могат да се срещнат. Разпространено е плетенето на слама. Убийствена отпуснатост, безнадеждно отдаване на мръсотията е овладяло Гамблингей. Занемареността в центъра се превръща на мъчилище по краищата на селото —  на северния и южния, — където къщите постепенно прогниват. Отсъстващите лендлордове ловко изсмукват соковете на бедното селце. Наемът тук е твърде висок; по 8-9 души живеят натъпкани в една стая, където би трябвало да спи само един човек; в два случая в една малка спалня са спали 6 възрастни с по 1 или 2 деца.

5. Есекс

В това графство в много енории намаляването на населението върви ръка за ръка с намаляването на котеджите. Но в не по-малко от 22 енории събарянето на къщите не е задържало нарастването на населението, нито пък е довело до изгонването, което се извършва навсякъде под името „изселване в градовете“. Във Фингрингхоу, една енория от 3444 акра, в 1851 г. имало 145 къщи, а в 1861 г. те са останали само 110, но населението не искало да си върви и дори при такова третиране намерило начин да нарасне. В Рамсден Крейс в 1851 г. 252 души живеели в 61 къщи, а в 1861 г. 262 души били наблъскани в 49 къщи. В Базилден в 1851 г. на 1827 акра са живели 157 души в 35 къщи, а в края на десетилетието 180 души в 27 къщи. В енориите Фингрингхоу, Саут Фарнбридж, Уидфорд, Базилден и Рамсден Крейс в 1851 г. на 8449 акра са живеели 1392 души в 316 къщи, а в 1861 г. на същата площ са живели 1473 души в 249 къщи.

6. Херфордшир

Това малко графство повече от всяко друго в Англия е пострадало от „духа на изгнанието“. В Надби претъпканите котеджи, повечето с по 2 стаи за спане, принадлежат най-вече на фермерите.

Те лесно ги дават под наем за 3 или 4 ф. ст. годишно, а плащат седмична работна заплата от 9 шилинга!

7. Хънтингдъншир

Хартфорд в 1851 г. е имал 87 къщи, но скоро след това 19 котеджа са били съборени в тази малка енория от 1720 акра; населението в 1831 г.: 452 души, в 1852 г.: 332, и в 1861 г.: 341. Изследвани са 14 cots с по една стая за спане. В една от тях — една съпружеска двойка, 3 възрастни сина, една възрастна дъщеря, 4 деца — всичко 10 души; в друга — 3 възрастни, 6 деца. Една от тези стаи, в която спели 8 души, била 12 фута и 10 цола дълга, 12 фута и 2 цола широка, 6 фута и 9 цола висока; средно на глава се пада, без спадане на издатините, около 130 куб. фута. В тези 14 стаи за спане са живеели 34 възрастни и 33 деца. Около тези котеджи рядко има градинка, но жителите можели да вземат под аренда малки парчета земя по за 10 или 12 шилинга за rood (1/4 акър). Тия парцели са далеч от къщите, които нямат нужници. Семейството трябва или да ходи до своя парцел и там да си пуска екскрементите, или — казано с извинение — да напълва, както става в случая, чекмеджето на някой долап. Когато чекмеджето се напълни, изваждат го и го изпразват там, където неговото съдържание е необходимо. В Япония кръгообръщението на живота се извършва по-чисто.

8. Линколншир

Лангтофт: един работник живее тук в къщата на Райт с жена си, нейната майка и 5 деца; в къщата отпред има кухня, килер за миене и стая за спане над кухнята; кухнята и стаята за спане са 12 фута и 2 цола дълги, 9 фута и 5 цола широки. Цялата площ — 21 фута и 2 цола дълга, 9 фута и 5 цола широка. Стаята за спане е таванско помещение. Стените конусообразно се съединяват на тавана и един прозорец-капак се отваря към фасадата. Защо работникът живее тук? Заради градината ли? Но тя е извънредно малка. Заради наема ли? Той е висок 1 шилинг и 3 пенса седмично. Близо до работата ли? Не, тя отстои на 6 мили, така че той трябва всеки ден да измарширува 12 мили за отиване и връщане. Той живее тук, защото този cot се дава под наем, а той иска да има отделен cot —  където и да е и на каквото и да е цена, в каквото и да е състояние. Ето статистиката за 12 къщи в Лангтофт с 12 стаи за спане, 38 възрастни и 36 деца.

12 къщи в Лангтофт

къщи стаи за спане възрастни деца всичко лица къщи стаи за спане възрастни деца всичко лица
1
1
3
5
8
1
1
3
3
6
1
1
4
3
7
1
1
3
2
5
1
1
4
4
8
1
1
2
0
2
1
1
5
4
9
1
1
2
3
5
1
1
2
2
4
1
1
3
3
6
1
1
5
3
8
1
1
2
4
6

9. Кент

Кенингтън бил крайно препълнен в 1859 г., когато се появил дифтерит и енорийският лекар направил официално изследване върху положението на по-бедната класа на народа. Той намерил, че в тая местност, където има голямо търсене на труд, много cots са съборени, а не са построени нови. В един участък имало 4 къщи, наричани birdcages [птичи кафези]; всяка имала по 4 стаи със следния размер във футове и цолове:

Кухня...................................... 9,5  X 8,11 X 6,6

Килер за миене..................... 8,6  X 4,6 X 6,6

Стая за спане........................ 8,5  X 5,10 X 6,3

Стая за спане........................ 8,3  X 8,4 X 6,3

10. Нортхемптъншир

Бринуорт, Пикфорд и Флур: в тези села зимно време по 20-30 души се скитат из улиците по липса на работа. Фермерите не винаги достатъчно добре обработват житните и кореноплодните ниви, а лендлордът е намерил за по-удобно да съедини земите, които дава под аренда, в 2 или 3. Оттук и недостиг на работа. Докато от едната страна на дола нивите плачат за обработка, от другата страна излъганите работници хвърлят към тях жадни погледи. Няма нищо чудно, че те — трескаво преуморени от работа през лятото и полуумрели от глад през зимата — казват на своя собствен диалект, че „the parson and gentlefolks seem frit to death at them.“168а).

Във Флур има примери на съпружески двойки с 4, 5, 6 деца в най-малка по размер стая за спане или пък 3 възрастни с 5 деца; или пък съпружеска двойка с дядо и 6 деца, болни от скарлатина, и т.н. в 2 къщи с 2 стаи за спане живеят 2 семейства с по 8 и 9 възрастни.

11. Уилтшир

Стратън: обследвани 31 къщи; 8 само с по една стая за спане. Пентил в същата енория: 1 котедж, даден под наем за 1 шилинг и 3 пенса седмично на 4 възрастни и 4 деца; освен запазените му стени в него нямало нищо добро, като се почне от пода, постлан с грубо издялани камъни, до гнилия сламен покрив.

12. Уорчестершир

Тук събарянето на къщите не е толкова голямо; но от 1851-1861 г. броят на обитателите за всяка къща се е увеличил от 4,2 на 4,6 души.

Бедси: тук има много котеджи с градинки. Някои фермери заявяват, че cots са „а great nuisance here, because they bring the poor“ (cots са голямо зло, защото привличат бедните). По повод на изказването на един джентълмен:

„На бедните с това никак не им става по-добре; ако бъдат построени 500 котеджа, те ще бъдат разграбени като кифли; в действителност колкото повече ги строят, толкова по-голяма става нуждата от тях.“ —

според него къщите произвеждат жителите, които по силата на природни закони упражняват натиск върху „средствата за обитаване“ — д-р Хънтър бележи:

„Добре, но тези бедни трябва отнякъде да идват, и тъй като в Бедси не съществува нещо особено, което да ги привлича — като напр. подаяние, — на някое друго, още по-неудобно място трябва да съществува изгонване. Ако всеки можеше да намери котедж и парче земя близо до мястото, където работи — сигурно щеше да го предпочете пред Бедси, където плаща двойно повече за своето парче земя, отколкото фермерът.“

Постоянното преселване в градовете, постоянното образуване на „свръхнаселение“ в селските окръзи чрез концентрация на фермите, превръщането на нивите в пасбища, въвеждането на машините и т. н. вървят ръка за ръка с постоянното изгонване на селското население чрез събаряне на котеджите. Колкото по-рядко е населението на един окръг, толкова по-голямо е неговото „относително свръхнаселение“, толкова по-голям е неговият натиск върху възможностите за заангажиране на работници, толкова повече селското население абсолютно надхвърля своите жилищни възможности, и следователно, толкова по-голямо е в селата местното свръхнаселение и заплашващото с постоянна зараза струпване на хора. Струпването на човешки маси в разпръснати малки села и паланки отговаря на насилственото обезлюдяване на земеделските райони. Непрекъснатото превръщане на земеделските работници в „излишни“, въпреки че техният брой намалява, както и нарастването на масата на техния продукт, е люлката на техния пауперизъм. Евентуалният пауперизъм на земеделските работници е мотив за тяхното изгонване и главен източник на тяхната жилищна мизерия, която пречупва последната съпротивителна способност и ги превръща в същински роби на земевладелците169) и фермерите, така че за тях минимумът на работната заплата става природен закон. От друга страна, селото, въпреки своето постоянно „относително свръхнаселение“, е същевременно недонаселено. Това се проявява не само като местно явление в такива пунктове, където отливът на хора към градовете, мините, железопътните строежи и т. н. става твърде бързо, но се проявява и навсякъде както по време на жътва, тъй и през пролетта и през лятото, през ония многобройни моменти, когато много грижливо гледаното и интензивно английско земеделие се нуждае от допълнителни работни ръце. Земеделските работници винаги са твърде много за средните и винаги твърде малко за изключителните или временни нужди на земеделието170). Затова в официални документи се срещат зарегистрирани противоречиви оплаквания на едни и същи селища от едновременен недостиг и излишък от работни ръце. Временният или местен недостиг на работни ръце не довежда до покачване на работната заплата, а до изтласкване на жени и деца в областта на земеделието и до все по-голямо намаляване възрастта на наетите. Щом като експлоатацията на жените и децата вземе по-големи размери, тя от своя страна става ново средство за създаване на излишни земеделски работници-мъже и за задържане на тяхната заплата на ниско равнище. В Източна Англия процъфтява един прекрасен плод на тоя cercle vicieux [омагьосан кръг] — тъй наречената gangsystem (система на чети или тайфи), на която тук ще се спра накъсо171).

Системата на чети се среща почти изключително в Линколншайр, Хънтингдъншир, Кембриджшир, Норфолк, Съфолк и Нотингамшайр и спорадично в съседните графства Нортхемптън, Бедфорд и Рътленд. Нека за пример ни послужи Линколншайр. Голяма част от това графство е нова земя, предишно тресавище или, както и в другите споменати източни графства, отвоювана от морето земя. Парната машина е направила чудеса при пресушаването. Предишни тресавища и пясъци сега са избуяло житно море и донасят най-високите поземлени ренти. Същото важи и за изкуствено добитата износна почва — както напр. на остров Ексхолм и в другите енории по брега на Трент. Паралелно с възникването на новите ферми не само че не са били построени нови котеджи, но и са били съборени стари котеджи, а притокът на работници е бил извършван от отдалечени с цели мили отворени села, намиращи се покрай шосетата, които се извиват покрай хълмовете. Само там населението по-рано е намирало защита от продължителните зимни наводнения. Работниците, които са заселени във ферми с размер от 400 до 1000 акра (тук тях ги наричат „confined labourers“ [„прикрепени работници“]), служат изключително за постоянната тежка и извършвана с коне земеделска работа. На всеки 100 акра едва се пада средно по един котедж. Напр. един фермер, който взема под аренда предишен блатен участък [fenland], заявява пред следствената комисия:

„Моето стопанство се простира на повече от 320 акра, все ниви. В него няма котеджи. Един работник живее сега при мене. Аз държа 4 работника, които работят с конете и живеят в околностите. Леките работи, за които е нужен голям брой работни ръце, се извършват от чети.“172)

Земята се нуждае от множество леки земеделски работи, като плевене на бурените, прекопаване, известни операции по наторяването, очистването от камъни и др. т. Всички тези работи се извършват от чети или организирани тайфи, които живеят в откритите селища.

Четата се състои от 10 до 40 или 50 души, а именно: жени, младежи от двата пола (13-18 г.), макар че момчетата обикновено се отделят, щом навършат 13 години, и най-сетне — деца от двата пола (6-13 г.). Начело стои gangmaster [водач на четата], винаги обикновен земеделски работник, в повечето случаи някакъв негодник, безпътен скитник, пияница, но с известна предприемчивост и ловкост. Той вербува четата и тя работи под негово началство, а не под началството на фермера. С този последния той се уговаря най-вече на парче и неговият доход, който, средно взето, не се покачва много над дохода на един обикновен земеделски работник173), зависи почти изключително от ловкостта, с която той успява да извлече от своята тайфа за най-късо време колкото може повече труд. Фермерите са открили, че жените работят добре само под мъжка диктатура, но че жените и децата, щом веднъж започнат, с истински устрем изразходват своите жизнени сили — нещо, което е било известно още на Фурие, — докато възрастният работник-мъж е така коварен, че пести силите си колкото може. Водачът се мести от едно имение в друго и по този начин дава работа на своята тайфа 6-8 месеца в годината. Поради това за работническите семейства е по-доходно и по-сигурно да работят при него, отколкото при отделен фермер, който взима на работа деца само при отделни случаи. Това обстоятелство така закрепя неговото влияние в откритите села, че в повечето случаи деца могат да се ангажират само с негово посредничество. Поединичното преотстъпване на децата, отделно от четата, съставлява негово странично занятие.

„Тъмните страни“ на тази система са прекомерният труд на децата и младежите, огромните разстояния, които те всекидневно трябва да изминават до и от различните имоти, които са отдалечени на 5, 6, а понякога и 7 мили, и най-сетне — моралното падение на „четата“. Макар че водачът на четата, наричан в някои области „the driver“ [подкарвач], е въоръжен с дълга тояга, той рядко я употребява и оплаквания от брутални обноски са изключение. Той е демократичен цар или нещо като ловеца на плъхове от Хамелн. Така че той има нужда от популярност между своите поданици и ги привързва към себе си чрез циганските нрави, които процъфтяват под негово покровителство. Груба необузданост, весела разпуснатост и най-цинично безсрамие господстват в четата. Повечето пъти водачът на четата плаща на хората си в някоя кръчма и се връща в къщи начело на групата, разбира се, като се олюлява, подпиран отляво и отдясно от две силни жени, а след него лудуват децата и младежите, като пеят подигравателни и мръсни песни. На връщане това, което Фурие нарича „фанерогамия“[189], е обикновено явление. Тринадесет и четиринадесетгодишни момичета често забременяват от своите връстници. Отворените села, които дават контингента на четата, се превръщат в Содом и Гомор174) и дават двойно повече незаконородени, отколкото останалата част на кралството. По-рано вече загатнахме докъде стигат в морално отношение като омъжени жени отгледаните в тази школа момичета. Техните деца, доколкото опиумът не ги доведе до смърт, са родени да попълнят набора на четата.

Четата в нейната току-що описана класическа форма се нарича публична, обща или пътуваща чета (public, common or tramping gang). Защото има и частни чети (private gangs). Техният състав е като на общите чети, но в тях влизат по-малко хора и при това те не работят под началството на водач на чета, а под началството на някой стар ратай, когото фермерът не може да използва по-добре. Тук циганските прояви изчезват, но според всички свидетелски показания заплатата и третирането на децата се влошават.

Системата на чети, която през последните години непрекъснато се разпространява175), очевидно съществува не за угода на водача на четата. Тя съществува за обогатяване на едрите фермери176) или на лендлордовете.177) За фермера няма по-остроумен метод да намалява броя на своя работнически персонал под нормалното равнище и същевременно да има винаги на разположение за всяка извънредна работа извънредни работни ръце, с колкото може по-малко пари да изтръгва колкото може повече труд178) и да направи „излишен“ възрастния работник мъж. След по-раншното изложение читателят разбира, че, от една страна, признават по-голямата или по-малка безработица на селския работник, а, от друга страна, в същото време обявяват системата на чети за „необходима“ поради недостига на работници мъже и тяхното преселване в градовете.179) Очистеното от плевели поле и човешките плевели на Линколншайр и т. н. са двата противоположни полюса на капиталистическото производство.180)

 

f) ИРЛАНДИЯ

Към края на този отдел трябва да отидем за малко и в Ирландия. Най-напред ще приведем фактите, защото тук те са решаващи.

Населението на Ирландия в 1841 г. е било нараснало на 8 222 664 души, в 1851 г. то е намаляло на 6 623 985 души, в 1861 г. — на 5 850 309, в 1866 г. — на 5 1/2 милиона, приблизително на равнището от 1801 г. Намалението започнало от гладната 1846 г., така че за по-малко от 5 години Ирландия е загубила повече от 5/16 от своето население181). Цялата ѝ емиграция от май 1851 г. до юли 1865 г. наброява 1 591 487 души, а емиграцията през последните 5 години, от 1861-1865 г. — повече от половин милион. Броят на обитаваните къщи се е намалил от 1851 до 1861 г. с 52 990. От 1851 до 1861 г. броят на фермите от 15-30 акра е нараснал с 61 000, а този на фермите над 30 акра — със 109 000, докато общият брой на всички ферми се е намалил със 120 000 — намаление, което се дължи изключително на унищожаването на фермите под 15 акра, с други думи — на тяхната централизация.

Естествено, намалението на населението е било, общо взето, придружено от намаление на масата на продуктите. За нашата цел е достатъчно да разгледаме 5-те години от 1861-1865 г., през които са емигрирали над 1/2 милиона души и абсолютният брой на населението е спаднал с повече от 1/3 милиона души (виж таблица А).

ТАБЛИЦА А
Количество на добитъка182)

Година Общ брой Намаление Увеличение Общ брой Намаление Увеличение
Коне
Едър рогат добитък
1860
619 811
-
-
3 606 374
-
-
1861
614 232
5 993
-
3 471 688
134 686
-
1862
602 894
11 338
-
3 254 890
216 798
-
1863
579 978
22 916
-
3 144 231
110 659
-
1864
562 158
17 820
-
3 262 294
-
118 033
1865
547 867
14 291
-
3 493 414
-
231 120
Овце
Свине
1860
3 542 080
-
-
1 271 072
-
-
1861
3 556 050
-
13 970
1 102 024
169 030
-
1862
3 456 132
99 918
-
1 154 324
-
52 282
1863
3 303 204
147 928
-
1 067 458
86 866
-
1864
3 366 941
-
58 737
1 058 480
8 978
-
1864
3 688 742
-
321 802
1 299 893
-
241 413

От горната таблица следва:

Коне Едър рогат добитък Овце Свине
Абсолютно намаление
Абсолютно намаление
Абсолютно увеличение
Абсолютно увеличение
71 944
112 960
146 662
28 821

Да се обърнем сега към земеделието, което доставя средства за живот на добитъка и хората. В следващата таблица В е изчислено спадането или прирастът за всяка отделна година по отношение на непосредствено предшестващата. Зърнените храни обхващат пшеница, овес, ечемик, ръж, боб и грах, зеленчуците — картофи, гулия, цвекло, зеле, моркови, пащърнак, фий и т. н.

ТАБЛИЦА В

Година Зърнени храни Зеленчуци Ливади и люцерна Лен Цялата земя, служеща за земеделие и скотовъдство
  Намаление Намаление Увеличение Намаление Увеличение Намаление Увеличение Намаление Увеличение
1861
15 701
36 974
-
47 969
-
-
19 271
81 373
-
1862
72 734
74 785
-
-
6 623
-
2 055
138 841
-
1863
144 719
19 358
-
-
7 724
-
63 922
92 431
-
1864
122 437
2 317
-
-
47 486
-
87 761
-
10 493
1865
72 450
-
25 241
-
68 970
50 159
-
28 398
-
1861-1865
428 041
108 193
-
-
82 834
-
122 850
330 550
-

В 1865 г. към рубриката „ливади“ са били прибавени 127 470 акра, главно защото под рубриката „неизползвани пустеещи земи и торфени блата“ площта се е намалила със 101 543 акра. Ако сравним 1865 г. с 1864 г., ще намерим намаление на зърнените храни с 246 667 квартера, от които 48 999 пшеница, 166 605 овес, 29 892 ечемик и т. н.; намаление на картофите с 446 398 тона, макар че посевната им площ е нараснала в 1865 г. и т. н. (виж: Таблица С, стр. 706).

От движението на населението и на земеделското производство в Ирландия ние преминаваме към движението в кесиите на нейните лендлордове, едри фермери и промишлени капиталисти. То се отразява в увеличението и намалението на подоходния данък. За разбиране на следващата таблица D нека отбележим, че рубриката D (печалби с изключение на печалбите на фермерите) включва и така наречените „професионални“ печалби, т. е. доходите на адвокати, лекари и т. н., а неизброените отделно рубрики С и Е включват доходите на чиновници, офицери, на лица, получаващи държавни синекури, на кредитори на държавата и т. н. (виж табл. Б на стр. 707).

Под рубриката D увеличението на доходите за времето от 1853 до 1864 г. е било средно годишно само 0,93%, докато във Великобритания през същия период е било 4,58%. Следната таблица показва разпределението на печалбите (с изключение на печалбите на фермерите) за 1864 и 1865 г. (виж таблица Е на стр. 707).

ТАБЛИЦА С
Увеличение или намаление на обработваемата площ,
на продукта от един акър
и на целия продукт в 1865 г. в сравнение с 1864 г.
183)

Продукт Акри обработваема земя Увеличение или намаление в 1865 г. Продукт на акър Увеличение или намаление в 1865 г. Всичко продукт Увеличение или намаление в 1865 г.
 
1864
1865
+
-
 
1864
1865
+
-
1864
1865
+
-
Пшеница
276 483
266 989
-
9 494
Пшеница (центн.)
13,3
13,0
-
0,3
875 782 (кварт.)
826 783
-
48 999
Овес
1 814 886
1 745 228
-
69 658
Овес (центн.)
12,1
12,3
0,2
-
7 826 332
7 659 727
-
166 605
Ечемик
172 700
177 102
4 402
-
Ечемик (центн.)
15,9
14,9
-
1,0
761 909
732 017
-
29 892
Пивоварен ечемик
и ръж
8 894
10 091
1 197
-
Пивоварен ечемик (центн.)
16,4
14,8
-
1,6
15 160
13 989
-
1 171
Ръж (центн.)
8,5
10,4
1,9
-
12 680
18 366
6 684 (кварт.)
-
Картофи
1 039 724
1 066 260
26 536
-
Картофи (тона)
4,1
3,6
-
0,5
4 312 388 (тона)
3 865 990
-
446 398 (тона)
Гулия
337 355
334 212
-
3 143
Гулия (тона)
10,3
9,9
-
0,4
3 467 659
3 301 683
-
165 976
Цвекло
14 073
14 385
316
-
Цвекло (тона)
10,5
13,3
2,8
-
147 284
191 937
14 653 (тона)
-
Зеле
31 821
33 622
1 801
-
Зеле (тона)
9,3
10,4
1,1
-
297 375
350 252
52 877
-
Лен
301 693
251 433
-
50 260
Лен (стона[*4])
34,2
25,2
-
9,0
64 506
39 561
-
24 945 (тона)
Сено
1 609 569
1 678 493
68 924
-
Сено (тона)
1,6
1,8
0,2
-
2 607 153
3 068 707
461 554
-

 

ТАБЛИЦА D
Доходи, облагани с подоходен данък184)
(във фунта стерлинги)

  1860 1861 1862 1863 1864 1865
Рубрика А
Поземлена рента
12 893 829
13 003 554
13 398 938
13 494 091
13 470 700
13 801 616
Рубрика В
Печалба на фермерите
2 765 387
2 773 644
2 937 899
2 938 923
2 930 874
2 946 072
Рубрика D
Промишлена и т. н. печалба
4 891 652
4 836 203
4 858 800
4 846 497
4 546 147
4 850 199
Сбор на всички рубрики от А до Е
22 962 885
22 998 394
23 597 574
23 658 631
23 236 298
23 930 340

 

ТАБЛИЦА Е
Рубрика D. Доходи от печалби (над 60 ф. ст.) в Ирландия185)
(във фунта стерлинги)

  1864 1865
Общ годишен доход 4 368 610
(разпределени между 17 467 души)
4 669 979
(разпределени между 18 081 души)
Годишен доход над 60 и под 100 ф. ст. 238 726
(разпределени между 5 015 души)
222 575
(разпределени между 4 703 души)
Под общия годишен доход 1 979 066
(разпределени между 11 321 души)
2 028 571
(разпределени между 12 184 души)
Остатък от целия годишен доход 2 150 818
(разпределени между 1 131 души)
2 418 833
(разпределени между 1 194 души)
От тях 1 073 906
(разпределени между 1 010 души)
1 076 912
(разпределени между 121 души)
430 635
(разпределени между 95 души)
646 377
(разпределени между 26 души)
262 819
(разпределени между 3 души)
1 097 927
(разпределени между 1 044 души)
1 320 996
(разпределени между 150 души)
584 458
(разпределени между 122 души)
736 448
(разпределени между 28 души)
274 528
(разпределени между 3 души)

 

Англия — страна с развито капиталистическо производство и предимно промишлена страна — би загинала от загуба на кръв при такова кръвопускане на народа като ирландското. Но Ирландия в днешно време е само отделен с широк канал земеделски окръг на Англия, на която тя доставя жито, вълна, добитък, промишлени и военни новобранци.

Обезлюдяването е оставило много земи необработени, значително е намалило земеделското производство186) и въпреки разширената площ за скотовъдство в някои негови отрасли е довело до абсолютно спадане, а в други — до твърде незначителен напредък, прекъсван постоянно от крачки назад. Въпреки това наред със спадането на народната маса непрекъснато са се покачвали поземлената рента и фермерските печалби, макар че последните не са се покачвали така постоянно, както първите. Причината е лесно разбираема. От една страна, с централизацията на фермите и с превръщането на орната земя в пасбища по-голяма част от целокупния продукт се превръща в принаден продукт. Принаденият продукт е нараснал въпреки намалението на целокупния продукт, от който той е само част. От друга страна, паричната стойност на този принаден продукт се е покачила още по-бързо, отколкото неговата маса — поради покачването на английските пазарни цени на месото, вълната и т. н. през последните 20 години и особено през последните 10 години.

Разпокъсаните средства за производство, които служат на самите производители като средства за работа и за издръжка, без да създават принадена стойност чрез присвояване на чужд труд, също тъй не са капитал, както и продуктът, потребен от самия негов производител, не е стока. Макар че масата на средствата за производство, прилагани в земеделието, се е намалила заедно с масата нанаселението — масата на вложения в земеделието капитал се е увеличила, понеже част от по-рано разпокъсаните средства за производство е била превърната в капитал.

Целият ирландски капитал, вложен вън от земеделието, т. е. в промишлеността и търговията, през последните две десетилетия се е натрупвал бавно и с постоянни големи колебания. Толкова по-бързо пък се е развила концентрацията на неговите индивидуални съставни части. Най-сетне, колкото нищожно и да е било неговото абсолютно нарастване, относително, в сравнение със спадналия брой на населението, той се е увеличавал.

Така че тук пред очите ни се разгръща в широк мащаб един процес, по-добър от който ортодоксалната политическа икономия не е и могла да си пожелае за потвърждение на своята догма, според която мизерията произлиза от абсолютното свръхнаселение и равновесието се възстановява чрез обезлюдяване на страната. Голямото значение на този експеримент е много по-друго, отколкото това на така прославената от малтусианците чума в средата на XIV век[190]. Впрочем нека отбележим: ако само по себе си е било педантски наивно да се прилага към производствените отношения и съответната населеност на XIX в., мащабът на XIV в. — тази наивност освен това е изпускала изпредвид обстоятелството, че ако отсам Ламанш, в Англия, споменатата чума и придружаващото я намаляване на броя на населението са предизвикали освобождаване и обогатяване на селското население — отвъд Ламанш, във Франция, по петите са я следвали още по-голямо поробване и още по-голяма мизерия.186а)

Гладът в 1846 г. е унищожил в Ирландия повече от един милион души, но само бедняци. Той не е накърнил ни най-малко богатството на страната. Последвалото двадесетгодишно и все още засилващо се изселване не е унищожило заедно с хората и техните средства за производство, както е било напр. през Тридесетгодишната война. Ирландският гений е измислил съвсем нов метод магически да прогони бедния народ на хиляди мили далеч от сцената на неговата мизерия. Изселниците, които са се преселили в Съединените щати, всяка година пращат в къщи парични суми — средства за път за останалите там. Всяка група, преселила се тази година, притегля през следващата година друга група. Така че изселването не само че не струва нищо на Ирландия, но и образува едно от най-доходните пера на нейния експорт. И, най-сетне, то е систематичен процес, който не изкопава някаква временна яма в народната маса, а отнема от нея всяка година повече хора, отколкото замества подрастващото поколение, така че абсолютният брой на населението спада всяка година.186b)

Какви са били последиците за оставащите в Ирландия освободени от свръхнаселението работници? Такива, че относителното свръхнаселение днес е също тъй голямо, както преди 1846 г., че работната заплата е също тъй ниска, че трудът е станал по-изнурителен и мизерията в селата застрашава с нова криза. Причините са прости. Революцията в земеделието е вървяла в крак с емиграцията. Създаването на относително свръхнаселение е вървяло с по-бързи крачки от абсолютното оредяване на населението. Един поглед върху таблица В показва, че в Ирландия превръщането на орната земя в пасбища неизбежно ще оказва по-остро влияние, отколкото в Англия. В Англия производството на фуражни треви нараства заедно с растежа на скотовъдството, а в Ирландия то спада. Докато големи маси от по-рано обработвани ниви запустяват или биват превръщани в постоянни ливади, голяма част от по-рано неизползваните пустеещи земи и от торфените блата служат за разширяване на скотовъдството. Дребните и средните аренди — към тях причислявам всички, в които се обработват не повече от 100 акра земя — все още съставляват 8/10 от общия брой.186с) Конкуренцията на капиталистическото земеделие ги смазва все повече и повече, и в много по-голям темп, отколкото преди, и затова те постоянно доставят нови набори на класата на наемните работници. Единствената едра промишленост на Ирландия, ленообработващата промишленост, се нуждае от сравнително малко възрастни мъже и въпреки нейното разширяване след поскъпването на памука през 1861-1866 г., изобщо заангажира само сравнително незначителна част от населението. Както всяка друга едра промишленост, тя чрез постоянните си колебания произвежда в своята собствена сфера едно относително свръхнаселение дори при абсолютно нарастване на човешката маса, която тя поглъща. Мизерията на селското население образува пиедестала на гигантски фабрики за ризи и т. н., чиято работническа армия в голямата си част е пръсната по селата. Тук ние пак срещаме вече описаната система на домашно производство, която в недостатъчното заплащане и в прекомерния труд притежава средства системно да създава „излишни“ работници. най-сетне, макар че обезлюдяването няма такива разрушителни последици както в страна с развито капиталистическо производство, то все пак не се извършва без постоянно обратно въздействие на вътрешния пазар. Празнината, която изселването създава тук, намалява не само местното търсене на работна ръка, но и приходите на бакалите, занаятчиите и изобщо на дребните производители и търговци. С това се обяснява намалението на доходите между 60 и 100 ф. ст. в таблица D.

Достатъчно прозрачна картина на положението на селските наемни работници в Ирландия намираме в отчетите на инспекторите при ирландските служби за бедните (1870).186d) Като чиновници на правителство, което се крепи само на щиковете и на ту открито, ту прикрито обсадно положение, те са принудени да спазват пълна сдържаност в изразите си, пренебрегвана от техните английски колеги; и въпреки това те не позволяват на своето правителство да се приспива с илюзии. Според тях нормата на работната заплата на село — която все още е твърде ниска — все пак през последните 20 години се е покачила с 50-60% и сега е средно 6-9 шилинга седмично. Но зад това привидно покачване се крие едно действително спадане на работната заплата, понеже това покачване не покрива дори повишените през това време цени на необходимите средства за живот; за доказателство — долуприведеното извлечение от официалните изчисления на един ирландски трудов дом.

Среден седмичен разход за издръжка на един човек

Година Храна Облекло Общо
шил.
пен.
шил.
пен.
шил.
пен.
От 29 септ. 1848 до 29 септ. 1849
1
3 1/4
0
3
1
6 1/4
От 29 септ. 1868 до 29 септ. 1869
2
7 1/4
0
6
3
1 1/4

И така, цената на необходимите средства за живот е почти двойно, а цената на облеклото е точно двойно по-висока, отколкото преди 20 години.

Дори и независимо от това несъответствие простото сравнение на изразената в пари норма на работната заплата още далеч не дава верен резултат. Преди глада голямата маса на работната заплата на село е била изплащана в натура и само крайно малка част от нея — в пари; днес паричната заплата е общо правило. От това вече следва, че каквото и да е действителното движение на работната заплата, нейният паричен израз е трябвало да се повиши.

„Преди глада земеделският работник притежаваше късче земя, на което садеше картофи и отглеждаше свине и домашни птици. В днешно време той не само е принуден да купува всичките свои средства за живот, но и губи приходите си от продажба на свине, домашни птици и яйца.“187)

И наистина, по-рано селските работници са се сливали с дребните фермери и в повечето случаи са образували само ариергард на средните и едрите ферми, където намирали работа. Едва след катастрофата в 1846 г. те са започнали да образуват част от класата на същинските наемни работници, особено съсловие, което вече е свързано със своите господари само с парични отношения.

Известно е какво е било състоянието на техните жилища до 1846 г. Оттогава то се е влошило още повече. Част от селските работници — тя впрочем спада от ден на ден — все още живеят на земята на фермерите в препълнени къщурки, чието ужасно състояние далеч надминава и най-лошото от тоя род, което са ни показали английските селски окръзи. И това важи навсякъде, с изключение на няколко района в Ълстер; на юг — в графствата Корк, Лимрик, Килкени и т. н.; на изток — в Уиклоу, Уексфорд и т. н.; в центъра —  в Кингс и Куийнс Каунти, Дъблин и т. н.; на север — в Даун, Ентрим, Тайрон и т. н.; на запад — в Слайго, Роскомон, Мейо, Галуей и т. н. „Това е позор за религията и за цивилизацията на тази страна“ — се провиква един от инспекторите. За да изкарат по-големи доходи от живеенето на надничарите в тези дупки, господарите систематично конфискуват късчетата земя, които от незапомнени времена са спадали към тях.

„Съзнанието у селските надничари, че по такъв начин са били анатемосани от земевладелците и техните управители, е предизвикало у тях съответни чувства на антагонизъм и омраза спрямо тези, които ги третират като безправна раса.“187а)

Първият акт на революцията в земеделието е бил да се пометат в най-голям мащаб и като по даден от горе лозунг разположените на работната земя къщурки. По такъв начин много работници са били принудени да търсят убежище в селата и градовете. Там са ги захвърлили като отрепки по тавански стаи, в дупки, зимници и във вертепите на най-лошите квартали. Хиляди ирландски семейства — а те дори по свидетелството на пристрастните поради свои национални предразсъдъци англичани се отличавали със своята рядка привързаност към домашното огнище, със своята безгрижна веселост и с чистотата на семейните нрави — изведнъж се озовали пресадени в разсадниците на порока. Мъжете сега трябва да търсят работа у съседните фермери, където ги наемат само на ден, т. е. при най-несигурната форма на заплата; при това

„те сега трябва да изминават дълъг път до фермата и обратно, често пъти мокри като мишки, и да се излагат на други несгоди, които често предизвикват отслабване, болести, а вследствие на това и нищета,“187b)

 „Градовете от година на година трябваше да приемат ония работници, които ставаха излишни в селските окръзи“187с) — и след това се чудят още, „че в градовете и паланките има излишък, а на село — недостиг на работници!“187d) Истината е, че този недостиг се чувства само „през време на неотложни земеделски работи, през пролетта и есента, докато през останалото време от годината много работни ръце остават незаети.“187е); че „след жътва, от октомври до пролетта, за тях почти няма работа.“187f) и че даже във време на работния сезон те „често пъти губят цели дни и са изложени на всевъзможни прекъсвания на работата.“187g)

Тези последици от революцията в земеделието, т. е. от превръщането на обработваните земи в пасбища, от прилагането на машини, от най-строгото пестене на труда и т. н. — биват изостряни още повече от образцовите земевладелци, които, вместо да изразходват в чужбина своите ренти, са достатъчно великодушни да живеят в своите имения в Ирландия. За да остане съвсем ненакърнен законът за търсенето и предлагането, тези господа запълват

„сега почти цялата си нужда от работни ръце измежду своите дребни арендатори, които по този начин са принудени да работят за своите земевладелци срещу заплата, която обикновено е по-малка, отколкото на обикновените надничари, и то без оглед на неудобствата и загубите, които произлизат от това, че в критичното време на сеитба или жътва те трябва да изоставят своите собствени ниви.“187h)

Така че несигурността и нередовността на работата, често повтаряните и дълготрайните спирания на работата — всички тези симптоми на относително свръхнаселение фигурират в отчетите на инспекторите при службата за бедните като бреме, което тегне върху ирландския земеделски пролетариат. Читателят си спомня, че ние вече срещнахме такива явления и сред английския селски пролетариат. Но разликата е, че в Англия, в една индустриална страна, индустриалният резерв се рекрутира в селата, докато в Ирландия, в една земеделска страна, земеделският резерв се рекрутира в градовете — убежищата на изпъдените селски работници. В Англия излишните земеделски работници се превръщат във фабрични работници; в Ирландия изпъдените в градовете, като упражняват едновременно натиск върху градската заплата, си остават земеделски работници и постоянно биват връщани на село — да си търсят работа там.

Авторите на официални доклади резюмират по следния начин материалното положение на земеделските работници:

„Макар че те живеят крайно скромно, тяхната заплата едва стига за прехрана и жилище за тях и семействата им; за облекло им са нужни допълнителни приходи... Атмосферата на техните жилища — във връзка с другите лишения —  особено много излага тази класа на заболяване от тиф и туберкулоза“187i).

Затова няма нищо чудно, че докладчиците единодушно свидетелстват, че редиците на тази класа са пропити от мрачно недоволство, че тя желае възвръщането на миналото, ненавижда настоящето и се отчайва от бъдещето, че се „поддава на пагубните влияния на демагози“ и има една единствена идея-фикс — да се изсели в Америка. Ето в каква приказна земя с млечни реки и захарни брегове превърна зеления Ерин[191] великата малтусианска панацея — намаляване на населението!

Достатъчен е един пример, за да видим какъв хубав живот живеят ирландските манифактурни работници:

„През моята последна инспекция на Северна Ирландия — казва английският фабричен инспектор Роберт Бейкър — мен ме поразиха усилията на един опитен ирландски работник да даде със своите оскъдни средства образование на своите деца. Аз предавам неговите показания дума по дума, както ги чух от неговата уста. Че той наистина беше опитен фабричен работник — това се вижда от факта, че го поставяха на работа за стоки за манчестърския пазар. Джонсън: Аз съм beetler [който гръсти лен] и работя от 6 часа сутрин до 1 часа през нощта, от понеделник до петък; в събота свършваме в 6 часа вечер и имаме 3 часа за хранене и почивка. Имам пет деца. За тая работа получавам  10 шилинга и 6 пенса седмично; жена ми също работи и изкарва 5 шилинга седмично. Най-голямото момиче, дванадесетгодишно, се грижи за къщата. Тя е нашата готвачка и единствената ни помощница. Тя приготвя по-малките за училище. Жена ми става заедно с мене и заедно излизаме от къщи. Едно момиче, което минава край нашата къща, ме буди в пет и половина сутрин. Ние нищо не ядем, преди да отидем на работа. Дванадесетгодишното дете се грижи за по-малките през деня. Закусваме в 8 часа и за закуската си отиваме в къщи. Чай пием веднъж през седмицата; ядем каша (stirabout), понякога от овесено брашно, понякога от царевично, според това, какво можем да си купим. През зимата прибавяме и малко захар и вода към царевичното брашно. През лятото събираме малко картофи, които сами садим на късче земя, а когато ги свършим — пак се връщаме към кашата. И така върви ден след ден, празник и делник, през цялата година. Аз всяка вечер след дневния труд съм много уморен. Хапка месо виждаме по изключение, много рядко. Три от нашите деца ходят на училище и там за всяко плащаме по един пенс седмично. Наемът ни за квартирата е 9 пенса седмично, торф и гориво струват най-малко 1 шилинг и 6 пенса на две седмици.“188)

Това са ирландските заплати, това е ирландският живот!

И наистина мизерията в Ирландия отново стана въпрос на деня в Англия. В края на 1866 и в началото на 1867 г. един от ирландските поземлени магнати, лорд Дъферин, се залови на страниците на „Times“ да разреши този въпрос. „Колко човечно от страна на такъв важен господин!“[192]

От таблица Е видяхме, че докато през 1864 г. от общата печалба от 4 368 610 ф. ст. трима гешефтари са прибрали само 262 610 ф. ст., през 1865 г. същите тия трима виртуози на „самоотречението“ са прибрали от общата печалба 4 669 979 ф. ст. цели 274 448 ф. ст., през 1864 г. 26 капиталисти са прибрали 646 377 ф. ст., а през 1865 г. 28 капиталисти — 736 448 ф. ст.; през 1864 г. 121 капиталисти — 1 066 912 ф. ст., а през 1865 г. 186 капиталисти — 1 320 996 ф. ст.; през 1864 г. 1131 капиталисти — 2 150 818 ф. ст, почти половината от общата годишна печалба, а през 1865 г. 1194 капиталисти — 2 418 933 ф. ст, повече от половината от общата годишна печалба. Но лъвският пай от годишната национална поземлена рента, поглъщан от нищожен брой поземлени магнати в Англия, Шотландия и Ирландия, е така чудовищно голям, че английската държавническа мъдрост намира за нужно да не дава за разпределянето на поземлената рента същия статистически материал, както за разпределянето на печалбата. Лорд Дъферин е един от тия поземлени магнати. Да се мисли, че рентата и печалбата могат някога да бъдат „извънмерни“ или че тяхното изобилие се намира в някаква връзка с изобилието на народната мизерия — това естествено било колкото „непочтителна“, толкова и „нездрава“ представа. Лордът се опира на фактите. А фактът е, че колкото намалява броят на ирландското население, толкова набъбват ирландските поземлени ренти, че намаляването на населението е „добре дошло“ за земевладелеца, а следователно и за земята, а затова и за народа, който е само принадлежност на земята. И тъй, лордът заявява, че Ирландия е все още свръхнаселена и че потокът на емиграцията тече все още твърде мудно. За да бъде напълно щастлива, Ирландия трябвало да се отърве още от поне 1/3 милион работни хора. Никой не бива да си въобразява, че този лорд — на това отгоре и поетичен — е лекар от школата на Санградо, който всеки път, когато не забелязвал подобрение у своя пациент, предписвал кръвопускане и все отново кръвопускане, докато най-сетне пациентът заедно с кръвта си се отървавал и от своята болест. Лорд Дъферин иска ново кръвопускане само от 1/3 милион, вместо от около 2  милиона души, без премахването на които наистина не може да бъде установено хилядолетно блажено царство в Ирландия. Това е лесно да се докаже.

Брой и размер на арендуваните земи в Ирландия в 1864 г.

1.
Ферми до 1 акър
2.
Ферми от 1 до 5 акра
3.
Ферми от 6 до 15 акра
4.
Ферми от 16 до 30 акра
Брой
Акра
Брой
Акра
Брой
Акра
Брой
Акра
48 653
25 394
82 037
288 916
176 368
1 836 310
136 578
3 051 343
5.
Ферми от 31 до 50 акра
6.
Ферми от 51 до 100 акра
7.
Ферми над 100 акра
8.
Обща площ
Брой
Акра
Брой
Акра
Брой
Акра
Акра
71 961
2 906 274
54 247
3 983 880
31 927
8 227 807
20 319 924 188a)

Централизацията е унищожила от 1851 до 1861 г. главно арендувани земи от първите три категории, под 1 и не над 15 акра. най-напред трябва да изчезнат те. Това означава 307 058 „излишни“ фермери, а като се причислят и семействата, средно най-малко по 4 души — 1 228 232 души. При невероятната предпоставка, че 1/4 от тях могат обратно да бъдат погълнати, след като се завърши земеделската революция, остават за изселване 921 174 души. Категориите 4, 5, 6, от 15 до 100 акра, както отдавна е известно в Англия, са твърде малки за капиталистическо производство на жито, а за овцевъдство са почти изчезващи величини. Следователно при същите предпоставки както по-рано трябва да се изселят още 788 761 души, а общо 1 709 532. А тъй като l'appétit vient en mangeant [апетитът идва с яденето], очите на рентиера скоро ще открият, че Ирландия и с З 1/2 милиона все още мизерства, и то мизерства, защото е свръхнаселена, така че намаляването на нейното население ще трябва да отиде още много по-далеч, за да може тя да изпълни истинското си предназначение — да бъде английско пасбище за овце и говеда188b).

Този доходен метод има, както всичко хубаво на този свят, и своята лоша страна. Паралелно с натрупването на поземлената рента в Ирландия върви натрупването на ирландците в Америка. Изтиканият от овцете и воловете ирландец се явява отвъд океана като фений[193]. И против старата царица на моретата застрашително се надига младата исполинска република.

Acerba fata Romanos agunt Scelusque fratemae necis.[194]

 


БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

70) Карл Маркс, „Наемен труд и капитал“ [виж настоящото издание, том 6].

„При еднакво потискане на масите една страна е толкова по-богата, колкото повече пролетарии има.“ (Colins, „L'Economie Politique, Tourse dese Révolutions et des Utopies prétendues Socialistes“ Paris, 1957, t. m, p. 331). Под „пролетарии“ икономически ce разбира само наемният работник, който произвежда и увеличава „капитал“ и когото изхвърлят на улицата, щом стане излишен за потребностите на самонарастването на „господин Капитал“, както Пекьор нарича тая особа. „Немощният пролетарий на първобитните гори“ е само хубава фантазия на Рошер. Обитателят на първобитната гора е собственик на тази гора и я третира също тъй безцеремонно като своя собственост, както орангутанът. Така че той не е пролетарий. Той щеше да бъде такъв само в случай, че гората експлоатираше него, а не той нея. Що се отнася до здравословното му състояние, той издържа сравнение не само със здравето на модерния пролетарий, но дори със здравето на сифилистичните и скрофулозни „достопочтени хора“. Но под първобитна гора господин Вилхелм Рошер навярно разбира своята родна Люнебургска равнина.

71) John Bellers, „Proposais for raising a College of Industiy“, London 1696, p. 2.

72) В. de Mandeville („The Fable of the Bees“, 5 th ed. London, 1728, забележката, стр. 212, 213, 328). — „Умерен живот и постоянен труд са за бедния пътят към материално щастие (под което той разбира колкото може по-дълъг работен ден и колкото може по-малко средства за живот), а за държавата (именно за земевладелците, капиталистите и техните политически сановници и агенти) — пътят към богатство.“ („Ап Essay on Trade and Commerce“, London, 1770, p. 54).

73) Идън трябваше да запита, чия рожба са всъщност „буржоазните институции“? От становището на юридическата илюзия той не разглежда закона като продукт на материалните производствени отношения, а наопаки — разглежда производствените отношения като продукт на закона. Ленге оборил илюзорния „Esprit des Iolx“ („Духът на законите“) на Монтескьо само с една дума: „L'esprit des lois c'est la propriété“ [„Духът на законите е собствеността“].[175]

74) Eden, цит. съч., т. I, кн. I, гл. I, стр. 1, 2 и предговора, стр. XX.

75) Ако читателят ни напомни за Малтус, чието „Essay on Population“ е излязло в 1798 г., аз пък припомням, че това съчинение в първоначалния си вид е само ученически повърхностен и попски издекламиран плагиат от Дефо, сър Джеймс Стюарт, Таунсенд, Франклин, Уолас и др. и не съдържа нито едно-единствено самостоятелно премислено положение. Сензацията, възбудена от този памфлет, се дължи само на партийни интереси. Френската революция намерила в британското кралство страстни защитници: „Принципът за населението“, разработен бавно през 18. век и после посред една голяма социална криза възвестен с тъпани и тромпети като най-сигурна противоотрова против ученията на Кондорсе и др., бил посрещнат с ликуване от английската олигархия като велик изкоренител на всички стремежи към човешки прогрес. Малтус, извънредно изумен от своя успех, се заловил да тъпче в старата схема повърхностно компилиран материал и да прибавя и ново, обаче не открито, а само присвоено от Малтус. — Между другото да отбележим: макар че Малтус е бил поп от англиканската църква, той бил дал монашески обет за безбрачие. Защото това е едно от условията на fellowship [членството] в протестантския Кеймбриджски университет. „Ние не разрешаваме на членовете на колегията да се женят, а щом някой си вземе жена, с това престава да бъде член на колегията.“ („Reports of Cambridge University Commission“, p. 172). Това обстоятелство отличава Малтус в негова полза от другите протестантски попове, които са отхвърлили католическата заповед за свещеническо безбрачие и до такава степен са усвоили заповедта „плодете се и се размножавайте“ като своя специфична библейска мисия, че навсякъде в наистина неприличен размер допринасят за умножаване на населението, като едновременно с това проповядват на работниците „принципа на населението“. Характерно е, че тази икономическа пародия на грехопадението, тази ябълка на Адам, „настоятелният апетит“, „пречките, които се стремят да притъпят стрелите на Купидон“, както живо казва поп Таунсенд, че господата от протестантската теология, по-скоро от протестантската църква, са монополизирали или монополизират този щекотлив пункт. С изключение на венецианския калугер Ортес, оригинален и остроумен писател, повечето проповедници на учението за населението са протестантски попове. Такива са: Брюкнър с неговата „Théorie Sustème animal“, Leyde 1767 г., в която е изчерпана цялата съвременна теория на населението и идеи за които е донесла временната свада на същата тема между Кене и неговия ученик Мирабо-баща, след това поп Уолас, поп Таунсенд, поп Малтус и неговият ученик архипоп Т. Чалмърс, за дребните попски драскачи in this line [от този сорт] и да не говорим. Първоначално с политическата икономия са се занимавали философи като Хобс, Лок, Хюм, стопански и държавни дейци като Томас Мор, Темпъл, Сюли, де Вит, Норт, Лоу, Вендърлинт, Кантилон, Франклин, а теоретически особено, и то с най-голям успех — медици като Пети, Барбон, Мандевил и Кене. Още по средата на XVIII век отец мистър Тъкер, значителен икономист за времето, се извинява, загдето се занимавал с Мамона. По-късно, и то заедно с „принципа за населението“, настъпил часът на протестантските попове. Като че ли предчувствайки появяването на тези знахари, Пети, който разглежда населението като основа на богатството и също като Адам Смит е заклет враг на поповете, казва: „Религията най-добре процъфтява, когато свещениците най-много обуздават своята плът, също както правото най-добре процъфтява там, където адвокатите умират от глад.“ Затова той съветва протестантските попове, ако не искат да следват примера на апостол Павел и „да умъртвяват своята плът“ с безбрачие, то поне „да не развъждат повече попове“ („not to breed more Churchmen“), отколкото могат да погълнат наличните енории (benefices); т. е. ако в Англия и в Уелс има само 12 000 енории, не е разумно да се развъдят 24 000 попове („it will not be safe to breed 24 000 ministers“), тъй като 12 000 необезпечени попове постоянно ще търсят издръжка, а как по-лесно могат да направят това, освен като тръгнат между народа и го придумат, че 12 000 попове с енории отравят душите на хората, изтощават същите тези души и им сочат лъжовен път към небето?“ (Petty, „А Treatise on Taxes and Contributions“, London, 1667,p. 57). Отношението на А. Смит към протестантските попове от неговото време се характеризира със следното: в съчинението „А Letter to A. Smith, L. L. D. On the Life, Death and Philosophy of his Friend David Hume. By One of the People called Christians“, 4 изд., Oxford, 1784, д-р Хорн, англикански епископ в Норвич, накастря А. Смит за това, че той в едно отворено писмо до г. Стрейън „балсамира своя приятел Дейвид“ (т. е. Хюм), тъй като разказвал на публиката как „Хюм на смъртното си легло се е забавлявал с Лукиян и с игра на вист“ и дори имал дързостта да пише: „Аз винаги съм смятал, че Хюм както приживе, тъй и след смъртта си е бил така близо до идеала на съвършено мъдър и добродетелен човек, колкото това допуска слабостта на човешката природа.“ Епископът с негодувание се провиква: „Редно ли е от ваша страна, господине, да ни описвате като съвършено мъдър и добродетелен характера и начина на живот на един човек, които е бил обладан от неизлечима антипатия против всичко, което се нарича религия, и който е напрягал всеки нерв, за да заличи, доколкото зависи от него, дори нейното име от паметта на хората?“ (Пак там стр. 8.) „Но не падайте духом, приятели на истината, животът на атеизма е кратък“ (стр. 17). Адам Смит „има отвратителната нечестивост („the atrocious wickedness“) да проповядва атеизма в страната (а именно в своята „Theory of moral sentiments“)... Ние разбираме вашите хитрини, господин докторе! Вие добре сте го намислили, но тоя път си правите сметката без кръчмаря. С примера на почтения Дейвид Хюм вие искате да ни внушите, че атеизмът е единственото подкрепително („cordial“) за падналия духом и единствената противоотрова против страха от смъртта... Смейте се над развалините на Вавилон и приветствайте закоравелия злодей фараона!“ (Пак там, стр. 21, 22.) Един ортодоксален ум измежду университетските слушатели на А. Смит пише след неговата смърт: „Приятелските чувства на Смит към Хюм... му пречеха да бъде християнин... Той вярваше на всяка дума на Хюм. Ако Хюм му беше казал, че луната е зелено сирене, той би му повярвал. Ето защо той му вярваше и в това, че няма бог и няма чудеса... Пo своите политически убеждения той се приближава към републиканизма.“ („The Вее“. By James Anderson, 18 vols. Edinburgh, 1791-1793, vol. Ill, p. 166, 165). Попът T. Чалмърс подозира А. Смит в това, че той от чиста злоба измислил категорията на „непроизводителните работници“ специално за протестантските попове, въпреки техния благословен труд в лозето господне.

76) Бележка към второто издание. „Обаче границата за наемане както на индустриални, така и на земеделски работници е една и съща, а именно: възможността за предприемача да изкара печалба от продукта на техния труд... Ако равнището на работната заплата се покачи толкова високо, че печалбата на господаря спадне под средната печалба, той престава да ги наема или ги наема само при условие, че ще се съгласят да се намали работната заплата.“ (John Wade, цит. съч., стр. 240).

77) Cp. Karl Marx, „Към критиката на политическата икономия“, стр. 166 и сл. [виж настоящото издание, том 13, стр. 165 и сл.].

77а) „Но ако сега се върнем към нашето първо изследване, където доказахме... че сам капиталът е произведение на човешкия труд, изглежда съвсем непонятно, че човекът е могъл да попадне под господството на своя собствен продукт —  на капитала — и да стане негов подчинен; а тъй като това в действителност е неоспорим факт, неволно се натрапва въпросът: как работникът е могъл от господар на капитала — като негов творец — да се превърне в роб на капитала.“ (Thunen, „Der isolierte Staat“, Theil II, Abteilung II, Rostock, 1863, S. 5, 6.) Заслуга на Тюнен е, че постави този въпрос. Но неговият отговор е просто детински.

77б) {Към четвъртото издание. Най-новите английски и американски „тръстове“ вече се стремят към тази цел, като се опитват да обединят поне всички едри предприятия на даден производствен отрасъл в едно голямо акционерно дружество с фактически монопол. Ф. Е.}

77в) {Бележка към третото издание. В екземпляра, с който си е служил Маркс, на това място има следната бележка на бялото поле: „Тук за по-късно да се отбележи: ако разширяването е само количествено, печалбите в един и същ стопански отрасъл при по-голям или по-малък капитал се отнасят една към друга както величините на авансираните капитали. Ако количественото разширяване води към качествено изменение, заедно с него се повишава нормата на печалбата на по-големия капитал“. Ф. Е.}

78) Преброяването в Англия и Уелс между другото показва:

Всички лица, заети в земеделието (включително собственици, арендатори, градинари, овчари и др.), са били: в 1851 г. — 2 011 447, в 1861 г. — 1 924 110, намаление — 87 337. В камгарното вълнено тъкачество — в 1851 г. 102 714 души, в 1861 г. 79 242; в копринените фабрики — в 1851 г. 111 940, в 1861 г. 101 678; в импримиране на басми — в 1851 г. 12 098, в 1861 г. 12 556, но това малко увеличение, въпреки огромното развитие на работата, обуславя голямо пропорционално намаление на броя на заетите работници. Шапкари — в 1851 г. 15 957, в 1861 г. 13 814; работници в производството на сламени и платнени шапки — в 1851 г. 20 393, в 1861 г. 18 176; заети в производството на малц — в 1851 г. 10 566, в 1861 г. 10 677; свещолеяри —  в 1851 г. 4949, в 1851 г. 4685. Това намаление се дължи между другото на разпространяването на газовото осветление. Гребенари — в 1851 г. 2038, в 1861 г. 1478; дърворезачи — в 1851 г. 30 552, в 1861 г. 31 647, незначително увеличение поради разпространяването на машините за рязане на дърва; заети в производството на гвоздеи —  в 1851 г. 25 940, в 1861 г. 25 130, намаление поради конкуренцията на машините; работници в оловните и медните мини — в 1851 г. 31360, в 1861 г.. 32 041. Напротив, в памукопредачните и тъкачните фабрики — в 1851 г. 371 777, в 1861 г. 456 646; в каменовъглените мини — в 1851 г. 183 389, в 1861 г. 246 613. „Увеличението на броя на работниците от 1851 г. насам е обикновено най-голямо в такива отрасли, в които машината досега още не е приложена с успех.“ („Census of England and Wales for 1861“, vol. Ill, London, 1863, p. 35-39).

79) Законът за прогресивното спадане на относителната величина на променливия капитал, наред с неговите въздействия върху положението на класата от наемни работници, е бил по-скоро предугаждан, отколкото разбран от някои отлични икономисти на класическата школа. Най-голямата заслуга тук се пада на Джон Бартън, макар че и той, както и всички други, смесва постоянния капитал с основния, променливия — с оборотния. Той казва: „Търсенето на труд зависи от нарастването на оборотния, а не на основния капитал. Ако беше вярно, че съотношението между тези два вида капитал е еднакво във всички времена и във всички страни, от това наистина щеше да следва, че броят на заетите работници е пропорционален на богатството на страната. Но такова положение не изглежда вероятно. Щом занаятите се развият и цивилизацията се разпространи, основният капитал заема все по-голям дял в сравнение с оборотния. Сумата от основен капитал, която се влага в производството на едно парче английски муселин, е поне сто пъти, а вероятно и хиляда пъти по-голяма от основния капитал, вложен в производството на подобно парче индийски муселин. А делът на оборотния капитал е сто или хиляда пъти по-малък... Ако целите годишни спестявания се прибавеха към основния капитал, те пак нямаше да имат никакво влияние върху растежа на търсенето на труда.“ (John Barton, „Observations on the Circumstances which Influence the Condition of the Labouring Classes of Society“, London, 1817, p. 16, 17). „Същата причина, която предизвиква нарастването на чистия доход на страната, същевременно може, от друга страна, да създаде излишък от население и да влоши положението на работниците.“ (Ricardo, „Principles of Political Economy“, 3 ed. London, 1821, p. 469). C увеличаването на капитала „търсенето (на труд) относително ще се намалява.“ (пак там, стр. 480, заб.). „Сумата на капитала, предназначена за издръжката на труда, може да се изменя независимо от каквито и да било изменения в цялата сума на капитала... Големи колебания в размера на наемането и голяма нищета могат да зачестят в същия размер, в който самият капитал става по-обилен.“ (Richard Jones, „An Introductory Lecture on Political Economy“ [To which is added a Syllabus of a Course of Lectures on the Wages of Labor.] London, 1833, p. 12). „Търсенето... (на труд) ще се покачи... непропорционално с натрупването на всеобщия капитал... Затова всяко умножение на предназначения за възпроизводство национален капитал ще има в хода на обществения напредък все по-малко влияние върху положението на работника.“ (G. Ramsay, цит. съч., стр. 90, 91).

80) H. Merivale, „Lectures on Colonization and Colonies“, London, 1841 and 1842, v. 1, p. 146.

81) Malthus, „Principles of Political Economy“, p. 215, 319, 320. В това съчинение Малтус най-после открива с помощта на Сисмонди прекрасното триединство на капиталистическото производство: свръхпроизводство — свръхнаселение — свръхпотребление, тези three délicate monsters, indeed! [три съвсем нежни чудовища!] (сравни Ф. Енгелс. „Очерци към критика на политическата икономия“ в списание „Deutsch-Französische Jahrbücher“, Париж, 1844, стр. 107 и сл. [виж настоящото издание, том 1, стр. 523-550]).

82) Harriet Martineau, „А Manchester Strike“, London, 1832, p. 101.

83) Дори през време на глада за памук в 1863 г. намираме в един памфлет на памукопредачите от Блекбърн остри оплаквания от извънредния труд, който по силата на фабричния закон е засягал, естествено, само възрастни работници-мъже. „От възрастните работници в тази фабрика се изискваше 12 до 13-часов труд на ден, макар че има стотици, които са принудени да бездействат, а на драго сърце биха работили през част от работното време, за да могат да поддържат своите семейства и да спасят своите братя по труд от преждевременна смърт поради извънредния труд.“ „Ние — казва се по-нататък — бихме попитали възможни ли са що-годе сносни отношения между господари и „слуги“ при тази практика да се работи извънредно време? Жертвите на извънредния труд чувстват тая несправедливост също тъй, както и ония, които са обречени на принудително безделие (condemned to forced idleness). В този окръг работата, която трябва да се свърши, стига, за да заангажира отчасти всички работници, ако трудът се разпределяше справедливо. Ние искаме само правото си, като подканваме господарите навсякъде да съкратят работното време поне докато трае сегашното положение на нещата, вместо да претоварват с работа една част от работниците, докато другата част по липса на работа е принудена да влачи своето съществуване за сметка на благотворителността.“ („Reports of Insp. of Fact. for 31st October 1863“, стр. 8). — Авторът на „Essay on Trade and Commerce“ със своя привичен безпогрешен инстинкт на буржоа схваща ефекта на относителното свръхнаселение върху заетите работници. „Друга причина на безделниченето (idleness) в това кралство е липсата на достатъчен брой работни ръце. Винаги, когато поради някакво необикновено търсене на фабрикати масата на труда стане недостатъчна, работниците чувстват своето собствено значение и искат да накарат и своите господари да го почувстват; това е изумително; но манталитетът на тези хора е толкова извратен, че в такива случаи група работници се обединяват с цел да поставят господаря в затруднение с това, че безделничат цял ден.“ („An Essay on Trade and Commerce“, London, 1770, p. 27, 28). Работата е там, че тези хора са искали увеличение на работната заплата.

84) „Economist“, 21 януари 1860 г.

85) Докато във втората половина на 1866 г. в Лондон е имало от 80 000 до 90 000 безработни, във фабричния отчет за същото полугодие се казва: „Изглежда, че не е абсолютно вярно, когато казват, че търсенето предизвиква приток именно в момента, когато той е нужен. Това не важи за труда, тъй като много машини трябваше миналата година да спрат поради липса на работни сили.“ („Reports of Insp. of Fact. for 31st October 1866“, p. 81).

85а) Речта на Дж. Чембърлейн, тогава кмет на Бирмингам {а сега (1883 г.) министър на търговията}, произнесена при откриването на санитарната конференция в Бирмингам на 15 януари 1875 г. (Ф. Е.).

86) Според преброяването от 1861 г. в Англия и Уелс е имало „781 града с 10 960 998 жители, докато в селата и паланките е имало само 9 105 226 жители... В 1851 г. в преброяването са фигурирали 580 града, населението на които е било почти равно на населението на окръжаващите ги селски окръзи. Но докато населението на тези селски окръзи през следващите 10 години е нараснало само с половин милион души, в 580-те града то е нараснало с 1 554 067 души. Прирастът на населението в селските енории съставлява 6,5%, а в градовете 17,3%. Разликата в размера на нарастването се дължи на преселването от селата в градовете. Три четвърти от общото нарастване на населението се пада на градовете.“ („Census etc.“, v. Ill, p. 11, 12).

87) „Изглежда, че бедността благоприятства размножаването.“ (А. Смит). Това дори би било особено мъдро наредено от бога — според мнението на галантния и остроумен абат Галиани: „Бог е наредил тъй, че хората, които упражняват най-полезните занятия, да се раждат в преизобилно количество.“ (Galiani, цит. съч., стр. 78). „Мизерията — чак до най-крайните предели на глада и епидемиите — по- скоро умножава растежа на населението, вместо да го спъва.“ (S. Laing, „National Distress“, 1844, р. 69). След като илюстрира това със статистически данни, Ленг продължава: „Ако всички хора се намираха в благоприятни условия, тогава светът скоро щеше да се обезлюди.“

88) „Така че от ден на ден става все по-ясно, че производствените отношения, в които се движи буржоазията, нямат единен прост характер, а двойствен; че в същата пропорция, в която се създава богатството, се създава и мизерията; че в същата пропорция, в която се развиват производителните сили, се развива и една производителна сила на потисничество; че тия отношения създават буржоазното богатство, т. е. богатството на буржоазната класа, само като унищожават едновременно и постоянно богатството на отделни членове на тази класа и като произвеждат все по-нарастващ пролетариат.“ (Карл Маркс. „Нищета на философията“, стр. 116 ([виж настоящото издание, том 4, стр. 144]).

89) G. Ortes. „Della Economía Nationale libri sei 1774“, в изданието на Kyстоди Parte Moderna, т. XXI, р. 6-9, 22, 25 etc. Ортес казва пак там на стр. 32: „Вместо да измислям безполезни системи за щастието на народите, аз ще се огранича да изследвам причините на тяхното нещастие.“

90) „А Dissertation on the Poor Laws“. By a Well-wisher of Manking (The Rev. Mr. Townsend), 1786, преиздадено в Лондон, 1817, стр. 15, 39, 41. Този „деликатен“ поп, от чието току-що приведено съчинение, както и от пътуването му из Испания Малтус често пъти преписва по цели страници, е заимствал по-голямата част от своята доктрина от сър Дж. Стюарт, когото той обаче изопачава. Напр. когато Стюарт казва: „Тук при робството е съществувал един насилствен метод да се прави човечеството трудолюбиво (за неработещите)... Тогава хората са били принуждавани към труд (т. е. към безплатен труд за други), защото са били роби на други хора: сега хората биват принуждавани към труд (т. е. към безплатен труд за неработещи), защото са роби на своите собствени потребности.“[180] — от това той не вади заключение, както охраненият поп, че... наемните работници трябва винаги да гладуват. Напротив, той иска да умножи техните потребности и същевременно да направи растящия брой на техните потребности подтик към труд за „по-деликатните“.

91) Storch. „Cours d'Economie Politique“, ed. Petersbourg, 1815, t. III, p. 223.

92) Sismondi, „Nouveaux Principes d'Economie Politique“, t. I, р. 79, 80, 85.

93) DestuttdeTracy, цит. съч., стр. 231.

94) „Tenth Report of the Commissioners of H. M.'s Inland Revenue“, London 1866, p. 38.

95) Пак там.

96) За едно сравнение тези числа са достатъчни, но ако ги разглеждаме абсолютно, те са неверни, тъй като всяка година остават „премълчани“ може би 100 милиона ф. ст. доходи. Оплакването на чиновниците, които работят по облагане на вътрешните доходи, за систематическа измама, особено от страна на търговци и промишленици, се повтаря във всеки техен отчет. Така напр. в един отчет четем: „Едно акционерно дружество декларира своите облагаеми с данък печалби на 6000 ф. ст., а оценителят ги оцени на 88 900 ф. ст. и в края на краищата данъкът беше заплатен върху тази сума. Друго едно дружество декларира 190 000 ф. ст., но беше принудено да признае, че действителната сума е 250 000 ф. ст.“ (пак там, стр. 42).

97) „Census etc.“ v. Ill, p. 29. Твърдението на Джон Брайт, че 150 лендлордове притежават половината от английската земя и 12 лендлордове — половината от шотландската земя, не е опровергано.

98) „Fourth Report etc. of Inland Revenue“, London, 1860, p. 17.

99) Това са чистите доходи, т. е. след като са направени предвидените от закона удръжки.

100) В този момент, март 1857 г., индийско-китайският пазар е пак напълно претрупан с внесени на консигнация стоки на британските памучни фабриканти. В 1866 г. започна намаляването на работната заплата на памучните работници с 5%, в 1867 г. при подобна операция в Престън избухна стачка на 20 000 души. (Това бе прологът на кризата, която настъпи скоро след това. — Ф. Е.)

101) „Census ets.“, v. Ill, p. 1.

102) Гладстон в камарата на общините на 13 февруари 1843 г. („Times“, 14 февруари 1843; „Mansard“ 13 февруари 1843).

103) Гладстон в камарата на общините на 16 април 1863 г. („Morning Star“ 17 април.

104) Виж официалните данни в Синята книга: „Miscellaneous Statistics of the United Kingdom“, Part VI, London, 1866, p. 260-273 passim. Вместо статистиката на сиропиталищата като доказателство могат да служат и декламациите на министерската преса в полза на отпускането на зестра на децата от кралския дом. Там никога не забравят поскъпването на средствата за живот.

105) Гладстон, камарата на общините, 7 април 1864 г. Вариантът y „Hansard“ гласи: „А казано още по-общо: какво друго е човешкият живот в повечето случаи, ако не борба за съществуване?“ — Един английски писател характеризира постоянните крещящи противоречия в бюджетните речи на Гладстон в 1863 и 1864 г. със следния цитат из Боало:

„Voilà l'homme en effet. Il va du blanc au noir.
Il condamne au matin ses sentiments du soir.
Importun à tout autre, à soi même incommode,
Il change à tous moments d'esprit comme de mode.“[182]

106) Н. Fawcet, „The Economic Position of the British Labourer“, London, 1865, p. 67, 82. Колкото се отнася до нарастващата зависимост на работниците от бакалите, тя е последица от увеличаващите се колебания и прекъсвания на работата на работниците.

107) Към Англия винаги се числи Уелс. Към Великобритания — Англия, Уелс и Шотландия, към Съединеното кралство — тези три страни и Ирландия.

108) Своеобразна светлина върху изминатия от времето на А. Смит напредък хвърля обстоятелството, че за него думата workhouse [трудов дом] понякога е все още равнозначна с manufactory [фабрична сграда]. Напр. в началото на главата за разделението на труда той казва: „Лица, които са заети в различни клонове на труда, често пъти могат де бъдат събрани в един и същ трудов дом.“[184]

109) „Public Health. 6th Report etc. for 1863“, London, 1864, p. 13.

110) Пак там, стр. 7.

111) Пак там, стр. 13.

112) Пак там, притурката, стр. 232.

113) „Public Health. 6th Report etc. for 1863“, London, 1864, р. 232, 233.

114) „Public Health. 6th Report etc. for 1863“, London, 1864, p. 14, 15.

115) „Никъде правата на личността не са бивали принасяни тъй открито и тъй безсрамно в жертва на правото на собственост, както в жилищните условия на работническата класа. Всеки голям град е място на жертвоприношение на хора, олтар, върху който всяка година се убиват хиляди хора в чест на Молоха на алчността.“ (S. Laing, цит. съч. р. 150).

116) „Public Health. 8th Report“, London 1866, p. 14, бележката.

117) Пак там, стр. 89. За децата в тези селища д-р Хънтър казва: „Ние не знаем как са били отглеждани децата преди този век на голямо струпване на бедните, но смел пророк би бил оня, който би искал да предскаже какво поведение трябва да се очаква от деца, които сега, при условия, нямащи равни на себе си в нашата страна, получават възпитанието си за бъдещата си практика като опасни класи, като прекарват до среднощ с хора от всички възрасти, пияни, цинични и сприхави.“ (пак там, стр. 56).

118) Пак там, стр. 62.

119) „Report of the Officer of Health of St. Martin's-in-the-Fields“, 1865.

120) „Public Health. 8th Report“, London 1866, p. 91.

121) Пак там, стр. 88.

122) „Public Health. 8th Report“, London, 1866, p. 89.

123) Пак там, стр. 56.

124) „Public Health. 8th Report“, London 1866, p. 149.

125) Пак там, стр. 50.

126) Пак там, стр. 111. Списък, съставен от агента на едно работническо осигурително дружество в Брадфорд:

Вулкан стрийт № 122
1 стая
16 души
Лъмлей стрийт № 13
1 стая
11 души
Бауър стрийт № 41
1 стая
11 души
Портленд стрийт № 112
1 стая
10 души
Харди стрийт № 17
1 стая
10 души
Норт стрийт № 18
1 стая
16 души
„ № 17
1 стая
13 души
Уаймър стрийт № 19
1 стая
8 възрастни
Джоуи стрийт № 56
1 стая
12 души
Джордж стрийт № 159
1 стая
3 семейства
Рифл-Кърт-Меригейт № 11
1 стая
11 души
Маршал стрийт № 28
1 стая
10 души
„ № 49
3 стаи
3 семейства
Джордж стрийт № 28
1 стая
18 души
„ № 130
1 стая
16 души
Едуард стрийт № 4
1 стая
17 души
Джордж стрийт № 49
1 стая
2 семейства
Йсрк стрийт № 34
1 стая
2 семейства
Салт-Пай стрийт
2 стаи
26 души
Изби
Риджънт-скуер
1 изба
8 души
Ейкър стрийт
1 изба
7 души
Робертскърт № 33
1 изба
7 души
Бек Прат стрийт, помещението служи за медникарска работилница
1 изба
7 души
Ебенезър стрийт № 27
1 изба
6 души
   
(нито един мъж над 18 години)

127) „Public Health. 8th Report“, London 1866, стр.114.

128) Пак там, стр. 50.

129) „Public Health. 7th Report“, London, 1865, p. 18.

130) Пак там, стр. 165.

131) „Public Health. 7th Report“, London, 1865, стр. 18, бележката. Настойникът на бедните от съюза Чепъл-ен-ле-фрит съобщава на „Registrar General“: „В Дъвхоулс в един голям варовит хълм са изровили известен брой малки пещери. Тези пещери служат за жилища на земекопите и на други работници, заети при постройката на железницата. Пещерите са тесни, влажни, без оттоци за нечистотии и без нужници. Те са лишени от всякаква вентилация освен една дупка на свода, която служи същевременно и за комин. Едрата шарка върлува и вече е причинила няколко смъртни случая“ (между троглодитите). (Пак там, бележка 2)

132) Подробностите, приведени на стр. 503 и сл., се отнасят главно до работниците от каменовъглените мини. За още по-лошото състояние в металните мини сравни добросъвестния отчет на кралската комисия от 1864 г.

133) „Public Health. 7th Report“, London, 1865, p. 180, 182.

134) Пак Там, стр. 515, 517.

135) „Public Health. 7th Report“, London, 1865, p. 16.

136) „Масов глад на лондонските бедни! („Wholesale starvation of the London Poor!“)... През последните дни стените на Лондон бяха облепени с големи афиши, които съдържаха следното чудновато обявление: „Тлъсти говеда, гладуващи хора! Тлъстите говеда са напуснали стъклените си палати, за да угояват богаташите в луксозните им покои, докато гладуващите хора гинат и умират в своите жалки дупки.“ Плакатите с тоя злокобен надпис постоянно се възобновяват. Едва успеят да остържат или да покрият една част от тях, тутакси се явяват нови на същото или друго също тъй публично място. Това напомня зловещите предзнаменования, които подготвяли френския народ за събитията от 1789 г... В този момент, когато английски работници с жените и децата си мрат от глад и студ, милиони английски пари, продукт на английски труд, се влагат в руски, испански, италиански и други чуждестранни заеми.“ („Reynolds' Newspaper“, 20 януари 1867 г.).

137) Ducpetiaux,цит. съч., стр. 151, 154, 155,

138) James Е. Th. Rogers (Prof. of Polit. Econ. in the University of Oxford), „A History of Agriculture and Prices in England“, Oxford, 1866, т. I, стр. 690. Този усърдно разработен труд обхваща в досега излезлите първи два тома само периода 1259-1400 г. Вторият том съдържа само статистически материал. Това е първата автентична история на цените, която имаме за онова време.

139) „Reasons for the late Increase of the Poor-Rates; or, a comparative view of the price of labour and provisions“, London, 1777, p. 5. 11.

140) Dr. Richard Price, „Observations on Reversionary Payments“, 6 еd. By W, Morgan, London, 1803, v. II, p. 158, 159. Ha стр. 159 Прайс забелязва: „Номиналната  цена на работния ден в момента не е повече от 4 пъти или най-малко 5 пъти по-висока, отколкото в 1514 г. Но цената на житото е 7 пъти по-висока, а тази на месото и дрехите — около 15 пъти. Затова цената на труда е така изостанала зад нарастването на разходите за издръжка, че в сравнение с тези разходи тя сега като че ли е повече от двойно по-малка от това, което е била по-рано.“

141) Barton, цит. съч., стр. 26. За края на XVIII век cp. Eden, „The State of the Poor“.

142) Parry, „The Question of the Necessity of the Existing Corn Laws“, London, 1816, p. 86.

143) Пак там, p. 213.

144) S. Laing, цит. съч., стр, 62.

145) „England and America“, London, 1833, v. I, p. 47.

146) Лондонският „Economist“ от 29 март 1845 г., стр. 290.

147) За тази цел поземлената аристокрация сама си отпускала фондове от държавната хазна — разбира се, чрез парламента, при много малка лихва, която фермерите трябвало да ѝ заплащат двойно.

148) Намаляването на броя на средните арендатори личи особено от следните рубрики на преброяването: „синове, внуци, братя, племенници, дъщери, внучки, сестри, племеннички на арендатора“, накъсо — работещите при арендатора членове на неговото собствено семейство. Тези рубрики в 1851 г. са съдържали 216 851 души, а в 1861 г. само 176 151. От 1851 до 1871 г. в Англия арендните стопанства под 20 акра са се намалили с повече от 900; тези от 50 до 75 акра са спаднали от 8253 на 6370; подобно е положението и с всички арендни стопанства под 100 акра. А през същите 20 години броят на едрите арендни стопанства, напротив, се е увеличил; тези от 300 до 500 акра са се покачили от 7771 на 8410, тези с повече от 500 акра — от 2755 на 3914, тези с повече от 1000 акра — от 492 на 582.

149) Броят на овчарите се покачил от 12 517 на 25 559.

150) „Census etc.“, т. Ill, стр. 36.

151) Rogers, цит. съч., стр. 693. Роджерс принадлежи към либералната школа, той е личен приятел на Кобден и Брайт, така че не е laudator temporis acti [възхвалител на миналите времена].[188]

152) „Public Health. 7th Report“, London, 1835, p. 242. Затова няма нищо необикновено във факта, че или наемодателят покачва наема, щом узнае, че работникът изкарва малко повече, или пък фермерът намалява работната заплата на работника, „защото неговата жена си е намерила работа.“ (пак там).

153) Пак там, стр. 135.

154) Пак там, стр. 134.

155) „Report of the Commissioners... relating to Transportation and Penal Servitude“, London, 1863, p. 42, № 50.

156) Пак там, стр. 77. Memorandum на лорда на главния съдия.

157) Пак там, т. 11, Показания [стр. 418, 239].

158) Пак там, т. I, Приложение, стр. 280.

158а) Пак там, стр. 274, 275.

159) „Public Health, 6th Report. 1863“, p. 238, 249, 261, 262.

160) Пак там, стр. 262.

161) Пак там, стр. 17. Английският земеделски работник получава само 1/4 от млякото и 1/2 от хляба на ирландския земеделски работник. По-добрата прехрана на последния е отбелязал още А. Йънг в своето „Tour in Ireland“ от началото на 19 век. Причината е просто там, че бедният ирландски фермер е несравнено по-хуманен от богатия английски фермер. Относно Уелс данните, приведени в текста, не важат за югозападната му част. „Всички тамошни лекари са на едно мнение по това, че прирастът на смъртността от туберкулоза, скрофули и т. н. расте заедно с влошаването на физическото състояние на населението, и всички приписват това влошаване на бедността. Дневната издръжка на земеделския работник там се пресмята на 5 пенса, а в много окръзи фермерът (сам беден) плаща и по-малко. Една хапка солено месо, изсъхнало до твърдостта на махагон и надали заслужаващо мъчния процес на храносмилането, или хапка сланина служи за подправяне на голямо количество чорба от брашно и лук или на овесената каша — и това е всекидневният обед на земеделския работник... Напредъкът на промишлеността имаше за него тази последица, че замести в този суров и влажен климат солидното домашно сукно с евтини памучни тъкани и по-силните напитки с „номинален“ чай... След като дълги часове е бил изложен на дъжд и вятър, работникът се връща от нивата в своя котедж, за да поседне край огън от торф или от буци от слепени с глина отпадъци от каменни въглища, от които се надигат облаци от въглена и сярна киселина. Стените на колибата са от глина и камък; подът е от гола земя, каквато си е била преди постройката на колибата; покривът е куп разрошена и набъбнала слама. Всяка пукнатина е запушена, за да се запази топлината, и в тази атмосфера от адски смрад с тинест под под себе си, често пъти в своята единствена дреха, която съхне на тялото му, той вечеря с жената и децата си. Акушери, принудени да прекарат част от нощта в тия колиби, са описвали как са тънели краката им в тинята на пода и как са се видели принудени да пробиват дупка в стената — лесна работа! — за да си създадат малка лична вентилация. Многобройни свидетели с различно обществено положение дават показания, че недохраненият (underfed) селянин е изложен всяка нощ на тия и на други вредни за здравето влияния, и наистина не липсват доказателства, че резултатът е едно отслабнало и скрофулозно население... Съобщенията на енорийските служители от Кермъртеншайр и Кардиганшайр убедително сочат същото положение на нещата. Към това се прибавя едно още по-голямо зло — разпространението на идиотизма. Сега няколко думи и за климатическите условия. Силни югозападни ветрове духат по цялата страна в продължение на 8-9 месена в годината, а тях ги следват поройни дъждове, които се изливат главно върху западните склонове на хълмовете. Дървета се срещат рядко, само в по-затулените места; незащитени, вятърът съвсем ги унищожава. Колибите се гушат под някоя планинска тераса, често в някоя теснина или каменоломна; само най-дребни овце и местният рогат добитък могат да живеят по пасбищата... Младите хора се изселват към източните минни окръзи Глеморган и Монмау ... Кермъртеншайр е разсадникът на минното население и негов инвалиден дом... Населението трудно запазва броя си. Така в Кардиганшайр е имало:

  1851 г. 1861 г.
От мъжки пол
45 155
44 446
От женски пол
52 459
52 955
Общо
97 614
97 401

(Отчетът на д-р Хънтър в „Public Health. 7th Report. 1864“, London, 1865, p. 498-502 passim).

162) B 1865 г. този закон беше малко подобрен. Опитът скоро ще покаже, че такива кърпежи нищо не помагат.

163) За да разбере читателят по-нататъшното изложение: closes villages (затворени села) се наричат ония, чиито земевладелци са един или няколко едри лендлордове; open villages (отворени села) — ония, чиято земя принадлежи на много дребни собственици. Именно в тези села строителите-спекуланти могат да строят котеджи и къщи за нощуване.

164) Такова показно село има много приличен вид, но то е също тъй нереално, както и ония села, които е видяла Екатерина II при своето пътуване за Крим. През последно време често пъти изпъждат и овчаря от тези show-villages. Напр. при Маркет-Харборо има пасбище за овце, което заема около 500 акра и където е необходим трудът на само един човек. За да се намали дългият път през тези широки равнини — прекрасните пасбища на Лейстер и Нортхемптьн, — овчарят обикновено получавал котедж при мандрата. Сега му дават един тринадесети шилинг за квартира, която той трябва да търси далеч, в някое отворено село.

165) „Къщите на работниците (в отворените селища, които естествено са винаги препълнени) обикновено са построени на редици и с гърба си опират на самия ръб на парчето земя, което строителният спекулант нарича свое. Затова светлина и въздух проникват в тях само откъм лицевата им страна.“ (Отчетът на д-р Хънтър в „Public Health. 7th Report 1864“. London, 1865, p. 135). „Много често селският кръчмар или бакалин е същевременно и наемодател. В такъв случай земеделският работник намира в негово лице втори господар наред с фермера. Той трябва да бъде и негов клиент. С 10 шилинга седмично, минус годишен наем от 4 ф. ст., той е длъжен да купува скромното си количество чай, захар, брашно, сапун, свещи и бира по цени, каквито намери за добре да определи бакалинът.“ (пак там, стр. 132). Тези отворени села наистина са „наказателните колонии“ на английския земеделски пролетариат. Много от котеджите са същински ханища, през които минава цялата скитническа паплач от околността. Селянинът и неговото семейство, които при най- мръсни условия, често пъти наистина като по чудо, са запазили достойнството и чистотата на своя характер, тук отиват чисто и просто по дявола. Естествено, между благородните шейлоковци е на мода фарисейски да свиват рамене по адрес на строителните спекуланти, дребните собственици и отворените села. Те твърде добре знаят, че техните „затворени села и показни села“ са родното място на „отворените селища“ и без тях не биха могли да съществуват. „Без дребните собственици на отворените селища по-голямата част от земеделските работници би трябвало да спят под дърветата на именията, в които работят.“ (пак там, стр. 135). Системата на „отворени“ и „затворени“ села господства навсякъде в Средна Англия и в цяла Източна Англия.

166) „Наемодателят (фермерът или лендлордът) се обогатява пряко или косвено от труда на човека, на когото плаща 10 шилинга седмично, а след това пак отнема от този бедняк 4 или 5 ф. ст. годишен наем за къщи, които на свободния пазар не струват и по 20 ф. ст., но запазват изкуствената си цена поради властта на собственика да казва: „Вземи къщата ми или се пръждосвай и си търси другаде подслон без никакъв атестат от мен“... Ако работникът иска да подобри своето положение и да отиде като поставач на релси на железопътната линия или в някоя каменоломна — същата власт пак му казва: „Работи за мен за тази ниска заплата или се пръждосвай с предупреждение от една седмица; вземай си свинята, ако я имаш, и виж колко ще изкараш от картофите, които растат в градината ти.“ Но ако интересът му диктува обратното, собственикът или фермерът в такива случаи понякога предпочита да повиши наема като наказание за дезертиране от неговата служба.“ (д-р Хънтър, пак там, стр. 132).

167) „Новобрачни двойки не са поучителна гледка за израсналите си братя и сестри, които спят в същата стая; и макар че тези примери не могат да бъдат регистрирани, все пак има доста данни, които потвърждават забележката, че кръвосмешението причинява големи страдания, а често пъти и смърт на жени, които извършват това престъпление.“ (Д-р Хънтър, „Public Health. 7th Report 1864“, стр. 137). Един селски полицейски чиновник, който дълги години е бил детектив в най-лошите квартали на Лондон, казва следното за момичетата от своето село: „Тяхната груба безнравственост на ранна възраст, тяхната безочливост и безсрамие надминават всичко, което съм видял в най-лошите части на Лондон през време на моята полицейска служба... Те живеят като свине, големи момчета и момичета, майки и бащи —  всички спят заедно в една стая.“ („Children's Employment Commission 6th Report“. London, 1867. Appendix, p. 77, № 155).

168) „Public Health. 7th Report 1864“. p. 9-14 passim.

168а) „Попът и благородникът като че ли са в съзаклятие, за да ги измъчват до смърт.“

169) „Занаятието, което hind [виж настоящия том, стр. 685] има по божия воля, придава достойнство дори на неговото положение. Той не е роб, а войник на мира и заслужава своето място в жилище за женени мъже, а то трябва да бъде предоставено от онзи лендлорд, който предявява искане за принудителен труд, също както страната го предявява по отношение на войника от армията. И той, както и войникът, не получава пазарната цена на своя труд. Също както войника, и него го вземат млад, прост, когато той познава само занаята си и своето местожителство. Ранните бракове и приложението на различните закони за местожителството въздействат върху него, също както военният набор и законът против подривната дейност действат върху войника.“ (д-р Хънтър, в „Public Health. 7th Report 1864“. London, 1865, p. 132). Понякога някой по изключение мекосърдечен лендлорд се предава на печални размишления пред създадените от самия него опустошения. „Меланхолично е да си сам всред своите земи“ казал граф Лейстър, когато го поздравили със завършването на строежа на Холкем. „Аз се оглеждам наоколо си и не виждам никаква къща освен своята. Аз съм великанът от великанската кула и съм изял всичките си съседи.“

170) Подобно явление се наблюдава през последните десетилетия във Франция — в степента, в която капиталистическото производство завладява земеделието и пропъжда „излишното“ селско население към градовете. И там има влошаване на жилищните и други условия в самия източник на „излишните“. За своеобразния „prolétariat foncier“ [селски пролетариат], създаден от парцелната система, виж между другото цитираното по-горе съчинение на Colins, „L'Économie Politique“ и моята работа „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“, Ню Йорк, 1852, стр. 56 и сл. [виж настоящото издание, том 8, стр. 203 и сл.]. В 1846 г. градското население на Франция е било 24,42, а селското — 75,58 процента, а в 1861 г. градското е било 28,86, а селското — 71,14 процента. През последните 5 години намалението на процентната част за селското население е още по-голямо. Още в 1846 г. Пиер Дюпон пее в своята „Работническа песен“:

„Лошо облечени, свити във дупки,

горе под покрива, в развалината,

ние живеем с крадци, кукумявки —

тези приятели на тъмнината.“

171) Шестият и заключителен „Report of Childr. Empl. Comm“, публикуван в края на март 1867 г., разглежда само земеделската gangsystem.

172) „Children's Employment Commission. 6th Report“. Evidence, p. 37, № 173. —  Fenland — блатна местност.

173) Ho отделни водачи на чети са се издигнали до фермери, които вземат под аренда до 500 акра, или до собственици на цели редици къщи.

174) „Половината от момичетата в Лудфорд са били погубени от четата.“ (пак там, приложение, стр. 6, № 32).

175) „Тази система много се разпространи през последните години. На някои места тя е въведена едва отскоро; на други места, където тя е по-стара, в четата вземат все повече и по-малки деца.“ (пак там, стр. 79, № 174).

176) „Дребните фермери не се ползват от труда на четата“. „Той не се употребява на бедна земя, а на земя, която донася до 2 ф. ст. и 10 шилинга рента на акър.“ (пак там, стр. 17 и 14).

177) На едного от тия господа толкова му се услаждат рентите, че той възмутено заявил на следствената комисия, че всичкият крясък се дължал само на названието на системата. Така че ако тя бъде наречена не „gang“ [чета, банда], а „младежко индустриално-земеделско кооперативно сдружение за самозащита“ — всичко щяло да бъде наред.

178) „Трудът на четите е по-евтин от всеки друг труд, това е причината, поради която си служат с него“, казва един бивш водач на чета (пак там, стр. 17, № 14). „Системата на чети е безусловно най-евтината за фермера, но и също тъй безусловно най-вредната за децата.“ — казва един фермер (пак там, стр. 16, № 3).

179) „Без съмнение, много работи, извършвани сега в четите от деца, по-преди са били извършвани от мъже и жени. Където работят деца и жени, там сега има повече безработни мъже (more men are out of work), отколкото преди.“ (пак там, стр. 43, № 20 ). От друга страна, между другото четем: „Въпросът за работната ръка (labour question) в много земеделски окръзи, особено в ония, които произвеждат жито, става толкова сериозен поради изселването и леснината, която железниците създават за отиване в големите градове — че аз (този „аз“ е селскостопанският агент на един едър земевладелец) считам детските услуги за абсолютно необходими.“ (пак там, стр. 80, № 180). Защото the labour question (въпросът за работната ръка) в английските земеделски окръзи, за разлика от целия цивилизован свят, означава the landlords' and farmers' question (въпрос на лендлордовете и арендаторите): как —  въпреки непрекъснато увеличаващия се отлив на селяни — да се увековечи едно достатъчно „относително свръхнаселение“ на селото и с това „минималната работна заплата“ за земеделския работник?

180) „Public Health Report“, който съм цитирал по-рано и където по повод на детската смъртност на места става дума за системата на чети, е останал неизвестен за пресата, а затова и за английската публика. А последният отчет на Комисията за разследване условията на детския труд даде на пресата желаната „сензационна“ храна. Докато либералният печат питаше как така благородните джентълмени и лейди и тези, които заемат доходни служби в държавната църква — а с такива е препълнен Линколншайр, — как така такива персони, които изпращат на антиподите „мисии за подобряване нравите на диваците от Южния океан“, са могли да допуснат да се развие в техните имоти и пред очите им такава система — „по-изисканият“ печат се впускаше в разсъждения само върху грубата поквара на селското население, способно да продава своите деца на такова робство! При тези проклети условия, на които „по-деликатните“ са обрекли селянина, би било обяснимо, ако той изпояде и децата си. Това, което е действително за учудване, е твърдостта на характера, която той до голяма степен е запазил. Официалните докладчици доказват, че родителите — дори в ония окръзи, където господства системата на чети — се отвращават от нея. „В събраните от нас свидетелски показания се намират обилни доказателства, че родителите в множество случаи биха били благодарни, ако се издаде принудителен закон, който да им дава възможност да устояват на изкушенията и на натиска, на който те често са подложени. Ту енорийският чиновник, ту техният работодател ги принуждава, като заплашва самите тях с уволнение — да пращат децата си на работа вместо на училище... Всичкото прахосано време и сили, всичкото страдание, което създава на селянина и на неговото семейство извънредната и безполезна умора, всеки случай, при който родителите отдават моралното съсипване на своето дете на препълването на котешките или на покваряващите влияния на системата на чети — раздухват в гърдите на трудещите се бедняци чувства, които човек лесно може да разбере и които е ненужно да се описват подробно. Тези хора съзнават, че понасят много физически и морални страдания по силата на обстоятелства, за които те по никой начин не са отговорни и на които — ако това беше в тяхна власт — никога нямаше да се съгласят, но против които са безсилни да се борят.“ (пак там, стр. XX, № 82 и стр. XXIII, № 96).

181) Населението на Ирландия 1801 г.: 5 319 867 души, в 1811 г.: 6 084 996, в 1821 т.: 6 869 544, в 1831 г.: 7 828 347, в 1841 г.: 8 222 664 души.

182) Този резултат щеше да бъде още по-неблагоприятен, ако се върнем още по-назад. Така овцете в 1865 г. са били 3 688 742, а в 1856 г. - 3 694 294; свинете в 1865 г. — 1 290 893, а в 1858 г. — 1 409 883.

183) Данните в текста са съставени от материал от „Agricultural Statistics, Ireland. General Abstracts, Dublin за 1860 r. и следващите години, и от „Agricultural statistics. Ireland. Tables shewing the Estimated Average Produce etc.“, Dublin, 1866. Това е официална статистика, която всяка година се Представя на парламента.

Добавка към 2. издание. Официалната статистика показва за 1872 г., в сравнение с 1871 г., спадане на площта на обработените земи със 134 915 акра. Има увеличение на посевната площ за зелен фураж — гулия, цвекло и др. т.; също — намаление на площта на обработената земя с 16 000 акра за пшеница, с 14 000 акра за овес, с 4000 акра за ечемик и ръж, с 66 632 акра за картофи, с 34 667 акра за лен и 30 000 по-малко — за ливади, люцерна, фий, рапица. Земята, засята с пшенична култура, показва за последните 5 години следната низходяща градация: 1868 г. — 285 000 акра; 1869 г. — 280 000 акра; 1870 г. — 259 000 акра; 1871 г. — 244 000 акра; 1872 г. — 228 000 акра. За 1872 г. намираме в кръгли числа увеличение от 2600 коня, 80 000 глави рогат добитък, 68 600 овце и спадане с 236 000 свине.

184) „Tenth Report of the Commissioners of Ireland Revenue“, London, 1866.

185) Целият годишен доход под рубриката D тук се отклонява от предходната таблица поради известни законно допустими приспадания на суми.

186) Макар че продуктът относително спада и на акър площ, не трябва да се забравя, че Англия от 1 1/2 век насам косвено е изнасяла почвата на Ирландия, без да остави на ирландските земеделци поне средства за възстановяване на съставните ѝ части.

186а) Тъй като Ирландия се смята за обетована земя на „принципа на населението“, Т. Садлър, преди да публикува своя труд върху населението, е издал прочутата си книга: „Ireland, its Evils and their Remedies“, 2nd. ed. London, 1829, в която като сравнява статистиката на отделните провинции и на различните графства във всяка провинция, доказва, че там мизерията не е, както се иска на Малтус, право пропорционална, а обратно пропорционална на броя на населението.

186b) 3а времето от 1851 до1874 г. общият брой на изселниците е 2 325 922 души.

186с) Бележка към 2. издание. Според една таблица в книгата на Murphy „Ireland, Industrial, Political and Social“, 1870, 94,6% от всички земи са фермите до 100 акра, а 5,4% — фермите над 100 акра.

186d) „Reports from Poor Law Inspectors on the Wages of Agricultural Labourers in Ireland“. Dublin, 1870. — Cp. също „Agricultural Labourers (Ireland). Return etc.“, 8th March, 1861.

187) Пак там, стр. 29, 1.

187a) Пак там, стр. 12.

187b) Пак там, стр. 25.

187с) Пак там, стр. 27.

187d) Пак там, стр. 26.

187е) Пак там, стр. 1.

187f) Пак там, стр. 32.

187g) Пак там, стр. 25.

187h) Пак там, стр. 30.

187i) Пак там, стр. 21, 13.

188) „Reports of Insp. of Fact. for 31st October 1866“, p. 96.

188а) В общата площ се включват и торфените блата, и пустите земи.

188b) В третата книга на това съчинение — в отдела за поземлената собственост — аз по-подробно ще изтъкна как и отделните земевладелци, и английското законодателство  планомерно са използвали глада и свързаните с него условия, за да прокарат насилствено аграрната революция и да разредят населението на Ирландия до размери, изгодни за лендлордовете. Там аз ще се върна и към положението на дребните арендатори и на селските работници. Тук само един цитат. Насау У. Сениор в своето посмъртно издадено съчинение „Journals, Conversations and Essays relating to Ireland“, 2 vols., London, 1868, v. II, p. 282, между другото казва: „Д-р Дж. уместно забелязва, че у нас има закон за бедните и че той е великолепно средство да се даде победата на лендлордовете; друго такова средство е емиграцията. Нито един приятел на Ирландия не може да пожелае удължаване на войната (между лендлордовете и дребните келтски арендатори) и още по-малко ще пожелае тя да свърши с победа на арендаторите... Колкото по-скоро свърши тя (тази война), колкото по-скоро Ирландия се превърне в пасбище (grazing country) със сравнително малък брой население, който е необходим за пасбищата, толкова по-добре ще бъде за всички класи.“ Английските житни закони от 1815 г. осигурили на Ирландия монопола на свободно внасяне на жито във Великобритания. Така че те изкуствено са покровителствали житното производство. Този монопол е бил внезапно премахнат през 1846 г. с отменянето на житните закони. Независимо от всички други обстоятелства само това събитие е било достатъчно, за да даде мощен тласък за превръщането на ирландските ниви в пасбища, за концентрацията на фермите и за изгонването на дребните селяни. След като през периода от 1815-1846 г. са превъзнасяли плодородието на ирландската почва и високо са заявявали, че сама природата я е предназначила за пшенична култура, сега английските агрономи, икономисти, политици изведнъж открили, че тая почва е годна само за произвеждане на зелен фураж! Господни Леонс де Лаверн побърза да повтори това отвъд Ламанш. Само един такъв „сериозен“ мъж като Лаверн може да се поддаде на такива измислици.

 


БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКЦИЯТА

[*1] В оригинала в първия случай е казано „малко“, във втория — „много“; поправката е направена в съответствие с текста на авторизирания френски преводи. Ред.

[*2] В оригинала е казано: „концентрация“; смислова поправка се прави в съответствие с текста на английското издание, излязло под редакцията на Ф. Енгелс. Ред.

[*3] В оригинала е казано „обратно пропорционална на мъките на неговия труд“ поправката е направена в съответствие с текста на авторизираното френско издание. Ред.

[4*] Стон = 14 фунта.

[175] Linguet. „Théorie des loix civiles, ou Principes fondamentaux de la société“ Tome 1, Londres. 1767, p. 236.

[176] Peculium (пекулий) — в древния Рим част от имуществото, която главата на семейството имал право да предава за стопанисване или управление на някой свободен или роб. Владеенето на пекулий не премахвало фактическата зависимост на роба от господаря му и юридически собственик на пекулия си оставал господарят. Например на притежателя на пекулий — роб, се разрешавало да сключва сделки с трети лица, но само в размери, които изключвали възможността да получи парична сума, достатъчна за пълното откупване от робството. С осъществяването на особено изгодни сделки и на други мерки, от които можело да се очаква значително увеличаване на пекулия, обикновено се заемал главата на семейството.

[177] A. Smith. „An Inquiry into the Nature and Causes of the Wealth of Nations“ Vol. 1, Edinburgh, 1814, p. 142 (А. Смит. „Изследване върху същността и причините за богатството на народите“. T. I, Единбург, 1814, стр. 142).

[178] Между 1849 и 1859 г. Англия участвала в няколко войни: Кримската (1853-1856), против Китай (1856-1858 и 1859-1860) и против Иран (1856-1857). Освен това през 1849 г. Англия завършила завладяването на Индия, а през 1857-1859 г. войските ѝ били хвърлени за потушаване на индийското националноосвободително въстание.

[179] Виж бележка 96.

[180] J. Steuart. „An Inquiry into the Principles of Political Oeconomy“. Vol. 1. Dublin, 1770, p. 39, 40. (Дж. Стюарт. „Изследване върху принципите на политическата икономия“. Том 1, Дъблин, 1770, стр. 39, 40).

[181] Виж бележка 151.

[182] Н. Боало. Сатира VIII.

[183] Има се предвид произведението на Ф. Енгелс „Положението на работническата класа в Англия“ (виж настоящото издание, т. 2).

[184] A. Smith. „An Inquiry into the Nature and Causes of the Wealth of Nations“. Vol. 1, Edinburgh, 1814, p. 6.

[185] Виж бележка 133.

[186] „Low Church“ („ниска църква“) — разпространено главно сред буржоазията и низшето духовенство течение в англиканската църква. Неговите привърженици проповядвали буржоазно-християнския морал и развивали филантропична дейност, която винаги имала фарисейски характер. Граф Шефтсбъри (или също лорд Аншли) благодарение на подобна дейност имал значително влияние в кръговете на „ниската църква“, затова Маркс иронично го нарича „папа“ на тази църква.

[187] Виж бележка 151.

[188] Хораций. „Наука за поезията“, стих 173.

[189] Този израз се употребява в произведението на Фурие „Le nouveau monde industriel et sociétaire“ („Новият стопански и социатарен свят“), раздел пети, допълнения към глава XXXVI; раздел шести, обобщаващи изводи.

[190] Виж бележка 91.

[191] Ерин — древното ме на Ирландия.

[192] Перифразирани думи на Мефистофел от трагедията на Гьоте „Фауст“ („Пролог в небето“)

[193]Фении — дребнобуржоазни ирландски революционери. Първите фениански организации възникнали през 1857 г. в Ирландия и САЩ, където обединявали емигрантите от ирландски произход. Програмата и дейността на фениите отразявали протеста на народните маси в Ирландия срещу английското колониално потисничество. Фениите искали национална независимост за своята страна, установяване на демократична република, превръщане на селяните арендатори в собственици на обработваната от тях земя и т. н. Те смятали да осъществят политическата си програма чрез въоръжено въстание. Но тяхната заговорническа дейност била безуспешна. В края на 60-те години фениите били масово репресирани. През 70-те години движението започнало да запада.

[194] „Acerba fata Romanos agunt scelusque fraternae necis“ („Суровата съдба и злодейското братоубийство преследват римляните“) — Хораций. Епод 7.