Съдържание на „Капиталът. Първи том.“

КАРЛ МАРКС

Капиталът. Книга I.

Процесът на производството на капитала

1867

---

ОТДЕЛ ТРЕТИ
Производството на абсолютна
принадена стойност

Глава осма
Работният ден

 

1. ГРАНИЦИТЕ НА РАБОТНИЯ ДЕН

Ние изхождахме от предположението, че работната сила се купува и продава по нейната стойност. Нейната стойност, както и тази на всяка друга стока, се определя от работното време, което е необходимо за нейното производство. Така че ако производството на средствата за живот, средно необходими на работника за един ден, изисква 6 часа, той трябва да работи средно по 6 часа на ден, за да произвежда всекидневно своята работна сила, или за да възпроизвежда стойността, получена при нейната продажба. В такъв случай необходимата част от неговия работен ден съставлява 6 часа и затова при равни други условия е дадена величина. Но с това още не се определя величината на самия работен ден.

Да приемем, че линиятапредставлява продължителността, или дължината на необходимото работно време, напр. 6 часа. Според това, дали работата ще бъде продължена отвъд линията ab с 1, 3 или 6 часа и т. н., получаваме три различни линии:

които представляват 3 различни работни дни от 7, 9 и 12 часа. Линията на продължението bc представлява продължителността на принадения труд. Тъй като работният ден е = ab+bc, или е = ас, той се изменя заедно с променливата величина bc. Тъй като ab е дадена величина, отношението на bc към ab винаги може да бъде измерено. То съставя в работния ден I 1/6, в работния ден II 8/6 и в работния ден III 6/6 от ab. По-нататък, тъй като отношението  определя нормата на принадената стойност, то последната е дадена чрез това отношение. Тя възлиза в трите различни работни дни съответно на 16 2/8, 50 и 100%. И обратно, нормата на принадената стойност сама не би ни дала величината на работния ден. Така напр., ако първата е равна на 100%, работният ден би могъл да бъде 8-, 10-, 12-часов и т. н. Тя би показвала само, че двете съставни части на работния ден, необходимият труд и принаденият труд, са еднакво големи, но не би показвала колко голяма е всяка от тези части.

Така че работният ден не е постоянна, а променлива величина. Наистина едната от неговите части се определя от работното време, необходимо за постоянното възпроизводство на самия работник, но неговата обща величина се изменя с дължината или продължителността на принадения труд. Така че работният ден може да бъде определен, но сам по себе си е неопределена величина.³⁵⁾

Но макар че работният ден не е устойчива, а текуща величина, той, от друга страна, може да се изменя само в известни граници. Но неговата минимална граница не може да бъде определена. Наистина, ако приемем линията на продължението bc, или принадения труд, за = 0, получаваме една минимална граница, т. е онази част от деня, през която работникът по необходимост трябва да работи за поддържането на своето собствено съществуване. Но на основата на капиталистическия начин на производство необходимият труд винаги съставлява само част от неговия работен ден, така че работният ден никога не може да бъде съкратен до този минимум. Затова пък работният ден има максимална граница. Той не може да бъде продължен отвъд известна граница. Тази максимална граница се определя двояко. Първо, от физическата граница на работната сила. В продължение на денонощието, чиято естествена продължителност е 24 часа, човек може да изразходва само определено количество от своята жизнена сила. Така един кон може да работи всекидневно само по 8 часа. През време на една част от деня работната сила трябва да почива, да спи, а през време на друга част човек трябва да задоволява други физически потребности, да се храни, да поддържа чистота, да се облича и т. н. Освен тази чисто физическа граница удължаването на работния ден среща и морални граници. Работникът има нужда от време за задоволяване на своите духовни и социални потребности, обемът и количеството на които се определят от общото културно равнище. Така че измененията на работния ден се движат във физически и социални граници. Но и двете граници са твърде еластични и откриват най-широки възможности. Така ние срещаме работен ден от 8, 10, 12, 14, 16, 18 часа, т. е. от най-различна дължина.

Капиталистът е купил работната сила по нейната еднодневна стойност. На него принадлежи нейната потребителна стойност в продължение на един работен ден. Следователно той е придобил правото да застави работника да му работи в продължение на един ден. Но какво нещо е един работен ден?³⁶⁾ Във всеки случай — по-малко от един естествен ден в живота. С колко по-малко? Капиталистът има свое собствено мнение за тази ultima Thule^[*1], за тази необходима граница на работния ден. Като капиталист той е само олицетворен капитал. Неговата душа е душата на капитала. А капиталът има само един жизнен нагон — нагона да увеличава своята стойност, да създава принадена стойност, да всмуква със своята постоянна част, със средствата за производство, колкото може по-голямо количество принаден труд³⁷⁾. Капиталът е мъртъв труд, който като вампир оживява само когато всмуква жив труд и живее толкова по-пълно, колкото повече жив труд поглъща. Времето, през което работникът работи, е времето, през което капиталистът потребява купената от него работна сила³⁸⁾. Ако работникът употребява за себе си времето, с което разполага, той ограбва капиталиста.³⁹⁾

И тъй, капиталистът се позовава на закона за стоковата размяна. Той, както и всеки друг купувач, се старае да извлече от потребителната стойност на своята стока колкото е възможно по-голяма полза. Но изведнъж се надига гласът на работника, който беше заглъхнал в шума и грохота [Sturm und Drang] на производствения процес:

— Стоката, която ти продадох, се отличава от останалата стокова сган по това, че нейното потребление създава стойност, и то по-голяма стойност, отколкото струва самата тя. Именно затова си я и купил. Това, което за тебе е нарастване на стойността на капитала, за мене е допълнително изразходване на работна сила. Ние двамата с теб познаваме на пазара само един закон — закона за стоковата размяна. А потреблението на стоката принадлежи не на продавача, който я отчуждава, а на купувача, който я придобива. Затова на теб ти принадлежи потреблението на моята еднодневна работна сила. Но с помощта на нейната всекидневна продажна цена аз трябва да мога да я възпроизвеждам всекидневно, за да мога отново да я продавам. Независимо от естественото ми изхабяване поради възрастта и т. н. аз трябва и утре да бъда способен да работя при същото нормално състояние на сила, здраве и бодрост, както и днес. Ти постоянно ми проповядваш евангелието на „спестовността“ и „въздържанието“. Е, добре! Аз искам като разумен, пестелив стопанин да стопанисвам своето единствено богатство, работната си сила, и да се въздържам от всяко нейно лудешко разпиляване. Аз искам всекидневно да поставям в движение, в труд само толкова от нея, колкото отговаря на нейната нормална продължителност и и на нормалното ѝ развитие. С безмерно удължаване на работния ден ти можеш за един ден да изтръгнеш по-голямо количество от моята работна сила, отколкото аз мога да възстановя едва за три дни. Това, което ти ще спечелиш като труд, аз ще го изгубя като субстанция на труда. Използването на моята работна сила и нейното ограбване са съвсем различни неща. Ако средният период на живота на един среден работник при разумни размери на труда е 30 години, то стойността на моята работна сила, за която ти ми плащаш всеки отделен ден, е 1/(365х30) или 1/10950 от цялата ѝ стойност. Но ако я потребиш за 10 години, ти пак ми плащаш всекидневно по 1/10950 вместо 1/3650 от цялата ѝ стойност, т. е. само 1/3 от нейната еднодневна стойност, и значи всеки ден ми крадеш 2/3 от стойността на моята стока. Ти ми плащаш за еднодневна работна сила, а пък консумираш тридневна. Това противоречи на нашия договор и на закона на стоковата размяна. Затова аз искам работен ден с нормална продължителност и го искам без всякакви апели към твоето сърце, защото, щом е за пари, няма място за добродушие. Ти може да си примерен гражданин, може би си член на дружеството за защита на животните, а освен това може да минаваш и за светец, но това, което ти представляваш спрямо мене, няма сърце в гърдите си. Това, което бие в тях, е очевидно моето собствено сърце. Аз искам нормален работен ден, защото, както и всеки друг продавач, искам стойността на своята стока⁴⁰⁾.

Ние виждаме, че като оставим настрана твърде еластичните граници на работния ден, самата природа на стоковата размяна не поставя никакви граници на работния ден, а следователно и никакви граници на принадения труд. Капиталистът защитава своето право на купувач, като удължава колкото може повече работния ден и като се старае да направи, ако може, от един работен ден два. От друга страна, специфичната природа на продадената стока поставя известна граница на потреблението ѝ от нейния купувач и работникът защищава своето право на продавач, когато иска да ограничи работния ден до определена нормална величина. Така че тук се получава антиномия, право срещу право, и двете еднакво опрени на закона за стоковата размяна. Между равни права решава силата. И така, в историята на капиталистическото производство нормирането на работния ден се изразява в борба за границите на работния ден — борба между съвкупния капиталист, т. е. класата на капиталистите, и съвкупния работник, т. е. работническата класа.

 

2. НЕУТОЛИМАТА ЖАЖДА ЗА ПРИНАДЕН ТРУД.
ФАБРИКАНТ И ЧОКОИН

Капиталът не е изнамерил принадения труд. Навсякъде, където една част от обществото притежава монопол върху средствата за производство, работникът, бил той свободен или несвободен, е принуден да прибави към необходимото за собствената си издръжка работно време и едно допълнително работно време, за да произведе средства за живот за собственика на средствата за производство⁴¹⁾, все едно дали този собственик е атински caloς cagaqoς [аристократ], етруски теократ, civis romanus [римски гражданин], нормански барон, американски робовладелец, влашки чокоин, съвременен лендлорд или капиталист⁴²⁾. Но ясно е, че ако в една обществено-икономическа формация преобладаващо значение има не разменната стойност на продукта, а неговата потребителна стойност, то принаденият труд се ограничава с един по-тесен или по-широк кръг от потребности, но от самия характер на производството не произтича безгранична потребност от принаден труд. Затова е бил ужасен прекомерният труд в древността, където разменната стойност е трябвало да бъде добивана в нейната самостоятелна парична форма, т. е. в производството на злато и сребро. Принудителната работа до смърт е била там официалната форма на прекомерния труд. Достатъчно е човек да прочете Диодор Сицилийски.⁴³⁾ Обаче това са изключения в древността. Но щом народи, чието производство все още се движи в по-ниските форми на робския труд, на крепостническия труд и т. н., бъдат въвлечени в световния пазар, в който господства капиталистическият начин на производство и който развива продажбата на техните продукти в чужбина до степента на техен господстващ интерес — тогава към варварските ужаси на робството, крепостничеството и т. н. се прибавя и цивилизованият ужас на прекомерния труд. Затова негърският труд в Южните щати на Америка е имал умерен и патриархален характер, докато производството е било насочено главно към непосредствено задоволяване на собствените нужди. Но колкото повече износът на памук е ставал жизнен интерес на тези щати, толкова повече прекомерният труд на негъра — достигащ на някои места до потребление на неговия живот в течение на седем трудови години — е ставал фактор на една пресметната и пресметлива система. Задачата не е била вече да се изтръгне от негъра известна маса полезни продукти. Сега задачата била производство на самата принадена стойност. Подобен е случаят с ангарийния труд, напр. в дунавските княжества.

Сравняването на неутолимата жажда за принаден труд в дунавските княжества със същата неутолима жажда на английските фабрики представлява особен интерес, тъй като принаденият труд при ангарията има самостоятелна осезаема форма.

Да приемем, че работният ден се състои от 6 часа необходим труд и 6 часа принаден труд. В такъв случай свободният работник донася на капиталиста седмично 6x6, или 36 часа принаден труд. Това е същото, както ако той би работил 3 дни в седмицата за себе си и 3 дни безплатно за капиталиста. Но това не се вижда. Принаденият труд и необходимият труд се сливат. Затова аз мога да изразя същото отношение напр. в такъв вид — че работникът във всяка минута работи 30 секунди за себе си и 30 секунди за капиталиста. Друго е с ангарията. Необходимият труд, който извършва напр. влашкият селянин за своята собствена издръжка, е пространствено отделен от неговия принаден труд за чокоина. Единия труд той извършва на своята собствена нива, а другия — на господарското имение. Поради това двете части на работното време съществуват самостойно една до друга. Във формата на ангария принаденият труд е строго отделен от необходимия труд. Тази различна форма на проява на принадения и необходимия труд очевидно никак не изменя количественото отношение между тях. Три дни принаден труд в седмицата си остават три дни труд, който не създава еквивалент за самия работник, независимо от това, дали този труд се нарича крепостен или наемен. Но у капиталиста ненаситната жажда за принаден труд се проявява в стремеж към безмерно удължаване на работния ден, а у чокоина — по-просто: в непосредствен лов на ангарийни дни.⁴⁴⁾

В дунавските княжества ангарийният труд е бил свързан с натурални ренти и с другите атрибути на крепостничеството, но той е съставлявал решаващата дан в полза на господстващата класа. В такива случаи ангарията рядко е произтичала от крепостничеството, напротив, по-скоро крепостничеството обикновено е произтичало от ангарията^44а). Така е било в румънските провинции. Техният първоначален начин на производство се основавал върху общата собственост, но не обща собственост в нейната славянска, а още по-малко в нейната индийска форма. Членовете на общината самостоятелно са стопанисвали като своя свободна частна собственост една част от земите, а задружно са обработвали друга част, т. н. ager publicus [обществени ниви]. Продуктите от този задружен труд са служили отчасти като резервен фонд за в случай на неплодородие и други случайности, отчасти като държавно съкровище за покриване на разноските за войни, за религиозни цели или за други разходи на общината. С течение на времето военните и църковните сановници узурпирали заедно с общата собственост и всички свързани с нея тегоби. Трудът на свободните селяни върху тяхната общинска земя се превърнал в ангариен труд за грабителите на тази общинска земя. Едновременно с това се развили крепостнически отношения, но само фактически, а не в законна форма, докато най-сетне били узаконени от освободителката на света — Русия, под предлог че се отменя крепостничеството. Кодексът на ангарийния труд, прокламиран в 1831 г. от руския генерал Кисельов, е бил естествено продиктуван от самите чокои. По такъв начин Русия с един удар спечелила на своя страна магнатите на дунавските княжества и одобрителните ръкопляскания на либералните кретени от цяла Европа.

Според „Règlement organique“^[79] — така се нарича този кодекс на ангарийния труд — всеки влашки селянин дължи на така наречения собственик на земята освен множество подробно изброени тегоби в натура още и: 1) дванадесет работни дни изобщо, 2) един ден полска работа и 3) един ден за докарване на дърва. Всичко 14 дни в годината. Но с дълбоко разбиране на политическата икономия работният ден тук се приема не в неговия обикновен смисъл, а като работен ден, необходим за производството на средния еднодневен продукт, а пък средният еднодневен продукт се определя по такъв хитър начин, че никой циклоп не би могъл да го изработи и за 24 часа. Затова „уставът“ сам обяснява със сухите думи на една чисто руска ирония, че под 12 работни дни трябва да се разбира продуктът на ръчен труд от 36 дни, под един ден полска работа — 3 дни и под един ден докарване на дърва — също така тройно повече. Всичко: 42 дни ангария. Но към това се прибавя и така наречената „Jobagie“, т. е. помощта, която селяните оказват на земевладелеца при извънредни нужди на производството. Всяко село според броя на своето население е длъжно всяка година да доставя за „Jobagie“ определен контингент работници. Тази добавъчна ангария се преценява за всеки влашки селянин на 14 дни, така че предписаната ангария възлиза на 56 работни дни в годината. Но земеделската година във Влашко поради лошия климат се състои само от 210 дни, от които 40 дни се губят като неделни и празнични дни и средно 30 дни — поради лошо време, всичко 70 дни. Остават 140 работни дни. Отношението на ангарийния труд към необходимия труд е 56/84 или 66 2/3% и изразява много по-малка норма на принадената стойност, отколкото оная, която определя труда на английския земеделски или фабричен работник. Но това е само предписаната по закон ангария. „Règlement organique“ в още „по-либерален“ дух, отколкото английското фабрично законодателство е съумял да облекчи възможността за своето собствено заобикаляне. След като е направил от 12 дни 54, той определя и номиналния дневен труд за всеки от 54-те ангарийни дни по такъв начин, че този труд трябва да се довършва през следващите дни. Така напр. предвиден е един ден за изплевяне на такава площ, която за тази операция, особено при царевичните ниви, изисква двойно по-дълго време. Законният дневен труд за някои земеделски работи може така да се тълкува, като че денят започва през май и свършва през октомври. За Молдава постановленията са още по-тежки.

„Дванадесетте дни ангария, предвидени в „Règlement organique“ — извикал един опиянен от победата болярин, — възлизат на 365 дни в годината!“⁴⁵⁾

Ако „Règlement organique“ на дунавските княжества е бил положителен израз на неутолимата жажда за принаден труд, узаконена във всеки параграф, то английските Factory-Acts [фабрични закони] са отрицателен израз на същата неутолима жажда. Тези закони обуздават нагона на капитала към безгранично изсмукване на работната сила чрез принудително ограничаване на работния ден от самата държава, и то държава, в която господстват капиталистът и лендлордът. Независимо от все по-застрашително нарастващото от ден на ден работническо движение, ограничаването на фабричния труд е било продиктувано от същата необходимост, която е наложила наторяването на английските ниви с гуано. Същата сляпа жажда за грабеж, която в единия случай е изтощавала почвата, започнала в другия случай да подравя от корен жизнената сила на нацията. Тук периодичните епидемии са говорели също тъй вразумително, както и намаляването на ръста на войниците в Германия и Франция.⁴⁶⁾

Factory-Act [фабричният закон] от 1850 г., който е в сила сега (1867 г.), установява среден 10-часов работен ден през седмицата, а именно: за първите 5 дни от седмицата по 12 часа, от 6 часа сутрин до 6 часа вечер, но от тях ½ час се полага за закуска и 1 час за обед, така че остават 10½ работни часа, и 8 часа в събота, от 6 часа сутрин до 2 часа след обед, от които ½ час се полага за закуска. Остават 60 работни часа, по 10½ за първите 5 дни и 7½ за последния ден на седмицата⁴⁷⁾. Назначени са нарочни надзорници по изпълнението на този закон, а именно пряко подчинените на Министерството на вътрешните работи фабрични инспектори, чиито отчети парламентът публикува всеки 6 месеца. Така че те дават непрекъснати и официални статистически данни за неутолимата жажда на капиталистите за принаден труд.

Да послушаме за малко фабричните инспектори.⁴⁸⁾

„Фабрикантът прибягва към измама, като започва работата с повече или по-малко от четвърт час преди 6 часа сутринта и я свършва с повече или по-малко от четвърт час след 6 часа вечерта. Той отнема 5 минути в началото и 5 минути в края на оня половин час, който номинално е определен за закуска, и 10 минути в началото и 10 минути в края на обедния час. В събота той продължава работата с четвърт час, понякога повече, понякога по-малко, след 2 часа след обед. По такъв начин той печели:

Това прави 5 часа и 40 минути седмично, което, умножено на 50 работни седмици — като извадим 2 седмици за празници или случайно прекъсване на работата, — дава 27 работни дни.“⁴⁹⁾.

„Ако работният ден се удължава всеки ден с 5 минути повече от нормалната му продължителност, това прави 2½ работни дни в годината.“⁵⁰⁾ „Един добавъчен час всекидневно, получен от това, че се откъсват ту тук, ту там по няколко минути, прави от 12-те годишни месеца 13.“⁵¹⁾

Кризи, през време на които производството се прекъсва и се работи само при „намалено работно време“, само по няколко дни в седмицата, естествено никак не изменят стремежа за удължаване на работния ден. Колкото по-малко са сделките, толкова по-голяма трябва да бъде печалбата от всяка сключена сделка. Колкото по-малко време може да се работи, толкова повече принадено работно време трябва да се работи. Ето какво съобщават фабричните инспектори за периода на кризата от 1857 до 1858 г.:

„На някого може да се види нелогично обстоятелството, че може да се работи прекомерно такова време, когато търговията върви така лошо, но лошото нейно състояние подбужда безогледните хора към прекалености; с това те си осигуряват извънредна печалба...“ „По същото време — казва Леонард Хорнър, — когато 122 фабрики в моя район са съвсем изоставени, 143 са спрени и всички други работят с намалено време, нарушенията на определеното от закона работно време продължават.“⁵²⁾. Г-н Хоуел казва: „Макар че повечето фабрики поради лошото състояние на стопанството работят само през половината време, аз и сега получавам толкова оплаквания, както и преди, в смисъл че на работниците всеки ден се отнемат по ½  или 3/4 часа от осигуреното им по закон време за обед и почивка.“⁵³⁾

Същото явление се повтаря в по-малки размери през време на страшната памучна криза от 1861 до 1865 г.⁵⁴⁾

„Когато заварим работници на работа през часовете за обед или през някое друго непозволено от закона време, то понякога за оправдание ни се казва, че работниците изобщо не искали да напуснат фабриката и че дори трябвало насила да ги карат да прекратят работата (чистенето на машините и т. н.), особено в събота след обед. Но ако „работните ръце“ остават във фабриката след спирането на машините, това става само защото от 6 часа сутринта до 6 часа вечерта, т. е. през установеното от закона работно време, не им се разрешава да извършват работи от този род.“⁵⁵⁾

„Извънредната печалба, която принася извънредният труд извън законното работно време, представлява за мнозина фабриканти такова голямо изкушение, че те не могат да му устоят. Те винаги разчитат на шанса, че няма да бъдат заловени, и разчитат на това, че дори ако бъдат открити, нищожните парични глоби и съдебни разноски все пак им осигуряват в края на краищата печалба.“⁵⁶⁾ „В ония случаи, когато се печели добавъчно време от натрупването на дребни кражби („a multiplication of small thefts“), извършвани през деня, инспекторите срещат почти непреодолими мъчнотии при доказването на нарушенията.“⁵⁷⁾

Фабричните инспектори наричат тези „дребни кражби“, които капиталът върши от времето за обед и от почивката на работниците, „petty pilferings of minutes“, дребни кражби на минути⁵⁸⁾, „snatching a few minutes“, измъкване на минути⁵⁹⁾, или според техническия израз на работниците „nibbling and cribbling at meal times“ [„изстъргване и изпиляване от времето за ядене“]⁶⁰⁾.

Както се вижда, при такава атмосфера образуването на принадена стойност от извънреден труд не е тайна.

„Ако ми позволите — ми казваше един твърде почтен фабрикант — да накарам работниците да работят всекидневно само по 10 минути повече от определеното време, вие слагате в джоба ми годишно по 1000 ф. ст.“⁶¹⁾. „Атомите на времето са елементите на печалбата.“⁶²⁾

Няма нищо по-характерно в това отношение от обозначаването на работниците, които работят пълно време, с израза „full timers„ [„пълновременници“], а на децата под 13 години, които трябва да работят само 6 часа — с израза „half timers“ [„полувременници“].⁶³⁾ Тук работникът не е нищо повече от олицетворено работно време. Всички индивидуални различия се превръщат само в различия между „Vollzeitler“ [„работник, който работи пълно време“] и „Halbzeitler“ [„работник, който работи половината време“].

 

3. ОТРАСЛИ НА АНГЛИЙСКАТА ПРОМИШЛЕНОСТ
БЕЗ ЗАКОННИ ГРАНИЦИ НА ЕКСПЛОАТАЦИЯТА

Досега ние наблюдавахме нагона към удължаване на работния ден, този вълчи ненаситен глад за принаден труд в една област, където безмерните злоупотреби, ненадминати, както казва един буржоазен икономист, и от жестокостите на испанците спрямо червенокожите в Америка⁶⁴⁾, най-сетне са наложили да бъде поставен на капитала намордникът на законодателното регулиране. Сега да хвърлим поглед на някои отрасли на производството, където изсмукването на работната сила или и сега още е свободно от ограничения, или до вчера е било такова.

„Господин Браутон [мирови съдия на графството] заяви като председател на един митинг в общинския салон в Нотингам на 14 януари 1860 г., че сред онази част от градското население, която е заета с производството на дантели, господстват такива страдания и лишения, които са непознати на останалия цивилизован свят. В 2, 3, 4 чacà сутрин 9-10-годишни деца биват изтръгвани от техните мръсни постелки и заставяни да работят само за своята издръжка до 10, 11, 12 часа през нощта, вследствие на което членовете им измършавяват, тялото им се съсухря, чертите на лицата им се притъпяват и целият им човешки облик се вцепенява в някаква каменна апатичност, така че човек се ужасява само като ги погледне. Нас не ни учудва, че г-н Малет и други фабриканти протестираха против всяко обсъждане на този въпрос... Подобна система, както е описана от негово преподобие г. Монтегю Волпи, е система на безгранично робство, робство в социално, физическо, морално и интелектуално отношение... Какво да мисли човек за един град, който устройва публичен митинг, за да иска ограничаване на работното време за мъжете на 18 часа дневно!... Ние декламираме против вирджинските и каролинските плантатори. Но нима тяхната търговия с негри с всичките ужаси на камшика и пазарлъците за човешко месо е по-ужасно от това бавно убиване на хора, което се върши с цел да се фабрикуват воали и яки, за да печелят капиталистите?“⁶⁵⁾

Грънчарството (Pottery) в Стафордшайр е било предмет на три парламентарни анкети през последните 22 години. Резултатите им са изложени в отчета на г. Скрайвън от 1841 г., съставен за „Children’s Employment Commissioners“, в отчета на д-р Грийноу от 1860 г., публикуван по нареждане на служебния лекар на Тайния съвет („Public Health, 3rd Report“, I, 102-113), най-сетне в отчета на г. Лондж от 1863 г. във „First Report of the Children’s Employment Commission“ от 13 юни 1863 г. За моята задача е достатъчно да взема от отчетите за 1860 и 1863 г. няколко свидетелски показания на самите експлоатирани деца. По децата може да се съди за възрастните, особено за жените и момичетата, и то в един отрасъл на промишлеността, в сравнение с който памукопредачеството и пр. изглеждат твърде приятно и здравословно занятие⁶⁶⁾.

Уилям Ууд, деветгодишен, „започнал да работи, когато бил на 7 години и 10 месеца“. Още от началото той „ran moulds“ (пренасял в сушилнята изготвените във форми стоки и след това връщал обратно празните форми). През цялата седмица той всекидневно идва в 6 часа сутринта и прекратява работата около 9 часа вечерта. „Аз работя до 9 часà вечерта всеки ден. Така беше напр. през последните 7-8 седмици.“ И така 15-часов труд за седемгодишно дете! Дж. Мърей, дванадесетгодишно момче, дава такива показания:

 „I run moulds and turn jigger („аз [нося форми и] въртя колелото“). Идвам в 6 часа, понякога в 4 часа сутринта. През цялата последна нощ работих до 8 часа тази сутрин. Не съм лягал от миналата нощ. Освен мен през тази нощ работеха още 8 или 9 други момчета; с изключение на едно всички отново дойдоха тази сутрин. Получавам седмично 3 шилинга и 6 пенса (1 талер и 5 гроша). Не получавам нищо допълнително, ако работя непрекъснато през цялата нощ. През последната седмица работих две цели нощи.“ Фърнихау, десетгодишно момче, казва: „Не винаги разполагам с цял час за обед; често пъти само с половин час. Така е всеки четвъртък, петък и събота.“⁶⁷⁾

Д-р Грийноу заявява, че продължителността на живота в грънчарските окръзи Стоук-упон-Трен и Уолстентън е извънредно кратка. Макар че в окръга Стоук само 30,6% и в Уолстентън само 30,4% от мъжкото население над 20 години е заето в грънчарското производство, все пак в първия окръг повече от половината, а във втория около 2/5 от смъртните случаи при гръдни болести сред мъжете се падат на грънчарските работници. Д-р Буутройд, лекар, практикуващ в Хенли, казва:

„Всяко ново поколение на грънчарите е по-дребно и по-слабо от предишното.“

Същото казва и друг един лекар, г. Мак-Бийн:

„Откакто аз преди 25 години почнах своята практика между грънчарите, забележителното израждане на тази класа се прояви в прогресиращо намаляване на техния ръст и тегло.“

Тези показания са взети от отчета на д-р Грийноу от 1860 г.⁶⁸⁾

От отчета на членовете на комисията за 1863 г. извличаме следното. Д-р Дж. Т. Арледж, главен лекар на болницата в Норт Стафордшайр, казва:

„Като класа грънчарите, мъже и жени... представляват население, което физически и морално е изродено. Те обикновено са с дребен ръст, с лошо телосложение и често с изкривен гръден кош. Те преждевременно остаряват и животът им е къс; те са флегматични и малокръвни, слабостта на техния организъм се проявява в упорити пристъпи на диспепсия, в разстройства на черния дроб и бъбреците и в ревматизъм. Но особено са изложени на гръдни болести — на пневмония, туберкулоза, бронхит и астма. Една форма на тази последната им е свойствена и е известна под името грънчарска астма, или грънчарска туберкулоза. Скрофулозата, която поразява жлези, кости и други части на тялото, е болест на повече от две трети от грънчарите. Ако израждането (degenerescence) на населението от този окръг още не е отишло много по-далеч, това се дължи само на притока на нови хора от съседните селски окръзи и на обстоятелството, че се сключват бракове с по-здраво население.“

Господин Чарлс Пирсън, доскоро лекар в същата болница, в едно писмо до комисаря Лондж пише между другото:

„Аз мога да говоря само въз основа на лични наблюдения, а не на статистически данни, но трябва да забележа, че моето възмущение винаги кипваше при вида на тези нещастни деца, чието здраве се жертва заради алчността на техните родители и работодатели.“

Той изброява причините на болестите сред грънчарите и завършва тия причини с най-важната — „long hours“ („дългите работни часове“). Отчетът на комисията изказва надеждата, че

„една манифактура, която заема такова видно положение в очите на света, няма повече да търпи позора, че нейният голям успех се придружава от физическо израждане, най-разнообразни физически страдания и ранна смърт на работническото население, с чийто труд и сръчност са достигнати толкова големи резултати.“⁶⁹⁾

Всичко, което важи за грънчарството в Англия, важи и за това в Шотландия⁷⁰⁾.

Кибритената манифактура датира от 1833 г., когато бил изнамерен начинът да се прикрепва фосфорът върху клечката. След 1845 г. тя бързо се развила в Англия и от гъсто населените части на Лондон преминала в Манчестър, Бирмингам, Ливърпул, Бристол, Норуич, Нюкасъл, Глазгоу и заедно с нея се е разпространявало схващането на челюстите — болест, която един виенски лекар още в 1845 г. определил като специфична болест на кибритените работници. Половината от тези работници са деца под 13 и младежи под 18-годишна възраст. Поради своята нездравословност и отвратителните условия на работа това производство се ползва с такава лоша репутация, че само най-изпадналата част от работническата класа, полугладни вдовици и т. н., дават там на работа децата си, „парцаливи, изгладнели, съвсем изоставени и лишени от възпитание деца.“⁷¹⁾ От свидетелите, които е разпитал комисарят Уайт (1863 г.), 270 са били под 18 години, 50 под 10, 10 само на 8, и 5 само на 6 години. Работен ден, който се колебае между 12-14 и 15 часа, нощен труд, нередовно хранене, най-често в самите работни помещения, които са отровени от фосфора. Данте би намерил, че в тези манифактури са надминати най-жестоките фантастични ужаси на неговия ад.

Във фабриката за тапети по-грубите сортове се печатат на машина, а по-фините на ръка (block printing). Най-оживеният производствен сезон се пада между началото на октомври и края на април. През този период работата често продължава почти без прекъсване от 6 часа сутринта до 10 часа вечерта и още по-късно през нощта.

И. Лийч дава такова показание: „През последната зима (1862) от 19 момичета 6 отсъстваха от работа поради болести, причинени от преумората. За да не заспиват, трябва да им викам.“ У. Дюфи: „От умора децата често пъти не могат да си държат очите отворени, а всъщност и ние често пъти едва смогвахме.“ Дж. Лайтбърн: „Аз съм на 13 години... Ние работехме през последната зима до 9 часа вечерта, а по-миналата — до 10 часа. През последната зима краката ми бяха така изранени, че почти всяка вечер виках от болки.“ Дж. Апсдън: „Когато моето момче беше на 7 години, аз го носех на гръб през снега до фабриката и назад и то работеше по 16 часа!... Често пъти коленичех, за да го храня, докато то стоеше на машината — защото не биваше да я напуска или да я спира.“ Смит, съдружник и управител на една фабрика в Манчестър: „Ние (той иска да каже ония „работни ръце“, които работят за „нас“) работим без обедна почивка, тъй че работният ден от часа свършва в 4½ часа след обед, а всичкото по-нататъшно работно време представлява извънреден труд.⁷²⁾ (Дали този г. Смит също тъй не се храни през тия 10½ часа?) „Ние“ (същият този Смит) „рядко спираме работата преди 6 часа вечерта.“ (той иска да каже: потреблението на „нашите“ човешки машини), „тъй че ние“ (iterum Crispinus^[81]) „в действителност през цялата година работим извънредно време... Децата и възрастните (152 деца и младежи под 18 години и 140 възрастни) работеха еднакво през последните 18 месеца средно най-малко по 7 дни и 5 часа в седмицата, или 78½ часа седмично. За 6-те седмици, които свършиха на 2 май т. г.“ (1863), „средната работна седмица беше по-голяма — 8 дни, или 84 часа на седмица!“

Но същият този г. Смит, който е така предан на pluralis majestatis,^[*2] със самодоволна усмивка прибавя: „Машинният труд е лек.“ А фабрикантите, които прилагат block printing [ръчното щампосване], казват: „Ръчният труд е по-здравословен от машинния.“ Изобщо господа фабрикантите с негодувание въстават против предложението „за спиране на машините поне през време на храненето.“ „Един закон — казва г. Отли, директор на една тапетна фабрика в Боро (в Лондон):

„Закон, който би ни разрешил да работим от 6 часа сутринта до 9 часа вечерта, би бил много удобен за нас (!), но определените от фабричния закон часове от 6 часа сутринта до 6 часа вечерта не са удобни за нас (!)... Ние спираме машините през време на обеда (какво великодушие!). Това спиране не създава особена загуба на хартия и бои.“ „Но — със съчувствие прибавя той — аз мога да разбера, че свързаната с това загуба не е приятна.“

Отчетът на комисията наивно смята, че страхът на някои „ръководни фирми“, че ще загубят време, т. е. време за присвояване на чужд труд, и по такъв начин „ще се лишат от печалба“, не представлява „достатъчно основание“, за да се „лишават от обед“ в продължение на 12-16 часа работа деца под 13 години и младежи под 18 години или за да им се дава храната така, както се слагат въглища и вода на парната машина, сапун — на вълната, масло — на колелото и т. н., т. е. през време на самия производствен процес, като прост спомагателен материал на средството на труда.⁷³⁾

Нито един отрасъл на английската промишленост (оставяме настрана машинното производство на хляб, което сега си пробива път) не е запазил и до днес толкова старовремски и — както в това ни убеждават поетите на Римската империя — дори дохристиянски начин на производство, както хлебарството. Но за капитала, както вече отбелязахме по-преди, е отначало съвсем безразлично какъв е техническият характер на трудовия процес, който той завладява. Той го взема такъв, какъвто го заварва.

Невероятната фалшификация на хляба, особено в Лондон, е била разкрита за пръв път от парламентарната комисия „по фалшификацията на хранителните продукти“ (1855-56) и в книгата на д-р Хасел — „Adulterations detected“⁷⁴⁾. Като последица на тези разкрития дойде законът от 6 август 1860 г. „for preventing the adulteration of articles of food and drink“ [за предотвратяване на фалшифицирането на хранителните и питейните продукти] — закон без всякакъв ефект, тъй като той, разбира се, проявява най-голяма деликатност спрямо всеки фритрейдър, който се е заел чрез покупка и продажба на фалшифицирани стоки „to turn an honest penny“ [„честно да спечели някоя пара“]⁷⁵⁾. Самата комисия е формулирала повече или по-малко наивно своето убеждение, че свободната търговия означава по същество търговия с фалшифицирани или, според духовития израз на англичаните, със „софистицирани продукти“. И наистина „софистиката“ от този род умее по-добре от Протагор да прави черното бяло и бялото черно и по-добре от елеатите^[82] да демонстрира ad Oculos [нагледно] привидността на всичко реално⁷⁶⁾.

Във всеки случай комисията обръща вниманието на публиката върху нейния „хляб насъщни“ и заедно с това — върху хлебарството. В същото време на публични митинги и в петиции до парламента се раздадоха жалбите на лондонските хлебарски калфи против прекомерния труд и т. н. Тези жалби станаха толкова настойчиви, че г. X. С. Тримънхийр, член на многократно споменаваната комисия за 1861 г., бе назначен за кралски следствен комисар. Неговият отчет⁷⁷⁾, заедно с показанията на свидетелите, развълнува публиката — но не сърцето ѝ, а нейния стомах. Англичанинът, който здраво държи на библията, наистина знаеше, че ако човек по божие предопределение не е капиталист или лендлорд, или синекур, той е призван с пот на челото да яде своя хляб, но той не е знаел, че заедно с хляба трябва всеки ден да изяжда известно количество човешка пот, смесена с гной, паяжина, мъртви хлебарки, мухлясал немски квас, независимо от стипцата, пясъка и другите също тъй приятни минерални прибавки. Затова, без да се церемонят със светата „свобода на търговията“, „свободното“ открай време хлебарство бе поставено под надзора на държавни инспектори (в края на парламентарната сесия в 1863 г.) и със същия парламентарен акт бе забранена работата от 9 часа вечерта до 5 часа сутринта за хлебарските калфи под 18 години. Последното постановление на закона говори по-красноречиво от цели томове за прекомерния труд в този занаят, от който лъха такава патриархалност.

„Работата на един лондонски хлебарски калфа започва обикновено в 11 часа през нощта. По това време той замесва тестото — един много уморителен процес, който трае ½  до 3/4 час в зависимост от големината и качеството на тестения продукт. След това той ляга върху дъската за месене, която служи едновременно и за похлупак на нощвите, в които се омесва тестото, и спи няколко часа с един брашнен чувал под главата и друг брашнен чувал върху тялото. След това започва една бърза и непрекъсната работа от 4 часа — да накъсва, тегли, формира, хвърля хляба в пещта, да го изважда от пещта и т. н. Температурата на една фурна е от 75-90° [по Фаренхайт, или 24 до 32° по Целзий], а в малките фурни тя по-скоро е по-висока, отколкото по-ниска. Когато приготвянето на хляба, кифлите и т. н. е свършено, започва разпределянето на хляба; след описания тежък нощен труд значителна част от работниците разнасят през деня в кошове или в колички хляб от къща на къща, а освен това понякога работят и във фурната. Според годишното време и според размерите на предприятието работата се свършва между 1 и 6 часа след обед, докато друга част от калфите работят във фурната чак до полунощ.“⁷⁸⁾ „През време на лондонския сезон калфите на хлебарите, които продават хляб на „пълни“ цени в Уестенд, започват работата редовно в 11 часа през нощта и с едно или две съвсем кратки прекъсвания са заети с печенето на хляба до 8 часа на другата сутрин. След това пък ги заставят до 4, 5, 6 и дори до 7 часа да разнасят хляб или понякога да пекат бисквити във фурната. След свършване на работата те могат и да спят — по 6, а често пъти по 5 и 4 часа. В петък работата винаги започва по-рано, да речем в 10 часа вечерта, и продължава без прекъсване — било в печене или в разнасяне на хляба — до 8 часа вечерта в събота, а повечето пъти до 4 или 5 часа през нощта срещу неделя. Дори в първостепенните хлебарници, които продават хляб по „пълна цена“, трябва в неделен ден да се върши 4 или 5 часа подготвителна работа за другия ден... Калфите на „underselling masters“ (които продават хляб под пълната му цена) — а както беше отбелязано по-горе, те са повече от 3/4 от лондонските хлебарски работници — работят още по-дълго, но техният труд е почти изпяло ограничен във фурната, тъй като техните господари — като се изключат доставките за дребни бакалнички — продават само в своите собствени хлебарници. Към края на седмицата... т. е. в четвъртък, работата тук започва в 10 часа през нощта и продължава с незначително прекъсване до късно през нощта срещу неделя.“⁷⁹⁾

Що се отнася до „underselling masters“, даже от буржоазно становище се признава, че „незаплатеният труд на калфите“ (the unpaid labour of the men) „съставя основата на тяхната конкуренция.“⁸⁰⁾. А т. н. „full priced baker“ [хлебар, който продава по пълна цена] изобличава пред следствената комисия своите „underselling“ конкуренти като крадци на чужд труд и фалшификатори.

„Те успяват само затова, защото мамят публиката и изстискват от своите работници 18 часа труд срещу заплата за 12 часа.“⁸¹⁾

Фалшификацията на хляба и възникването на класата хлебари, които продават хляб под пълната цена, са се развили в Англия от началото на XVIII век, след като е западнал цеховият характер на занаята и зад номиналния хлебар застанал капиталистът във вид на мелничар или брашнар.⁸²⁾ С това била положена основата на капиталистическото производство, на неограниченото удължаване на работния ден и на нощния труд, макар че последният едва след 1824 г. започва здраво да се затвърждава в Лондон.⁸³⁾

От казаното може лесно да се разбере защо отчетът на комисията отнася хлебарските калфи към работниците, които имат най-кратък живот и които — ако са успели да избягнат като деца нормалната за всички слоеве на работническата класа смъртност —  рядко достигат до 42-годишна възраст. Въпреки всичко това хлебарският занаят винаги е препълнен с кандидати. Изворите на притока на тези „работни сили“ за Лондон са Шотландия, западните земеделски окръзи на Англия и Германия.

През 1858-1860 г. хлебарските калфи в Ирландия организираха със свои средства големи митинги за агитация против нощния и неделния труд. Публиката — напр. на майския митинг в Дъблин през 1860 г. — с чисто ирландска разпаленост взе тяхната страна. Като резултат на това движение се яви успешното прокарване на изключително дневен труд в Уексфорд, Килкени, Клонмел, Уотърфорд и др.

„В Лимрик, където страданията на работниците, както е известно, минават всички граници, това движение не сполучи поради съпротивата на господарите-хлебари, особено на хлебарите-мелничари. Примерът в Лимрик стана причина за загубване на постигнатото в Енис и Типерети. В Кърк, където общественото негодувание се прояви в най-буйна форма, господарите осуетиха движението, като се възползваха от своята власт и изхвърлиха работниците на улицата. В Дъблин господарите оказаха най-решителна съпротива и чрез преследване на калфите, които стояха начело на агитацията, принудиха другите работници да отстъпят и да се примирят с нощния и неделния труд.“⁸⁴⁾

Комисията на английското правителство, въоръжено до зъби в Ирландия, отправя умоляващи апели към неумолимите господари- хлебари в Дъблин, Лимрик, Корк и т. н.:

„Комисията вярва, че работните часове са ограничени от природни закони, които не могат безнаказано да се нарушават. Когато господарите заплашват своите работници с изгонване на улицата и с това ги принуждават да нарушават религиозните си убеждения, да не се подчиняват на законите на страната и да се отнасят с пренебрежение към общественото мнение“ (всичко това се отнася до неделния труд), „те сеят вражда между капитала и труда и дават пример, опасен за религията, нравствеността и обществения ред... Комисията вярва, че удължаването на работния ден повече от 12 часа е узурпаторска намеса в семейния и частния живот на работника и води към гибелни морални резултати поради намесата в семейния бит на хората и в изпълнението на семейните им задължения като синове, братя, съпрузи и бащи. Трудът, който продължава повече от 12 часа, има тенденцията да подкопава здравето на работника, води към преждевременна старост и ранна смърт, а с това и към нещастия за работническите семейства, които се лишават („predeprived“) от грижите и поддръжката на главата на семейството тъкмо в такова време, когато те им са най-необходими.“⁸⁵⁾

Току-що се запознахме с Ирландия. На другата страна на канала, в Шотландия, земеделският работник, човекът на плуга, се оплаква от своя 13-14-часов работен ден в най-суров климат, при 4-часов извънреден труд в неделен ден (и това в страната на съботяните!)⁸⁶⁾; в същото време пред един лондонски Grand Jury са изправени трима железопътни работници: един кондуктор, един машинист и един стрелочник. Една голяма железопътна катастрофа изпратила на оня свят стотици пътници. Причина за нещастието е небрежността на железопътните работници. Те единодушно заявяват пред съдебните заседатели, че преди 10-12 години техният труд траел само 8 часа дневно. През последните 5-6 години той бил удължен до 14, 18 и 20 часа, а при особено голям наплив на пътници, като напр. през периодите на увеселителните влакове, работното време понякога продължавало без прекъсване 40-50 часа. Те били обикновени хора, а не циклопи. В известни моменти тяхната работна сила отказвала да служи. Те просто се вцепенявали. Мозъкът им преставал да мисли, очите — да виждат. Напълно „respectable British Juryman“ [достопочтеният британски съдебен заседател] отговаря с присъда, която предава работниците на углавния съд по обвинение в „manslaughter“ (убийство) и в една прибавка изказва благочестивото пожелание към господа железопътните магнати-капиталисти да бъдат в бъдеще по-щедри при купуването на необходимия брой „работни сили“ и да проявяват по-голямо „въздържание“ или „самоотречение“, или „пестеливост“ при изсмукването на купената работна сила⁸⁷⁾.

От пъстрата тълпа работници от всички професии, възрасти и полове, които ни преследват по-настойчиво, отколкото сенките на убитите са преследвали Одисей, и по самия вид на които, дори без сините книги под мишниците им, още от пръв поглед личи непосилният труд, ние ще извлечем две фигури, чийто поразителен контраст доказва, че пред капитала всички хора са равни — една модистка и един ковач.

През последните седмици на юни 1863 г. всички лондонски вестници поместиха едно съобщение със „сензационното“ заглавие: „Death from simple Overwork“ („Смърт само вследствие на извънмерен труд“). Касаеше се за смъртта на шапкарката Мери-Ан Уокли, двадесетгодишна, работничка в една твърде почтена придворна манифактура за дамски тоалети, експлоатирана от една дама със симпатичното име Елиза. Наново бе разкрита старата тъй често разказвана история⁸⁸⁾, че тези момичета работят без прекъсване средно по 16½ часа, а през сезона често пъти до 30 часа, като за поддържане на техните изчерпани „работни сили“ им се дава вишновка, портвайн или кафе. А тогава сезонът беше в своя разгар. Трябвало бързо да се приготвят разкошните рокли на благородните лейди за бала в чест на току-що импортираната уелска принцеса. Мери-Ан Уокли работила без прекъсване 26½ часа заедно с други 60 момичета по 30 души в стая с едва 1/3 от необходимото кубическо съдържание въздух, а нощем спели по две на едно легло в една от ония смрадливи дупки, на каквито са разделени спалните стаи посредством дървени преградки⁸⁹⁾. И това беше една от най-добрите шапкарски работилници в Лондон. Мери-Ан Уокли се разболяла в петък и умряла в неделя, без дори да завърши последния тоалет, за голямо учудване на госпожа Елиза. Повиканият твърде късно при смъртното ѝ легло лекар г. Кейс дал без заобикалки следните показания пред „Coroner’s Jury“ [„съд за оглед на труповете“]:

„Мери-Ан Уокли е умряла от твърде продължителен труд в препълнено работно помещение и от това, че е спала в твърде тясна, лошо проветрявана спалня.“

За да даде на лекаря урок по добри обноски, „Coroner’s Jury“ в отговор на неговите показания заявил:

„Покойната е умряла от апоплексия, но има основание за опасения, че нейната смърт е била ускорена от извънмерен труд в препълнена работилница и т. н.“

Нашите „бели роби“, възкликна по този повод „Morning Star“, орган на привържениците на свободната търговия Кобден и Брайт, „нашите бели роби работят до смърт и гинат и умират тихо и безшумно.“⁹⁰⁾

 „Работата до смърт е на дневен ред не само в модните работилници, но и на хиляди други места, изобщо навсякъде, където работите вървят добре... Да вземем за пример ковача. Ако може да се вярва на поетите, няма по жизнерадостен и по-весел човек от ковача. Той става рано и пръска искри преди изгрев слънце; той яде, пие и спи като никой друг. Чисто физически погледнато, при умерен труд той наистина се намира в едни от най-добрите човешки условия. Но да тръгнем след него в града и да видим какъв тежък труд се стоварва върху този як мъж и какво място заема той в таблиците на смъртността на нашата страна. В Мерилебон (един от най-големите квартали на Лондон) ковачите умират годишно в пропорция 31 на 1000, което превишава с 11 средната смъртност на възрастните мъже в Англия. Това занятие, което представлява почти инстинктивно изкуство на човека и е само по себе си напълно безупречно, става поради извънмерния труд съсипателно за човека. Човек е в състояние да направи толкова и толкова удари с чук на ден, да извърви толкова и толкова крачки, да диша толкова и толкова пъти, да извърши такава и такава работа и да живее средно, да кажем, 50 години. А го принуждават да направи толкова повече удари, да извърви толкова повече крачки, да диша толкова по-често и с всичко това да увеличи с една четвърт изразходването на своите жизнени сили. Той се опитва да направи това — и в резултат се оказва, че в продължение на един ограничен период от време той извършва една четвърт повече работа и умира на 37 години вместо на 50.“⁹¹⁾

 

4. ДНЕВЕН И НОЩЕН ТРУД. СИСТЕМАТА НА СМЕНИ

От гледна точка на процеса на нарастване на стойността постоянният капитал, средствата за производство съществуват само за да всмукват труд, а с всяка капка труд да всмукват съответно количество принаден труд. Доколкото те не правят това, самото им съществуване представлява отрицателна загуба за капиталиста, защото, докато лежат бездейно, те представляват безполезно авансиран капитал; а тази загуба става положителна, когато възобновяването на прекъснатото производство създаде необходимост от добавъчни разходи. Удължаването на работния ден отвъд естествените предели на деня, до късна нощ, действа само като палиатив, само приблизително задоволява вампирската жажда за живата кръв на труда. Така че иманентен стремеж на капиталистическото производство е да присвоява труд през всичките 24 часа. Но тъй като физически е невъзможно да се изсмукват денонощно едни и същи работни сили, за да се премахне тази физическа пречка, се налага смяна на работните сили, които се поглъщат през деня и през нощта, смяна, която допуска различни методи; тя може напр. да бъде така устроена, че част от работния персонал да работи една седмица денем, друга седмица нощем и т. н. Известно е, че тази система на смени, това променливо производство е господствало в епохата на младежкия разцвет на английската памучна промишленост, а между впрочем процъфтява и сега в памучните предачници на Московската губерния. Като система този непрекъснат 24-часов производствен процес съществува и днес в много досега още „свободни“ отрасли на великобританската промишленост, между другото във високите пещи, в ковачниците, в стоманолеярните и други металургически предприятия в Англия, Уелс и Шотландия. Трудовият процес обхваща тук не само 24-те часа на 6-те работни дни, но в повечето случаи и 24-те часа на неделния ден. Работниците са мъже и жени, възрастни и деца от двата пола. Възрастта на децата и младежите обхваща всички междинни степени от 8 (в някои случаи от 6) до 18 години⁹²⁾. В някои отрасли и жените, и момичетата работят нощно време заедно с мъжкия персонал⁹³⁾.

Независимо от общите вредни влияния на нощния труд⁹⁴⁾, непрекъснатото двадесет и четири часово траене на производствения процес представлява твърде удобен случай, за да се прекрачи границата на номиналния работен ден. Напр. в споменатите по-горе отрасли на промишлеността, които изискват голямо напрежение, официалният работен ден за всеки работник е в повечето случаи 12 часа — нощни или дневни. Но извънредният труд отвъд този предел е — ако се изразим с думите на официалния английски отчет — в много случаи „действително ужасен“ („truly fearful“)⁹⁵⁾.

„Човешкият ум“ — се казва там — „не може да си представи онази маса труд, която, според показанията на свидетелите, извършват момчета от 9 до 12 години, и не може да не дойде до заключение, че тази злоупотреба с власт от страна на родителите и работодателите не трябва повече да се търпи“⁹⁶⁾.

„Системата, която изобщо заставя момчета да работят последователно ту през деня, ту през нощта, води към скандално удължаване на работния ден както през време на оживена конюнктура, така и през време на нормално производство. Това удължаване в много случаи е не само жестоко, но дори просто невероятно. Разбира се, винаги се случва, че по тази или онази причина, ту тук, ту там, от смяната отсъствало някое момче. В такъв случай едно или няколко от вече дошлите момчета, които вече са свършили своя работен ден, трябва да заемат мястото на отсъстващите. Тази система е дотолкова общоизвестна, че директорът на един завод за валцувано желязо на въпроса ми как се запълва мястото на онези момчета, които отсъстват от смяната, отговори: „Аз много добре знам, че и вие го знаете също тъй добре, както и аз.“ — и никак не се стесни да признае този факт.“⁹⁷⁾

„В един завод за валцувано желязо, където номиналният работен ден трае 6 часа сутрин до 5½ вечер, едно момче работило всяка седмица по 4 нощи най-малко до 8½ часа вечерта на следния ден... и така в продължение на 6 месеца.“ „Друго момче, на възраст 9 години, е работило понякога три дванадесетчасови смени подред, а на 10-годишна възраст — два дни и две нощи подред.“ „Трето момче, сега на 10 години, е работило от 6 часа сутринта до 12 часа през нощта три нощи подред и до 9 часа вечерта през другите нощи.“ „Четвърто момче, сега на 13 години, е работило цяла седмица от 6 часа след обед до 12 часа на обед на другия ден, а понякога три смени подред, напр. от понеделник сутринта до вторник през нощта.“ „Пето момче, сега на 12 години, е работило в една железолеярна в Стевъли от 6 часа сутринта до 12 часа през нощта в продължение на 14 дни; сега то е неспособно да продължава такава работа.“ Джордж Елинсуърт, 9-годишен: „Дойдох тук миналия петък. На другия ден трябваше да почнем работа в 3 часа сутринта. Затова останах тук през цялата нощ. Живея на 5 мили оттук. Спах в коридора, като си постлах кожената престилка и се покрих с палтенцето. През следващите два дни идвах в 6 часа сутринта. Да! Тук работата не е шега! Преди да дойда тук, работих цяла година на една висока пещ. Това беше един много голям завод на село. И там започвах в събота работата в 3 часа сутринта, но поне можех да си ходя вкъщи да спя, защото живеех наблизо. През другите дни започвах работа в 6 часа сутринта и свършвах в 6 или 7 часа вечерта“ и т. н.⁹⁸⁾.

Да чуем сега как самият капитал схваща тази система на 24- часов труд. Той, естествено, отминава с мълчание прекаленостите на тази система, злоупотребите с нея, целящи „жестокото и невероятно“ удължаване на работния ден. Той говори само за системата в нейната „нормална“ форма.

Господата Нейлор и Викерс, фабриканти на стомана, при които работят към 600-700 души — от които само 10% под 18 години, като от тези последните само 20 момчета работят в нощната смяна, — се изказват по следния начин:

„Момчетата съвсем не страдат от горещината. Температурата вероятно достига 86 до 90° [по Фаренхайт; 31-32 по Целзий]... В ковачницата и в прокатната работилница работните ръце работят денонощно на смени, но пък всичката друга работа се извършва само денем от 6 часа сутринта до 6 часа вечерта. В ковачницата работят от 12 часа до 12 часа. Някои работни ръце работят постоянно нощем без смяна на нощното с дневно работно време... Ние не намираме, че нощният или дневният труд оказват различно влияние върху здравето (на господата Нейлор и Викерс?), хората вероятно спят по-добре, когато винаги почиват през едно и също време, отколкото ако то се сменя... Около 20 момчета под 18 години работят в нощната смяна... Ние не бихме могли да минем (not well do) без нощния труд на момчета под 18 години. Тук ние възразяваме, че това може да доведе до увеличение на производствените разходи. Мъчно е да се намерят опитни работни ръце и добри ръководители на отделения, но момчета можеш да получиш колкото искаш... Естествено, като се вземе предвид малкият процент момчета, които работят при нас, ограничаването на нощния труд не би имало за нас съществена важност или значение.“⁹⁹⁾

Господин Дж. Елис от фирмата на господата Джон Браун и Сие — стоманени и железни заводи, в които работят 3000 мъже и младежи, и то отчасти в тежката работа по обработката на стомана и желязо, „денонощно на смени“ — заявява, че в трудните условия на стоманените заводи на двама мъже се падат по едно или две момчета. Предприятието има 500 момчета под 18 години, а от тях около 1/3, или 170 души, са под 13 години. Относно проектираното изменение на закона г. Елис казва:

„Аз не мисля, че ще бъде твърде осъдително (very objectionable) да се забрани използването на лица под 18 години да работят повече от 12 часа в денонощието. Но аз не мисля, че може да има някаква полза от това, ако се лишим от нощния труд на момчетата над 12 години. Ние дори по-скоро бихме приели един закон, който изобщо би забранил използването на труда на момчета под 13 или дори под 14 години, отколкото да бъде забранено да използваме нощем онези момчета, които вече имаме. Момчетата, които работят в дневната смяна, трябва посменно да работят в нощната смяна, тъй като възрастните работници не могат непрекъснато да работят през нощта; това би съсипало тяхното здраве. Но ние вярваме, че нощният труд, ако той се сменя всяка седмица, не нанася никаква вреда. (Напротив, господата Нейлор и Викерс в съгласие с интересите на своето предприятие вярваха, че не постоянният, а тъкмо периодично сменящият се нощен труд нанася вреди.) Ние намираме, че хората, които работят в нощна смяна, която се редува с дневна смяна, са също така здрави, както и онези, които работят само денем... Нашите възражения против забраната на нощния труд за момчета под 18 години се основават на това, че тя ще увеличи нашите разходи, и това е и единственото ни основание.“ (Какъв наивен цинизъм!) „Ние мислим, че това увеличение на разходите би надминало онова, което предприятието (the trade) би могло лесно да понесе, без да увреди на своя успех. (As the trade with due regard to etc. could fairly bear!)“ (Каква лигава фразеология!) „Работници тук рядко се намират и може да станат недостатъчни при едно такова урегулиране“ (т. е. Елис, Браун и Сие биха могли да се озоват във фаталното затруднение да бъдат принудени да плащат напълно стойността на работната сила).¹⁰⁰⁾

Стоманените и железни заводи „Циклоп“ на господа Кемел и Сие са от същия едър мащаб, както и заводите на гореказаните Джон Браун и Сие. Директорът на тези заводи връчил своите писмени свидетелски показания на правителствения комисар Уайт, но сетне счел за по-удобно да скрие ръкописа, който му бил върнат за преглед. Но господин Уайт има добра памет. Той много добре помни, че за тези господа циклопи забраната на нощния труд за деца и младежи е „нещо невъзможно; то би било равносилно на затваряне на заводите им“ — а при това тяхното предприятие има малко повече от 6% младежи под 18 и само 1% под 13 години!¹⁰¹⁾

Г-н Е. Ф. Сандерсон от фирмата братя Сандерсон и Сие, стоманолеярни, прокатни и ковачни заводи в Етърклив, заявява следното по същия въпрос:

„От забраната на нощния труд за младежи под 18 години биха произлезли големи затруднения. Главното затруднение е в увеличаването на разходите, което неизбежно би се наложило от заместването на труда на момчетата с труд на възрастни! На каква сума би възлязло това, аз не мога да кажа, но тя навярно не би била така голяма, че фабрикантът да може да покачи цената на стоманата, и следователно загубата би паднала върху него, тъй като работниците (какъв твърдоглав народ!) биха се отказали да я понесат.“ Г-н Сандерсон не знае колко плаща на децата, но „вероятно това възлиза на 4-5 шилинга на глава седмично... Работата на момчетата е такава, че общо взето („generally“ — разбира се, никога „в частност“) силата на младежите е напълно достатъчна и следователно ние не бихме извлекли никаква печалба от по-голямата сила на мъжете, която би компенсирала загубата, или пък това би станало само в малкото случаи, когато металът е много тежък. Мъжете също биха били недоволни, ако техните подчинени не са момчета, тъй като възрастните са по-малко послушни. Освен това момчетата трябва да започват да работят още на млади години, за да изучат работата. Ако момчетата бъдат ограничени само в дневен труд, тази задача би останала неизпълнена.“

А защо би останала неизпълнена? Защо младежите да не могат да изучават занаята денем? Какви са вашите основания?

„Защото по този начин възрастните, които работят на седмични смени ту денем, ту нощем, биха се отделили в течение на цялото това време от младежите на своята смяна и биха загубили половината от онази изгода, която извличат от тях. Защото обучението на младежите става за сметка на работната заплата на тези младежи и по такъв начин дава възможност на възрастните да ползват по-евтино труда на младежите. Така че всеки възрастен би изгубил половината от своята печалба.“

С други думи, господата Сандерсон би трябвало да плащат съответната част от заплатата на възрастните мъже от собствения си джоб, вместо да я плащат чрез нощния труд на младежите. Печалбата на господата Сандерсон в такъв случай би поспаднала и тъкмо това е Сандерсоновото сериозно основание, поради което младежите не можели да изучават своя занаят денем¹⁰²⁾. Освен това по този начин и целият нощен труд би легнал върху ония възрастни мъже, които сега биват заменяни с младежите, а тия мъже не биха издържали. Накъсо, мъчнотиите биха били толкова големи, че вероятно биха довели до пълно преустановяване на нощния труд. „А колкото се отнася до самото производство на стомана — казва Е. Ф. Сандерсон, — това би било съвсем безразлично, но!...“ Но господа Сандерсон имат и други грижи освен производството на стомана. Производството на стомана е само предлог за производство на повече печалба. Топилните пещи, прокатните заводи и т. н., постройките, машините, желязото, въглищата и т. н. имат по-важно предназначение от това да се превръщат в стомана. Те са създадени, за да изсмукват принаден труд, и естествено изсмукват повече принаден труд в 24 часа, отколкото в 12. Наистина, съгласно божия и човешкия закон собствеността на сандерсоновци върху тях им дава правото да разполагат с работното време на известен брой работни ръце в продължение на пълни 24 часа в денонощие, и щом се прекъсне тяхната функция да всмукват труд, те губят своя характер на капитал, т. е. представляват за сандерсоновци чиста загуба.

„Но тогава бихме имали загуба от толкова скъпите машини, които биха стояли без работа през половината време, а за оная маса от продукти, която сме в състояние да произведем при сегашната система, ние би трябвало да удвоим помещенията и машините, а това би удвоило нашите разходи.“

Но защо тъкмо тези сандерсоновци претендират за привилегия пред другите капиталисти, които имат право да използват работниците само денем и чиито постройки, машини и суров материал остават нощем „в бездействие“?

„Истина е — отговаря Е. Ф. Сандерсон от името на всички сандерсоновци, —  истина е, че тази загуба от бездействието на машините засяга всички манифактури, в които са работили само денем. Но в нашия случай употребата на топилни пещи би причинила извънредна загуба. Ако те се поддържат в действие, прахосва се горивен материал (вместо това сега се прахосва животът на работниците), ако пък не се поддържат, губи се време, за да се запалят отново и да достигнат необходимата температура (докато загубата на време за сън дори за осемгодишни деца е спечелено работно време за хората от сорта на сандерсоновци), а самите пещи биха страдали от промяната в температурата“ (докато същите пещи никак не страдат от смяната на дневен и нощен труд).¹⁰³⁾

 

5. БОРБАТА ЗА НОРМАЛЕН РАБОТЕН ДЕН.
ПРИНУДИТЕЛНИ ЗАКОНИ ЗА УДЪЛЖАВАНЕ НА РАБОТНИЯ ДЕН
ОТ СРЕДАТА НА XIV ДО КРАЯ НА XVII ВЕК

„Какво нещо е един работен ден?“ Колко голямо е времето, през което капиталът има право да потребява работната сила, чиято еднодневна стойност той заплаща? Докъде може да бъде удължен работният ден отвъд работното време, необходимо за възпроизвеждане на самата работна сила? На тези въпроси капиталът, както видяхме, отговаря: работният ден се състои от всичките 24 часа на денонощието, след като се извадят ония малко часове за почивка, без които работната сила е абсолютно негодна да възобнови своето действие. При това от само себе си се разбира, че работникът през целия си живот е само работна сила и че затова всичкото време, с което той разполага, естествено и по право представлява работно време и следователно изцяло принадлежи на процеса на самонарастването на капитала. Що се отнася до времето, необходимо за образование, за умствено развитие, за изпълняване на обществени функции, за другарско общуване, за свободно развитие на физическите и умствените сили, дори за празнуване на неделния ден — пък било то и в страната на свещената събота¹⁰⁴⁾, — всичко това е вятър работа! Но в своя безмерен, сляп нагон, в своята вълча, ненаситна жажда за принаден труд капиталът погазва не само моралните, но и чисто физическите максимални граници на работния ден. Той узурпира времето за растеж, за развитие и за здравеопазване на тялото. Той заграбва времето, което е необходимо за ползване от чист въздух и слънчева светлина. Той откъсва от времето за ядене и гледа колкото може повече да го включи в самия производствен процес, така че храната да се дава на работника като на просто средство за производство, както на парния котел се дават въглища и на машините — мас или масло. Той свежда здравия сън, тъй необходим за набиране, възобновяване и опресняване на жизнената сила, към толкова часа неподвижност, колкото е необходимо за съживяването на един крайно изтощен организъм. Тук не нормалното поддържане на работната сила определя границите на работния ден, а, напротив, колкото може по-голямото изразходване на работна сила през денонощието (колкото и болезнено, насилствено и мъчително да е това изразходване) определя времето за почивка на работника. Капиталът не пита за продължителността на живота на работната сила. Toвa, което го интересува, е само максимумът работна сила, която може да се постави в действие през един работен ден. Той достига тази цел чрез скъсяването на живота на работната сила — също както алчният селски стопанин постига увеличаване на доходността на своята земя чрез изтощаване на плодородието на почвата.

Така че капиталистическото производство, което по същество е производство на принадена стойност, всмукване на принаден труд, с удължаването на работния ден води не само към изтощаване на човешката работна сила, като ѝ отнема нормалните морални и физически условия за развитие и функциониране. То води към преждевременното изтощаване и умъртвяване на самата работна сила¹⁰⁵⁾. То удължава производственото време на работника за даден период, като скъсява времето на неговия живот.

Но стойността на работната сила съдържа в себе си стойността на стоките, необходими за възпроизводството на работника или за размножаването на работническата класа. Така че щом като противоестественото удължаване на работния ден, към което неизбежно се домогва капиталът в своя безмерен нагон към самонарастване, скъсява периода на живота на отделните работници, а с това и продължителността на функционирането на работната им сила, явява се необходимост от по-бързо заместване на износената работна сила, а следователно и от включване на по-големи амортизационни разходи във възпроизводството на работната сила — също както частта от стойността на една машина, която всекидневно подлежи на възпроизводство, е толкова по-голяма, колкото по-бързо тя се износва. Ето защо би следвало капиталът в свой собствен интерес да се стреми към установяване на нормален работен ден.

Робовладелецът купува своя работник така, както купува своя кон. Заедно със загубата на роба той губи капитал, който трябва да бъде заместен с нови разходи на пазара за роби. Но „колкото фатално съсипателно и да влияят върху човешкия организъм оризените полета на Джорджия и блатата на Мисисипи, все пак това опустошаване на човешки живот не е така голямо, че да не е могло да бъде компенсирано от изобилните развъдници на негри във Вирджиния и Кентъки. Икономическите съображения, които биха могли да бъдат известна гаранция за човешко отнасяне с роба, доколкото интересът на господаря е съвпадал със запазването на роба, се превръщат след въвеждане на търговията с роби, наопаки, в причина за най-безпощадно отношение към роба, защото — щом като неговото място може да бъде винаги попълнено от чужди развъдници на негри — трайността на неговия живот става по-малко важна от неговата производителност, докато той продължава. Затова за страни, които внасят роби, максимата на робовладелското стопанство е, че най-ефикасната икономия се състои в това — в колкото може по-кратко време да се изсмучи от човешкия добитък (human cattle) колкото може по-голямо количество труд. Именно при тропическите култури, където годишните печалби често пъти са равни на целия капитал на плантацията, животът на негрите се жертва по най-безскрупулен начин. Земеделието на Вестиндия, която от векове е била люлка на баснословни богатства, е погълнало милиони хора от африканската раса. В днешно време в Куба, където доходите възлизат на милиони и където плантаторите са князе, значителна част от класата на робите ежегодно се унищожава не само вследствие на най-груба храна и най-изтощителен и непрекъснат труд, но и вследствие на бавното изтезание чрез прекомерен труд и липса на сън и почивка.“¹⁰⁶⁾

Mutato nomine de te fabula narratur!^[88] Вместо търговия c роби чети трудов пазар, вместо Кентъки и Вирджиния — Ирландия и земеделските окръзи на Англия, Шотландия и Уелс, вместо Африка — Германия! Ние видяхме как прекомерният труд опустошава редовете на лондонските хлебари — и все пак лондонският трудов пазар е винаги препълнен с германски и други хлебарски работници, кандидати за смърт. Както видяхме, грънчарството е един от ония отрасли на промишлеността, където животът на работниците е най-краткотраен. Липсват ли поради това грънчари? Джошиа Уеджууд, изобретателят на модерното грънчарство, по произход сам прост работник, заявил в 1785 г. пред камарата на общините, че в цялото производство работят от 15 до 20 000 души¹⁰⁷⁾. През 1861 г. населението само на градските центрове на тази промишленост във Великобритания е възлизало на 101 302 души.

„Памучната промишленост съществува вече 90 години... В продължение на три поколения от английската раса тя е погълнала девет поколения памучни работници.“¹⁰⁸⁾

Наистина през отделни епохи на трескав подем трудовият пазар е отбелязвал сериозен недостиг от работна сила. Така напр. — в 1834 г. Но господа фабрикантите предложили на Poor Law Commissioners [службата за бедните] да пращат „свръхнаселението“ от земеделските окръзи към северните окръзи с обяснението, че „фабрикантите ще го погълнат и консумират.“¹⁰⁹⁾ Това са техните собствени думи.

„В Манчестър бяха назначени агенти със съгласието на Poor Law Commissioners. Бяха изготвени списъци на земеделските работници и предадени на тези агенти. Фабрикантите се разтичаха по бюрата и след като си избраха каквото им трябваше, от Южна Англия бяха изпратени и семействата. Тези човешки пакети бяха доставяни по каналите и с товарни коли, етикетирани също като толкова и толкова бали стока; някои се мъкнеха пеш, а мнозина се лутаха, заблудени и полугладни, из манифактурните окръзи. Това нещо се разви в същински отрасъл на търговията. Камарата на общините едва ли ще го повярва. Тази редовна търговия, това търгуване с човешко месо продължи и по-нататък и манчестърските агенти също така редовно купуваха и продаваха тези хора на манчестърските фабриканти, както други продават негри на памучните плантатори от южните щати... Годината 1860 е апогеят на памучната промишленост... Отново се появи недостиг на работни ръце. Фабрикантите отново се обърнаха към агентите по продажба на човешко месо... и последните претършуваха дюните на Дорсет, хълмовете на Девън и равнините на Уилтс, но свръхнаселението вече беше погълнато.“

Вестник „Bury Guardian“ с горест констатираше, че след сключването на англо-френския търговски договор биха могли да бъдат допълнително погълнати още 10 000 работни ръце, а скоро биха били нужни други 30-40 хиляди. След като агентите и подагентите на търговията с човешко месо през 1860 г. почти безрезултатно преровиха земеделските окръзи,

„депутация от фабриканти се обърна към г. Вилиерс, председател на Poor Law Board [служба за бедните], с молба отново да им разреши да вземат за фабриките бедни деца и сирачета от трудовите домове.“¹¹⁰⁾

Изобщо опитът показва на капиталиста, че съществува едно постоянно свръхнаселение, т. е. свръхнаселение по отношение на съществуващата в даден момент потребност на капитала да увеличи своята стойност, макар че това свръхнаселение се състои от изтощени, бързо измиращи, бързо изместващи се едни други, така да се каже, покосени преди зрелостта си човешки поколения.¹¹¹⁾ От друга страна, опитът показва на сериозния наблюдател как капиталистическото производство, което от историческа гледна точка датира едва от вчера, бързо и дълбоко е подкопало корените на народната сила, как израждането на промишленото население се забавя само благодарение на постоянното поглъщане на жизнени и здрави селски елементи и как дори селските работници започват вече да измират въпреки чистия въздух и въпреки безграничното господство сред тях на принципа на естествения подбор, който позволява да се развиват само най-силните индивиди.¹¹²⁾ Капиталът, който има такива „основателни причини“ да отрича страданията на съвременното работническо поколение, се интересува в своята практическа дейност толкова малко от опасността за бъдещо израждане на човечеството и за неговото неизбежно измиране, колкото и от опасността за възможно падане на земята върху слънцето. При всяка спекула с акции всеки знае, че един ден все ще настъпи буря, но всеки се надява, че след като той е събрал и скрил на сигурно място златния дъжд, бурята ще засегне само ближния му. Après moi le déluge!^[89] — това е девизът на всеки капиталист и на всяка капиталистическа нация. Затова капиталът е безогледен по отношение на здравето и продължителността на живота на работника, ако обществото не го е заставило да държи сметка за тях.¹¹³⁾ На оплакванията срещу физическото и умственото осакатяване, срещу преждевременната смърт и изтезанията чрез прекомерен труд той отговаря: Защо ще ни терзаят тези мъки, щом като увеличават нашата радост (печалбата)? Но, общо взето, това не зависи от добрата или злата воля на отделния капиталист. При свободната конкуренция иманентните закони на капиталистическото производство действат по отношение на отделния капиталист като принудителни външни закони.¹¹⁴⁾

Установяването на нормален работен ден е резултат на многовековна борба между капиталиста и работника. Но историята на тази борба показва две противоположни течения. Да сравним напр. английското фабрично законодателство от наше време с английските трудови статути през периода от XIV до средата на XVIII век.¹¹⁵⁾ Докато съвременният фабричен закон насилствено скъсява работния ден, споменатите статути се стараят насилствено да го удължат. Но във всеки случай претенциите на капитала в неговото ембрионално състояние, когато той току-що е възниквал и следователно все още си е осигурявал правото да всмуква достатъчно количество принаден труд не само по силата на икономическите условия, но и е помощта на държавната власт, изглеждат съвсем скромни в сравнение с отстъпките, които той с ръмжене и съпротива трябва да прави през зрялата си възраст. Нужни са били векове, докато „свободният“ работник вследствие развитието на капиталистическия начин на производство доброволно се е съгласил, т. е. докато е бил принуден от обществените условия да продава цялото активно време на своя живот и дори самата си работоспособност срещу цената на своите обичайни средства за живот, да продава първородството си за паница леща^[90]. Затова е твърде естествено, че удължаването на работния ден, което капиталът в периода от средата на XIV до края на XVII век се старае да се наложи чрез държавната власт на пълнолетните работници, съвпада приблизително с границите на работното време, които държавата през втората половина на XIX век поставя тук-таме на превръщането на детската кръв в капитал. Онова, което сега напр. е обявено в щата Масачузетс= — досега най-свободния щат на Северноамериканската република — като узаконен от държавата предел за труда на деца, по-малки от 12 години, е било в Англия чак до средата на XVII век нормален работен ден за възрастните занаятчии, за издръжливите селски ратаи и за исполините-ковачи.¹¹⁶⁾

Първият „Работнически статут“ (23, Едуард III, 1349) е имал за свой непосредствен повод (не причина, тъй като това законодателство е съществувало цели векове, въпреки че този повод вече не съществува) голямата чума^[91], която покосила такава част от населението, че както казва един писател-тори, „наистина станала непоносима трудността да се намерят работници на разумни цени.“ (т. е. на цени, които да оставят на тези, които наемат работниците, разумно количество принаден труд)¹¹⁷⁾. Затова законът започнал да диктува разумна работна заплата, както и границите на работния ден. Последният пункт — тук ни интересува само той — е повторен в статута от 1496 г. (при Хенри VII). Работният ден за всички занаятчийски (artificers) и земеделски работници от март до септември е трябвало тогава да трае — макар на практика това никога да не е било прокарано — от 5 часа сутринта до между 7 и 8 часа вечерта, но времето за ядене е било 1 час за закуска, 1½ часа за обед и ½ час за следобедна закуска, т. е. точно два пъти повече, отколкото според фабричния закон, който сега е в сила¹¹⁸⁾. През зимата е трябвало да се работи от 5 часа сутринта до мръкване —  със същите прекъсвания. Един статут на Елизабета от 1562 г. за всички работници, „наемани на заплата за ден или за седмица“, оставя незасегната продължителността на работния ден, но се старае да намали свободните часове на 2½ часа през лятото и на 2 часа през зимата. Обедът трябвало да трае само един час, а „половинчасовият следобеден сън“ да бъде разрешен само от средата на май до средата на август. За всеки час отсъствие да се удържа от заплатата 1 пенс. Но на практика положението на работниците е било много по-благоприятно, отколкото според статута. Бащата на политическата икономия и, тъй да се каже, създател на статистиката, Уилям Пети, казва в едно свое съчинение, публикувано през последната третина на XVII век:

„Работниците (labouring men, всъщност тогава земеделски работници) работят по 10 часа дневно и се хранят 20 пъти седмично, а именно: през работните дни по три пъти дневно, а през неделните — по два пъти; от това ясно личи, че ако те речеха да постят всеки петък вечер и да употребяват за обядване един и половина часа, докато сега за това им си нужни два часа, от 11 до 1 часа, т. е. ако те работеха с 1/20 повече и потребяваха с 1/20 по-малко, то би могло да се покрие една десета част от гореспоменатия данък.“¹¹⁹⁾

Нима д-р Андрю Юър не е имал право, когато заклеймил законопроекта за дванадесетчасовия работен ден от 1833 г. като възвръщане към мрака на миналото? Наистина постановленията на статутите и ония, за които споменава Пети, се отнасят и за „apprentices“ (чираците). Но в какво положение се е намирал детският труд още в края на XVII век — това се вижда от следното оплакване:

„Нашите младежи тук, в Англия, съвсем нищо не правят до постъпването си като чираци, а тогава, естествено, им е нужно дълго време — седем години, — за да се подготвят като опитни занаятчии.“

Германия, напротив, се слави с това, че там децата още от люлката започват вече по малко да „се приучват към работа.“¹²⁰⁾

Дори през по-голямата част на XVIII век, до епохата на едрата промишленост, капиталът в Англия не е успявал като плаща седмичната стойност на работната сила да завладее цялата седмица на работника. Изключение са правели, впрочем, земеделските работници. Обстоятелството, че работниците са можели да преживеят цяла седмица със заплатата за 4 дни, не е било за тях достатъчно основание да работят и другите два дни за капиталиста. Част от английските икономисти, намиращи се на служба на капитала, най-бясно нападала това упорство на работниците, а друга част ги защитавала. Нека чуем напр. полемиката между Посълтуейт, чийто търговски речник на времето се е ползвал със същата слава, както в днешни дни подобните съчинения на Мак Кълък и Мак Грегор и цитирания по-горе автор на „Essay on Trade and Commerce.“¹²¹⁾

Постлтуейт казва между другото:

„Аз не мога да завърша тези няколко бележки, без да спомена твърде тривиалната фраза на твърде много хора, че щом работникът (industrious poor) може за 5 дни да получи достатъчно, за да живее, той няма да иска да работи пълни 6 дни. Оттук те заключват, че е необходимо чрез данъци или някакви други средства да се предизвика поскъпване дори на най-необходимите средства за живот, за да бъдат принудени занаятчията и манифактурният работник непрекъснато да работят шест дни в седмицата. Аз трябва да поискам позволение да бъда на по-друго мнение, отколкото тия големи политици, които дигат меч в защита на постоянното робство на работническото население на това кралство („the perpetual slavery of the working people“); те забравят поговорката „all work and no play“ (само работа, без игра, затъпява). Нима англичаните не се гордеят с гениалността и сръчността на своите занаятчии и манифактурни работници, които досега са осигурявали всеобщ кредит и слава на английските стоки? На какво се дължи това? Вероятно на нищо друго освен на начина, по който нашият работен народ по своему умее да се забавлява. Нима не биха се притъпили техните способности и не биха станали тъпи и апатични вместо бодри и сръчни, ако биха били принудени да работят цялата година през всичките шест дни на седмицата и постоянно да повтарят една и съща работа; под гнета на едно такова вечно робство не биха ли загубили нашите работници своята репутация, вместо да я запазят?... Каква майсторска сръчност бихме могли да очакваме от толкова жестоко измъчвани животни (hard driven animals)?... Мнозина от тях извършват за 4 дни толкова работа, колкото един французин за 5 или 6 дни. Но ако англичаните трябва да се превърнат във вечни роби на труда, можем да се страхуваме, че те ще се изродят (degenerate) още повече, отколкото французите. Ако нашият народ е прочут със своята военна храброст, не казваме ли, че това се дължи, от една страна, на добрия английски росбиф и пудинг в стомаха му, а, от друга страна, не по-малко и на нашия конституционен дух на свободата? И защо по-голямата гениалност, енергия и сръчност на нашите занаятчии и манифактурни работници да не се дължи на свободата, с която те се забавляват по своему? Надявам се, че те никога вече няма да изгубят тези привилегии, нито пък добрия живот, от който произтича както тяхната сръчност в работата, така и тяхната смелост.“¹²²⁾

На това авторът на „Essay on Trade and Commerce“ отговаря:

„Ако празнуването на седмия ден от седмицата се смята за божествена наредба, то с това се предполага, че другите дни на седмицата принадлежат на труда (той иска да каже: на капитала — както ще видим ей сега) и че не може да се упреква като жестоко принудителното изпълнение на тази божия заповед... Че човечеството изобщо по природа е склонно към удобство и леност — в това ни убеждава фаталният опит от поведението на нашето манифактурно простолюдие, което средно не работи повече от 4 дни в седмицата, освен в случай на поскъпване на средствата за живот... Да приемем, че един бушел пшеница представлява всичките средства за живот на работника и струва 5 шилинга и че работникът получава за своя труд по един шилинг на ден. Тогава той ще трябва да работи само 5 дни в седмицата; и само 4, ако един бушел струва 4 шилинга... Но тъй като работната заплата в това кралство е много по-висока в сравнение с цените на средствата за живот, манифактурният работник, който работи 4 дни, притежава излишни пари, с които живее в безделие през остатъка от седмицата... Мисля, че казаното от мене е достатъчно, за да се изясни, че умерен труд в продължение на 6 дни в седмицата не е робство. Нашите земеделски работници работят 6 дни и по всичко изглежда, че те са най-щастливите между работниците (labouring poor)¹²³⁾, а холандците работят толкова дни и в манифактурите и изглежда, че са много щастлив народ. И французите постъпват така, доколкото не им пречат многото празници¹²⁴⁾... Но нашият човек от простолюдието си е втълпил в главата фикс идеята, че той по силата на това, че е роден англичанин, притежава привилегията да бъде по-свободен и по-независим от (работническото население) на всяка друга страна в Европа. Наистина тази идея, доколкото тя влияе върху храбростта на нашите войници, може да принася известна полза; но колкото по-малко са проникнати от нея манифактурните работници, толкова по-добре е за тях самите и за държавата. Работниците никога не би трябвало да се смятат за независими от своите началници („independent of their superiors“)... Извънредно опасно е да се насърчават тълпите в една промишлена държава като нашата, където може би 7/8 от цялото население са хора с малко или без никаква собственост¹²⁵⁾... Лечението няма да бъде пълно, докато нашите бедни промишлени слоеве не склонят да работят 6 дни за същата сума, която сега изкарват за 4 дни¹²⁶⁾.

За тази цел, както и за „изкореняване на леността, разхайтеността и романтичните фантасмагории за свобода“, а също и „за намаление на данъците в полза на бедните, за поощрение на духа на предприемчивостта и за понижаване цените на труда в манифактурите“ — нашият верен Екарт на капитала предлага изпитаното средство: такива работници, които прибягват към обществената благотворителност, с една дума пауперите, да бъдат затваряни в един „идеален трудов дом“ (an ideal Workhouse). „Този дом трябва да стане дом на ужаса (House of Terror).“¹²⁷⁾ В „този дом на ужаса“, в този „идеален Workhouse“ [трудов дом] трябва да се работи „по 14 часа на ден, но като се включи тук съответното време за ядене, така че да останат пълни 12 работни часа.“¹²⁸⁾

Дванадесет работни часа дневно в „идеалния Workhouse“, в дома на ужаса от 1770 г.! Шестдесет и три години по-късно, в 1833 г., когато английският парламент ограничил в четири отрасъла на промишлеността работния ден за деца от 13 до 18 години на 12 пълни работни часа — тогава сякаш настъпил краят на света за английската промишленост! В 1852 г., когато Луи Бонапарт поиска да посегне на законния работен ден, за да се закрепи пред буржоазията, френското работничество заяви в един глас: „Законът, който ограничава работния ден на 12 часа, е едничкото благо, което ни е останало от законодателството на републиката!“¹²⁹⁾ В Цюрих трудът на децата над 10 години е ограничен на 12 часа; в Ааргау трудът на деца между 13 и 16 години е бил намален през 1862 г. от 12½ на 12 часа; в Австрия през 1860 г. трудът на деца между 14 и 16 години — също на 12 часа.¹³⁰⁾ Какъв „прогрес от 1770 насам“, би се провикнал с „exultation“ Маколей!

„Домът на ужаса“ за пауперите, за който душата на капитала е мечтаела още в 1770 г., е бил въздигнат не след много години като грамаден „трудов дом“ за самите манифактурни работници. Той е бил наречен фабрика. Но този път идеалът избледнял пред действителността...

 

6. БОРБАТА ЗА НОРМАЛЕН РАБОТЕН ДЕН.
ПРИНУДИТЕЛНО ОГРАНИЧЕНИЕ НА РАБОТНОТО ВРЕМЕ
ПО ЗАКОНОДАТЕЛЕН РЕД.
АНГЛИЙСКОТО ФАБРИЧНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО
ОТ 1833-1854 г.

След като на капитала са били нужни столетия, за да удължи работния ден до неговите нормални максимални граници, а след това и отвъд тези граници — до границите на естествения дванадесетчасов ден¹³¹⁾, с възникването на едрата промишленост в последната третина на XVIII век настъпило стихийно като лавина и помитащо всички прегради надпреварване в тази област. Разрушават се всички прегради, поставени от обичаите и природата, от възрастта и пола, от деня и нощта. Даже понятията за ден и нощ, които в старите статути са били понятни и за простите селяни, стават тъй разтегливи, че един английски съдия дори в 1860 г. е трябвало да прояви истинска талмудистка проницателността да обясни „по съдебен ред“ какво е ден и какво е нощ.¹³²⁾. Капиталът празнувал своите оргии.

Щом зашеметената от грохота на производството работническа класа дошла малко на себе си, тя започнала да оказва съпротива най-напред в родината на едрата промишленост, в Англия. Но в продължение на три десетилетия извоюваните от нея отстъпки оставали чисто номинални. От 1802 до 1833 г. парламентът издал 5 трудови закона, но бил достатъчно хитър да не гласува нито стотинка за тяхното принудително прилагане, за необходимия служебен персонал и т. н.¹³³⁾. Тези закони оставали мъртва буква. „Факт е, че до закона от 1833 г. деца и младежи са били принуждавани да работят („were worked“) по цяла нощ, по цял ден или пък денонощно ad libitum [по желание]“¹³⁴⁾.

Едва след фабричния закон от 1833 г. — обхващащ памучните, вълнените, ленените и копринените фабрики — се въвежда за съвременната промишленост нормален работен ден. Нищо не характеризира така добре духа на капитала, както историята на английското фабрично законодателство от 1833 до 1864 г.!

Законът от 1833 г. обявява, че обикновеният фабричен работен ден трябва да започва в 5½ часa сутринта и да свършва в 8½ часa вечерта, и в тия граници, т. е. в един период от 15 часа, се смята за законно да се използват за работа младежи (т. е. лица на възраст между 13 и 18 години) през което и да било време на деня, винаги, при условие че един и същ младеж няма да работи повече от 12 часа в продължение на един ден, с изключение на известни специално предвидени случаи. Точка 6-а от закона постановява, „че в течение на всеки ден на всяко лице с ограничено работно време трябва да се предоставя поне 1½ часа за хранене“. С едно единствено изключение, което ще бъде споменато по-късно, използването на деца под 9 години се забранява; трудът на децата от 9 до 13 години се ограничава до 8 часа дневно. Нощната работа, т. е. според този закон работата между 8½ часа вечерта и 5½ часа сутринта, се забранява за всички лица между 9 и 18-годишна възраст.

Законодателите са били толкова далеч от желанието да посегнат на свободата на капитала да изсмуква работната сила на възрастните, или както те го наричат — „свободата на труда“, че измислили специална система за предотвратяването на такава ужасяваща последица от фабричния закон.

„Голямото зло на фабричната система, както тя сега е организирана — са казва в първия отчет на централния съвет на комисията от 25 юни 1833 г., — са състои в това, че тя създава необходимостта да се удължава работният ден на децата до крайните предели на работния ден на възрастните. Единственото лекарство против това зло, без да се ограничава трудът на възрастните — което би породило още по-голямо зло, отколкото това, което трябва да бъде предотвратено, — изглежда планът да се въведат двойни смени от деца.“^[93]

Затова този „план“ бил приложен под името Relaissystem („System of Relays; Relay на английски, както и на френски, означава смяна на пощенските коне в различни станции), така че напр. от 5½ часа сутринта до 1½ след обед се впряга една смяна от деца между 9 и 13 години, а от 1½ до 8½ вечерта — друга смяна и т. н.

Като награда за това, че господа фабрикантите най-безочливо са игнорирали всички закони за детския труд, издадени през предходните 22 години, хапът, който е трябвало да преглътнат, и този път бил позлатен. Парламентът постановил, че след 1 март 1834 г. никое дете под 11 години, след 1 март 1835 г. никое дете под 12 години и след 1 март 1836 г. никое дете под 13 години не трябва да работи във фабриката повече от 8 часа! Този „либерализъм“, тъй снизходителен към „капитала“, още повече заслужавал неговата признателност, като се има предвид, че д-р Фери, сър А. Карлайл, сър Б. Броуди, сър Ч. Бел, мистър Гътри и т. н., накратко — най-значителните лондонски physicians и surgeons [лекари и хирурзи], заявили в своите свидетелски показания пред камарата на общините, че periculum in mora!^[94] Д-р Фери се изразил още по-рязко:

„Законодателството е еднакво необходимо за предотвратяване на смъртта във всичките ѝ форми, в които тя може да бъде преждевременно причинена, и сигурно този (фабричният) начин трябва да бъде разгледан като един от най-жестоките методи за причиняването ѝ.“¹³⁵⁾

Същият този „реформиран“ парламент, който от нежност към господа фабрикантите приковал още за много години децата под 13 години в ада на 72-часовия седмичен фабричен труд, със закона за освобождението на робите, който също тъй давал свободата на капки, забранил на плантаторите да принуждават занапред негрите-роби да работят повече от 45 часа седмично!

Но недоволен и от това, капиталът повел сега шумна агитация, която продължила няколко години. Тя се въртяла главно около възрастта на категориите, които под името деца не трябвало да работят повече от 8 часа и за които се въвеждало известно задължително образование. Според капиталистическата антропология детската възраст свършва с десетата или в най-краен случай с единадесетата година. Колкото повече се приближавал срокът за пълното прилагане на фабричния закон, съдбоносната 1836 година, толкова повече беснеела шайката от фабриканти. Тя наистина сполучила дотолкова да наплаши правителството, че то в 1835 г. предложило да се намали пределната детска възраст от 13 на 12 години. Но през това време the pressure from without [натискът отвън] нараствал заплашително. И камарата на общините не посмяла. Тя отказала да хвърля 13-годишни деца повече от 8 часа на ден под Джагернаутовата колесница^[96] на капитала и законът от 1833 г. влязъл в пълна сила. Той останал непроменен до юни 1844 г.

През десетилетието, в което той отначало само отчасти, а после напълно регулирал фабричния труд, официалните отчети на фабричните инспектори гъмжат от оплаквания за невъзможността на неговото прилагане. Тъй като законът от 1833 г. предоставял на господа капиталистите свободата да определят през 15-часовия период от 5½ часа сутринта до 8½ часа вечерта кога всеки „младеж“ или всяко „дете“ трябва да започне, да прекъсне или да свърши своя дванадесетчасов, респективно осемчасов труд, а също така и да определят за различните лица различни часове за хранене, тези господа скоро изнамерили една нова „Relaissystem“, според която работните коне не се сменят на определени станции, а отново и отново се впрягат на станциите за смяна. Ние няма повече да се спираме на прелестите на тази система, тъй като по-сетне ще трябва пак да се върнем на нея. Но още от пръв поглед става ясно, че тя е унищожавала не само духа, но и буквата на целия фабричен закон. Как биха могли фабричните инспектори при такова сложно книговодство за всяко отделно дете и за всеки младеж да наложат спазването на установеното от закона работно време и даването на законните паузи за хранене? В голяма част от фабриките скоро пак започнало безнаказано да цъфти старото жестоко безобразие. На една среща с министъра на вътрешните работи (1844) фабричните инспектори доказали невъзможността на какъвто и да е контрол при новоизмислената Relaissystem¹³⁶⁾. Но през това време обстоятелствата твърде много се изменили. Фабричните работници, особено след 1838 г., издигнали закона за десетчасов работен ден като свой икономически лозунг, а чартистката програма като свой политически лозунг.^[97] Дори онази част от фабрикантите, които реорганизирали своите предприятия съобразно със закона от 1833 г., отрупвали парламента с изложения за безнравствената „конкуренция“ на „вероломните братя“, на които по-голямата безочливост или по-благоприятните местни условия позволявали да нарушават закона. При това, колкото и да са искали отделни фабриканти да отпуснат напълно юздите на своята стара алчност, идеолозите и политическите водачи на класата на фабрикантите им препоръчвали да изменят своето поведение и своя език спрямо работниците. Тъкмо тогава те открили кампанията за отменяне на житните закони и за да победят, имали нужда от помощта на работниците! Затова им обещавали не само удвояване на хляба,^[98] но и приемане на законопроекта за десетчасовия работен ден в хилядогодишното царство на свободната търговия¹³⁷⁾. Така че те още по-малко са имали причина да се борят против една мярка, която е трябвало само да осъществи закона от 1833 г. Застрашени в своя най-свещен интерес, в поземлената рента, торите най-сетне кипнали от филантропично възмущение против „безсрамните похвати“¹³⁸⁾ на своите врагове.

Така се стигнало до допълнителния фабричен закон от 7 юни 1844 г. Той влязъл в сила на 10 септември 1844 г. Той поставя под закрилата на закона една нова категория работници, а именно жените над 18 години. Те във всяко отношение били приравнени към младежите, работното им време било ограничено на 12 часа, нощната работа забранена и т. н. Така че законодателството за пръв път се видяло принудено пряко и официално да контролира и труда на пълнолетни. Във фабричния отчет от 1844-1845 г. се казва иронично:

„До наше знание не е дошъл нито един случай, при който възрастни жени да са се оплакали от тази намеса в техните права.“¹³⁹⁾

Трудът на деца под 13 години бил сведен до 6½, а при известни условия до 7 часа дневно.¹⁴⁰⁾

За премахване на злоупотребите с фалшивата „Relaissystem“ законът установил между другото следните важни подробни правила:

„Работният ден за деца и младежи започва от момента, когато макар и само едно дете или младеж започва сутрин работата във фабриката.“

Така че ако напр. А започва работа в 8 часа сутрин, а В в 10 часа, работният ден на В въпреки това трябва да свърши в същия час, както на А. Началото на работния ден трябва да бъде определено по някой обществен часовник, напр. по най-близкия железопътен часовник, по който трябва да се нагоди фабричната свирка. Фабрикантът е длъжен да окачи във фабриката обява, напечатана с едри букви, в която да са означени началото, краят и прекъсванията на работния ден. Деца, които започват работата сутрин преди 12 часа, не могат да бъдат използвани подир 1 часа след пладне. Така че следобедната смяна трябва да се състои от други деца, а не от ония, които са били в предобедната смяна. Времето за ядене в размер на 1½ часа трябва да бъде предоставяно едновременно на всички намиращи се под закрилата на закона работници, и то така, че поне един час от това време да бъде даван преди 3 часа след обед. Децата или младежите, които работят преди 1 часа, не трябва да се оставят на работа повече от 5 часа без една поне половинчасова пауза за закуска. Деца, младежи или жени не трябва през време на ядене да остават в работно помещение, в което се извършва някой трудов процес, и т. н.

Ние видяхме, че тези подробни постановления, които с такова военно еднообразие, по часовник, регулират траенето, границите и паузите на работата, в никой случай не са били продукт на парламентарни мъдрувания. Те са се развили постепенно от самите условия като природни закони на съвременния начин на производство. Тяхното формулиране, официално признаване и провъзгласяване от страна на държавата е било резултат на продължителни класови борби. Една от техните най-близки последици била, че практиката подчинила на същите ограничения и работния ден на възрастните работници-мъже, тъй като в повечето производствени процеси те не могат да работят без сътрудничеството на децата, младежите и жените. Затова през периода от 1844-1847 година 12-часовият работен ден е господствал, общо взето, навсякъде и еднакво във всички отрасли на промишлеността, подчинени на фабричното законодателство.

Но фабрикантите не разрешили тази „крачка напред“ без една компенсираща „крачка назад“. По техен подтик камарата на общините намалила от 9 на 8 години минималната възраст за децата, приемани на работа, за да осигури на капитала „допълнителния приток на фабрични деца“, което му се дължи от бога и по право.¹⁴¹⁾

Годините 1846 и 1847 съставят епоха в икономическата история на Англия. Отменяне на житните закони, унищожаване на вносните мита върху памука и други сурови материали, провъзгласяване на свободната търговия за пътеводна звезда на законодателството! С една дума, настъпило хилядогодишното царство. От друга страна, през същите години чартисткото движение и агитацията в полза на десетчасовия работен ден достигнали своята най-висока точка. Те намерили съюзници в лицето на торите, които жадували за отмъщение. Въпреки фанатичната съпротива на вероломната армия от защитници на свободната търговия начело с Брайт и Кобден, законопроектът за десетчасовия работен ден, предмет на толкова дълги усилия, бил прокаран в парламента.

Новият фабричен закон от 8 юни 1847 г. постановявал, че от 1 юли 1847 г. работният ден на „младежите“ (от 13 до 18 години) и на всички работнички временно се намалява на 11 часа, а от 1 май 1848 г. работният ден за същите категории окончателно се ограничава на 10 часа. Във всичко останало законът бил само поправено допълнение към законите от 1833 и 1844 г.

Капиталът предприел предварителен поход, за да попречи на пълното провеждане на закона от 1 май 1848 г. И то самите работници, уж поучени от опита, трябвало да помогнат за разрушаването на своето собствено дело. Моментът бил ловко избран.

„Трябва да помним, че поради страшната криза от 1846-1847 г. сред фабричните работници цареше голяма нищета, тъй като много фабрики работеха само кратко време, а други бяха съвсем спрени. Поради това значителен брой работници се намираха в най-стеснено положение, мнозина — потънали в дългове. Затова с доста голяма сигурност можеше да се приеме, че те ще предпочетат по-дългото работно време, за да компенсират минали загуби, за да си изплатят дълговете или да си освободят мебелите от заложната къща, или да заменят продадената покъщнина с нова, или да купят нови дрехи за себе си и за своите семейства.“¹⁴²⁾

Господа фабрикантите се постарали да засилят естествения ефект на тези обстоятелства с едно общо намаляване на работната заплата с 10%. Това станало, така да се каже, в чест на осветяването на новата ера на свободната търговия. След това, когато работният ден бил съкратен на 11 часа, последвало друго намаление с 8 1/3%, а по-късно при окончателното му съкратяване на 10 часа последвало двойно по-голямо намаление. Така че навсякъде, където обстоятелствата някак си позволявали, било извършено намаление на работната заплата поне с 25%¹⁴³⁾. При такива благоприятно подготвени шансове започнала агитацията сред работниците за отменяне на закона от 1847 г. При това не били пренебрегвани никакви средства — измама, подвеждане, заплашване, — но всичко било напразно. Колкото се отнася до събраните половин дузина петиции, в които работниците трябвало да се оплакват срещу „потискането им от закона“, то самите молители заявявали при устен разпит, че подписите им били изтръгнати насила. „Те били потиснати, но от друго, а не от фабричния закон“¹⁴⁴⁾. Но ако фабрикантите не сполучили да накарат работниците да говорят така, както на тях им се искало, толкова по-гръмко крещели те самите в печата и парламента от името на работниците. Те заклеймявали фабричните инспектори като един вид комисари на Конвента^[99], които безмилостно принасяли нещастния работник в жертва на своите химери за по-добър свят. И тази маневра пропаднала. Фабричният инспектор Леонард Хорнър лично и чрез своите помощници провел многобройни свидетелски разпити във фабриките на Ланкшайр. Около 70% от разпитаните работници се обявили за 10-часов ден, един много малък процент за 11-часов и едно съвсем нищожно малцинство за старите 12 часа¹⁴⁵⁾.

Една друга „доброжелателна“ маневра се състояла в това, да карат възрастните работници-мъже да работят по 12 до 15 часа и после да обявяват този факт за най-верен израз на съкровените желания на пролетариите. Но „безмилостният“ фабричен инспектор Леонард Хорнър пак се оказал на самото място. Мнозинството от ония, които работели извънредни часове, заявили, че

„те решително биха предпочели да работят по 10 часа за по-малка заплата, но нямали друг избор; толкова много от тях били безработни, толкова много предачи били принудени да работят като прости пресуквачи, че ако те се откажели от по-дългото работно време, други веднага биха заели тяхното място и затова за тях въпросът се свеждал към следното: или да работят по-дълго, или да останат на улицата.“¹⁴⁶⁾

Предварителният поход на капитала пропаднал и законът за десетчасовия работен ден влязъл в сила на 1 май 1848 г. Но през това време провалянето на чартистката партия, чиито водачи били арестувани, а организацията ѝ разгромена, разклатило самоувереността на английската работническа класа. Скоро след това парижкото юнско въстание и неговото кърваво потъпкване обединиха както в континентална Европа, тъй и в Англия под общия лозунг за спасяване на собствеността, религията, семейството и обществото всички фракции на господстващите класи: земевладелци и капиталисти, борсови вълци и бакали, протекционисти и фрийтрейдъри, правителство и опозиция, попове и свободомислещи, млади проститутки и стари калугерки! Работническата класа бе навсякъде прокълната, анатемосана и поставена под режима на „закон против подозрителните“^[100]. Така че господа фабрикантите вече нямаше защо да се стесняват. Те открито въстанаха не само против закона на десетчасовия работен ден, но и против цялото законодателство, което от 1833 г. насам се е стремяло донякъде да обуздае „свободното“ изсмукване на работната сила. Това беше един вид бунт за защита на робството^[101] в миниатюра, провеждан в течение на повече от 2 години с цинична безскрупулност, с терористична енергия, толкова повече че бунтовникът-капиталист не рискуваше нищо освен кожата на своите работници.

За да се разбере онова, което следва, трябва да напомним, че и трите фабрични закона от 1833, 1844 и 1847 г. остават в законна сила, доколкото единият не отменя другия; че нито един от тях не ограничава труда на работниците-мъже над 18 години и че от 1833 г. насам 15-часовият период от 5½ сутринта до 8½ вечерта си остава законният „ден“, в пределите на който по-сетне е трябвало да се извършва, по предписаните условия, дванадесетчасовият, а по-късно десетчасовият труд на младежите и жените.

Фабрикантите започнали на някои места да уволняват една част, понякога половината от наетите от тях младежи и работнички, като в замяна на това възстановили почти забравения нощен труд на възрастните работници-мъже. Законът за десетчасовия работен ден, казвали те, не им оставял друга алтернатива!¹⁴⁷⁾

Втората крачка се отнасяла до узаконените паузи за хранене. Да чуем фабричните инспектори:

„След ограничаването на работния ден на 10 часа фабрикантите твърдят —  макар че все още не провеждат на практика своя възглед до неговите последни изводи, — че ако се работи напр. от 9 часа сутринта до 7 часа вечерта, те биха изпълнявали предписанията на закона, като дават един час за хранене преди 9 часа сутринта и половин час след 7 часа вечерта, т. е. 1½ часа. В някои случаи те сега разрешават половин или цял час за обед, но същевременно държат на това, че съвсем не били задължени да дават някаква част от тези 1½ часа през десетчасовия работен ден.“¹⁴⁸⁾

По този начин господа фабрикантите твърдели, че крайно точните постановления на закона от 1844 г. относно времето за хранене само позволявали на работниците да ядат и пият преди идването им във фабриката и след излизането им от нея, т. е. у дома си! И защо пък работниците да не обядват преди 9 часа сутринта? Но коронните юристи решили, че предписаните часове за хранене

„трябва да бъдат давани в паузи през време на действителния работен ден и че е противозаконно да се изисква да се работи непрекъснато 10 часа подред, от 9 часа сутринта до 7 часа вечерта“¹⁴⁹⁾.

След тези мирни демонстрации капиталът направил като увод към своя бунт една крачка, която съответствала на буквата на закона от 1844 г. и значи била законна.

Наистина, законът в 1844 г. забранявал да се задържат на работа и след 1 часа подир обед деца от 8 до 13 години, които вече са работили до 12 часа по обед. Но той никак не регулирал 6½-часовия труд на децата, чието работно време започвало към 12 часа по обед или по-късно! Така че осемгодишни деца, ако почвали работа от 12 часа по обед, можели да работят от 12 до 1 часа — 1 час; от 2 до 4 часа след обед — 2 часа, и от 5 до 8½ вечерта — З½ часа, или всичко законните 6½ часа! Или още по-добре. За да съвпадне тяхната работа с работата на възрастните мъже до 8½ часа вечерта, достатъчно било фабрикантите да не им дават никаква работа до 2 часа след обед и след това можело да ги държат във фабриката непрекъснато до 8½ часа вечерта!

„Сега изрично се признава, че поради алчността на фабрикантите да пускат своите машини в ход повече от 10 часа в денонощието, напоследък в Англия се е въвела практиката да заставят 8- до 13-годишнн деца от двата пола да работят до 8½ часа вечерта само с възрастните мъже, след излизането на всички жени и младежи от фабриката.“¹⁵⁰⁾

Работници и фабрични инспектори протестирали по морални и хигиенични съображения. Но капиталът отговарял:

„Делата ми — на моята глава!

Аз искам по закон да ми платят —

каквото полицата повелява!“^[102]

И наистина, според статистическия доклад в долната камара от 26 юли 1850 г., въпреки всички протести, на 15 юли 1850 г. е имало 3742 деца, подложени на тази „практика“ в 275 фабрики¹⁵¹⁾. Но не само това! Дебнещото око на капитала открило, че законът от 1844 г. не позволява петчасова работа преди обед без почивка поне от 30 минути за подкрепяне на силите, но че той не предписва нищо подобно за следобедния труд. Затова той пожелал и постигнал удоволствието да заставя осемгодишни деца не само да се изтезават без прекъсване от 2 до 8½ вечерта, но и да гладуват през това време!

„Да, гърдите му; — тъй казва полицата.“^152)[103]

Но това шейлоковско залавяне за буквата на закона от 1844 г., доколкото той регулира детския труд, трябвало само да подготви открития бунт против същия закон, доколкото той регулира труда на „младежите и жените“. Да си припомним, че главна цел и главно съдържание на този закон е било премахването на „фалшивата Relaissystem“. Фабрикантите започнали своя бунт с простото заявление, че онези параграфи на закона от 1844 г., които забраняват произволното ползване от труда на младежите и жените в произволни кратки промеждутъци през 15-часовия фабричен ден, били

„сравнително безвредни (comparatively harmless), докато работното време било ограничено на 12 часа. При закона за десетчасовия работен ден те били непоносима несправедливост“ (hardship).¹⁵³⁾

Затова те най-хладнокръвно заявили на инспекторите, че ще пренебрегнат буквата на закона и на своя глава отново ще въведат старата система¹⁵⁴⁾. Това щяло да бъде в интереса на самите работници, развратени от лошите съвети, тъй като

„ще създаде възможност да им се плащат по-високи заплати“. „Това било единственият възможен план да се запази при закона за десетчасовия работен ден промишленото надмощие на Великобритания.“¹⁵⁵⁾ „Може би при системата на смени да е малко трудно откриването на нередностите, но какво от това? (what of that?) Нима великите промишлени интереси на тази страна трябва да се смятат за нещо второстепенно само за да се спести на фабричните инспектори и техните помощници малко повечко труд (some little trouble)?“¹⁵⁶⁾

Всички тия хитрувания, разбира се, не помогнали. Фабричните инспектори започнали да възбуждат съдебни преследвания. Но скоро министърът на вътрешните работи сър Джордж Грей бил отрупан с такава грамада от фабрикантски петиции, че с окръжно от 5 август 1848 г. препоръчал на фабричните инспектори

„общо взето да не се намесват при нарушения на буквата на закона, ако няма доказана злоупотреба с Relaissystem, с цел да се заставят младежи и жени да работят повече от 10 часа“.

Въз основа на това фабричният инспектор Дж. Стюарт разрешил така наречената система на смени през 15-часовия период на фабричния ден на цяла Шотландия, където тя скоро пак процъфтяла по старому. Напротив, английските фабрични инспектори заявили, че министърът няма диктаторска власт да суспендира законите, и продължили съдебните преследвания против тези proslavery rebels [бунтовници в защита на робството].

Но каква полза от това даване под съд, когато съдилищата, county magistrates¹⁵⁷⁾, издавали оправдателни присъди? В тези съдилища господа фабрикантите съдели сами себе си. Един пример. Някой си Ескридж, един от собствениците на памукопредачната фирма Кершоу, Лийз и К°, представил на фабричния инспектор от своя окръг план за Relaissystem, предназначен за неговата фабрика. Като му отказали, той известно време останал пасивен. Няколко месеца по-късно някакъв индивид на име Робинзон, също собственик на памукопредачница и ако не Петкан, то във всеки случай роднина на Ескридж, бил изправен пред мировия съдия в Стокпорт, загдето въвел същата система на смени, която бил измислил Ескридж. Заседавали четирима съдии, трима от които били памукопредачи- фабриканти, и начело на този съд бил същият неизбежен Ескридж. Ескридж оправдал Робинзон и заявил, че което е позволено на Робинзон, не е забранено на Ескридж. Опрян на своето собствено влязло в сила съдебно решение, той веднага въвел тази система в своята собствена фабрика¹⁵⁸⁾. Всъщност самият състав на тези съдилища е бил явно погазване на закона¹⁵⁹⁾.

„Този вид съдебни фарсове — се провиква фабричният инспектор Хоуел —  са възмутителни и трябва да им се сложи край... Или съгласувайте законите с тези съдебни решения, или оставете прилагането на законите на един по-малко порочен съд, който ще съгласува своите решения със закона... във всички такива случаи. Как мечтае човек за един платен съдия!“¹⁶⁰⁾

Коронните юристи обявили фабрикантското тълкуване на закона от 1848 г. за нелепо, но това не смутило спасителите на обществото.

„След като се опитах — казва Леонард Хорнър — с 10 дела в 7 различни съдебни окръга да наложа закона и само в един случай бях подкрепен от съдиите... аз смятам за безполезно всяко по-нататъшно съдебно преследване за заобикаляне на закона. Онази част от закона, съставена, за да се създаде еднообразие на работните часове... вече не съществува в Ланкшайр. Освен това аз и моите сътрудници нямаме никакво средство да се уверим, че във фабриките, където съществува така наречената Relaissystem, младежи и жени не са заставени да работят повече от 10 часа... В края на април 1819 г. в моя окръг вече работеха по този метод 118 фабрики, а в последно време техният брой се увеличава с поразителна бързина. Общо взето, те сега работят по 13½ часа, от 6 часа сутринта до 7½ вечерта; в някои случаи — по 15 часа, от 5½ сутринта до 8½ вечерта.“¹⁶¹⁾

Още през декември 1848 г. Леонард Хорнър е имал списък на 65 фабриканти и 29 фабрични надзиратели, които единодушно заявявали, че при тази Relaissystem никаква система на надзор не може да спре най-широкото разпространение на извънредния труд¹⁶²⁾. Едни и същи деца и младежи ту били прехвърляни (shifted) oт предачницата в тъкачницата и т. н., ту в продължение на 15 часа —  от една фабрика в друга¹⁶³⁾. Как да се контролира една система,

„която злоупотребява с думата смяна, за да размесва най-разнообразно работните ръце като карти за игра и всекидневно така да размества часовете за труд и почивка за различните лица, че една и съща пълна група от работници никога не работи на същото място и в същото време !“¹⁶⁴⁾

Но съвсем независимо от действителния прекомерен труд така наречената Relaissystem наистина е била такъв изрод на фантазията на капитала, който дори и Фурие никога не е можал да надмине в своите хумористични скици от „courtes séances“^[107], с тази разлика, че тук подбудата към труд е превърната в принуда от страна на капитала. Разгледайте ония фабрикантски схеми, които почтеният печат е възхвалявал като образец на това, „което може да бъде постигнато при разумна степен на грижливост и методичност“ (what a reasonable degree of care and method can acqomplish“). Работническият персонал понякога е бил подразделян на 12 до 15 категории, които от своя страна постоянно изменяли своите съставни части. В течение на 15-часовия период на фабричния ден капиталът заставял работника да работи веднъж 30 минути, друг път един час, а след това го освобождавал, за да го повика отново във фабриката и пак да го изтласка от нея, разкарвайки го насам- натам за кратки и разпокъсани периоди от време, но не го изпускал из ръцете си, докато десетчасовата работа не бъде извършена. Също както в театъра едни и същи лица трябва да се явяват последователно в различните сцени на различните действия. И както актьорът принадлежи на сцената през цялото време, докато трае драмата, също тъй и работниците в продължение на 15 часа принадлежат на фабриката, без да се смята времето за отиване и връщане. По този начин часовете за почивка се превръщат в часове на принудително безделие, което тласка младия работник в кръчмата, а младата работничка — в публичния дом. При всяко ново хрумване, което капиталистът поднасял всекидневно, за да поддържа в движение своите машини в течение на 12 или 15 часа, без да увеличава работническия персонал, работникът е бил принуден да гълта храната си ту в един, ту в друг промеждутък от време. През време на агитацията за десетчасов работен ден фабрикантите крещели, че работническата сган подавала петиции, защото очаквала за 10-часов труд да получава 12-часова работна заплата. Сега те обърнали медала. Те плащали 10-часова работна заплата, за да се разпореждат с работните сили в продължение на 12 и 15 часа!¹⁶⁵⁾ Там ги боляло тях, това било фабрикантското издание на закона за 10-часовия работен ден! Това са били същите благоговейни, подгизнали от любов към човека защитници на свободната търговия, които цели 10 години, през време на агитацията против житните закони, пресмятали на работниците до стотинка, че при свободен внос на жито десетчасовият труд при средствата, с които разполага английската промишленост, ще е напълно достатъчен, за да обогатява капиталистите¹⁶⁶⁾.

Двегодишният бунт на капитала най-сетне се увенчава със съдебното решение на едно от четирите най-висши съдилища в Англия —  на Court of Exchequer [съд на ковчежничеството], което във връзка с един разгледан от него случай издава на 8 февруари 1850 г. решение в смисъл, че фабрикантите наистина постъпват против духа на закона от 1844 г., но самият този закон съдържа известни думи, които го правят безсмислен. „С това решение законът за десетчасовия работен ден бе отменен.“¹⁶⁷⁾ Много фабриканти, които дотогава са се страхували да прилагат Relaissystem за младежите и жените, сега с двете ръце се улавят за нея.¹⁶⁸⁾

Но след тази наглед окончателна победа на капитала веднага настъпи обрат. Дотогава работниците оказвали само пасивна, макар и непоколебима и всекидневно подновявана съпротива. Сега те протестираха в шумни и заплашителни митинги в Ланкшайр и Йоркшайр. Значи така — законът за десетчасовия работен ден бил само мошеничество, парламентарна шарлатания и никога не е съществувал! Фабричните инспектори настоятелно предупреждавали правителството, че класовият антагонизъм е достигнал до невероятна степен на напрежение. Дори част от самите фабриканти роптаели:

„Поради противоречивите постановления на съдиите цари едно съвсем ненормално и анархистично положение. В Йоркшайр е в сила един закон, в Ланкшайр —  друг, в една енория на Ланкшайр — един, в непосредствено съседство с нея —  друг. Фабрикантът в големите градове може да заобиколи закона, но този от малките градове не намира необходимия персонал за Relaissystem, а още по-малко за разместване на работниците от една фабрика в друга и т. н.“

А равенството в експлоатацията на работната сила е първото човешко право на капитала.

При такива обстоятелства между фабрикантите и работниците се стигна до компромис, който получи парламентарна санкция с новия допълнителен фабричен закон от 5 август 1850 г. За „младежи и жени“ работният ден през първите 5 дни на седмицата беше удължен от 10 на 10½ часа, а за събота беше ограничен на 7½ часа. Работата трябва да протича в периода от 6 часа сутринта до 6 часа вечерта¹⁶⁹⁾ с 1½-часови паузи за хранене, които трябва да бъдат давани едновременно и съгласно постановленията от 1844 г. и т. н. С това веднъж завинаги бе турен край на Relaissystem.¹⁷⁰⁾ За детския труд остана в сила законът от 1844 г.

Една категория фабриканти си осигуриха и този път, както и по-рано, особени господарски права върху пролетарските деца. Това са фабрикантите на коприна. В 1831 г. те застрашително крещели, че „ако им бъде отнета свободата да заставят деца от всяка възраст да работят по 10 часа на ден, това значи спиране на фабриките“ (if the liberty of working children of any age for 10 hours a day were taken away, it would stop their works). He им било възможно да купуват достатъчен брой деца над 13 години. Те изтръгнали желаната привилегия. При по-нататъшно изследване претекстът за това се оказал чиста лъжа¹⁷¹⁾, но това не им попречило в продължение на цяло десетилетие да предат по 10 часа на ден коприна от кръвта на малки деца, които, за да могат да работят, трябвало да се качват на столове¹⁷²⁾. Законът от 1844 г. наистина им „заграбил“ „свободата“ да заставят деца под 11 години да работят по-дълго от 6½ часа, но срещу това им осигурил привилегията да държат на работа деца между 11 и 13 години по 10 часа на ден и отменил задължението за другите фабрични деца да ходят на училище. Този път претекстът бил:

„Деликатността на тъканта изисква извънредно нежни пръсти, което се осигурява само с ранно влизане във фабриката.“¹⁷³⁾

Заради нежните им пръсти децата са бивали просто убивани, както в Южна Русия колят рогатия добитък заради кожата и лойта. Най-сетне дадената през 1844 г. привилегия бе ограничена в 1850 г. само за отделенията за навиване и пресукване на коприна, но като компенсация за загубите на лишения от своята „свобода“ капитал работното време на децата от 11 до 13 години бе увеличено от 10 на 10½ часа. Предлог: „Трудът в копринените фабрики е по-лек, отколкото в други фабрики и в никой случай не е толкова вреден за здравето.“¹⁷⁴⁾ По-късно едно официално медицинско обследване показа, че, напротив:

„средният размер на смъртността в окръзите на коприненото производство е изключително висок, а сред женската част на населението е дори по-висок, отколкото в памучните окръзи на Ланкшайр.“¹⁷⁵⁾

Въпреки повтаряните всяко полугодие протести на фабричните инспектори това безобразие продължава и до днес.¹⁷⁶⁾

Законът от 1850 г. превърна само за „младежите и жените“ 15-часовия период от 5½ сутринта до 8½ вечерта в 12-часов период от 6 часа сутринта до 6 часа вечерта. Значи не и за децата — те все още можеха да бъдат заставяни да работят половин час преди началото и 2½ часа след свършването на този период, макар че общата продължителност на техния труд не трябваше да надминава 6½ часа. При обсъждането на закона фабричните инспектори представили на парламента статистика относно безсрамните злоупотреби, към които води тази аномалия. Но напразно. Скритото намерение е било с помощта на децата наново да бъде увеличен през години на процъфтяване работният ден на възрастните работници на 15 часа. Следващите 3 години показаха, че един такъв опит сигурно би се разбил о съпротивата на възрастните работници-мъже¹⁷⁷⁾. Затова в 1853 г. законът от 1850 г. бе най-сетне допълнен със забраната „да се използва детски труд сутрин преди започването и вечер след привършването на работата на младежите и жените“. От този момент фабричният закон от 1850 г. регулираше с малки изключения работния ден на всички работници в промишлените отрасли, които попаднаха под неговото действие¹⁷⁸⁾. От издаването на първия фабричен закон беше изтекъл вече половин век¹⁷⁹⁾.

Първоначалната сфера на действие на фабричното законодателство за пръв път е била разширена с издаването на „Printworks' Act“ (закон за фабриките за импримиране на басми и т. н.) от 1845 г. Неохотата, с която капиталът е допуснал тази нова „екстравагантност“, се чувства във всеки ред на закона! Той ограничава работния ден на децата от 8 до 13 години и на жените на 16 часа, между 6 часа сутринта и 10 часа вечерта, без каквото и да е определено от закона време за хранене. Той допуска да бъдат произволно пресилвани с денонощна работа работници от мъжки пол над 13 години.¹⁸⁰⁾ Този закон е парламентарно недоносче.¹⁸¹⁾

Въпреки всичко принципът възтържествува, защото победи в големите отрасли на промишлеността, които са най-характерната рожба на съвременния начин на производство. Тяхното поразително развитие през периода от 1853-1860 г. наред с физическото и морално възраждане на фабричните работници накара да прогледнат и най-слепите. Самите фабриканти, от които крачка по крачка е било изтръгвано през време на половинвековната гражданска война законодателното ограничаване и регулиране на работния ден, със самохвалство сочеха разликата между тези отрасли на промишлеността и областите на експлоатация, които още си оставаха „свободни“.¹⁸²⁾ Фарисеите на „политическата икономия“ сега провъзгласиха идеята за необходимостта от законодателно регулиране на работния ден като характерна нова придобивка на тяхната „наука“.¹⁸³⁾ Лесно е да се разбере, че след като фабричните магнати се подчиниха на неизбежността и се примириха с нея, съпротивителната сила на капитала постепенно отслабваше, докато в същото време настъпателната сила на работническата класа нарастваше заедно с броя на нейните съюзници от онези слоеве на обществото, които не са били пряко заинтересовани. С това се обяснява сравнително бързият прогрес след 1860 г.

Фабриките за боядисване и избелване¹⁸⁴⁾ бяха подчинени на фабричния закон от 1850 г. през 1860 г., а фабриките за дантели и за чорапи — през 1861 г. В резултат на първия отчет на „комисията за детския труд“ (1863) същата съдба постигна и производството на всички глинени изделия (не само грънчарското), фабрикацията на кибрит, капсули, патрони, тапетните фабрики, работилниците за подрязване на памучно кадифе (fustian cutting) и онези многобройни процеси, които са известни с общото име „finishing“ (окончателна апретура). В 1863 г. „работилниците за избелване под открит въздух“¹⁸⁵⁾ и хлебарниците бяха подчинени на специални закони, от които първият между другото забранява нощния труд на децата, младежите и жените (от 8 часа вечерта до 6 часа сутринта), а вторият — работата на хлебарите-чираци под 18-годишна възраст между 9 часа вечерта и 5 часа сутринта. Ние ще се върнем пак върху по-късните предложения на споменатата комисия, които заплашват да отнемат „свободата“ на всички важни отрасли на английската промишленост с изключение на земеделието, мините и транспорта^185a).

 

7. БОРБАТА ЗА НОРМАЛЕН РАБОТЕН ДЕН.
ВЛИЯНИЕТО НА АНГЛИЙСКОТО ФАБРИЧНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО
ВЪРХУ ДРУГИТЕ СТРАНИ

Читателят си спомня, че производството на принадена стойност, или извличането на принаден труд, съставя специфичното съдържание и цел на капиталистическото производство независимо от каквито и да било изменения в самия начин на производство, които възникват от подчиняването на труда под властта на капитала. Той си спомня, че от гледна точка на становището, което развихме досега, само самостоятелният и следователно юридически пълнолетният работник като продавач на стока влиза в договорни отношения с капиталиста. Така че ако в нашия исторически очерк главна роля играят, от една страна, съвременната промишленост, а от друга — трудът на физически и юридически непълнолетни лица, то първата има за нас значение само като особена сфера на изсмукване на труда, а вторият — само като особено бляскав пример на това изсмукване. Но и без да изпреварваме по-нататъшните изводи, от самата връзка на историческите факти следва:

Първо. В промишлените отрасли, които най-напред са революционизирани от водата, парата и машината, в тези първи създания на съвременния начин на производство — в памучните, вълнените, ленените и копринените предачни и тъкачни фабрики, —  най-напред се задоволява стремежът на капитала към безгранично и безскрупулно удължаване на работния ден. Измененият материален начин на производство и съответно изменените социални отношения на производителите¹⁸⁶⁾ създават отначало безгранични нарушения на границите на работния ден, а след това вече като реакция предизвикват обществения контрол, който по законодателен ред ограничава, регулира и уеднаквява работния ден и неговите паузи. Затова през първата половина на XIX век този контрол се явява само като изключително законодателство¹⁸⁷⁾. Но след като този контрол се разпростира върху първоначалната област на новия начин на производство, оказало се, че междувременно не само в много други отрасли на производството бил въведен същински фабричен режим, но че и манифактурите с малко или много остарели начини на производство, като напр. грънчарските и стъкларските работилници и т. н., и старозаветните занаяти като хлебарството и най-сетне дори разхвърленото, така наречено домашно производство, напр. производството на гвоздеи и т. н.¹⁸⁸⁾, отдавна вече били попаднали под същата капиталистическа експлоатация, както и фабриките. Поради това законодателството било принудено постепенно да смъкне своя изключителен характер или пък — там, където то следва римската казуистика, както в Англия — произволно да обяви всяка къща, в която се работи, за фабрика (factory)¹⁸⁹⁾.

Второ. Историята на регулирането на работния ден в някои отрасли на производството и още продължаващата се борба за това регулиране в други отрасли ясно доказват, че изолираният работник, работникът като „свободен“ продавач на своята работна сила, на известно стъпало от развитието на капиталистическото производство не е в състояние да оказва каквато и да е съпротива. Ето защо установяването на нормален работен ден е резултат на една продължителна, малко или много прикрита гражданска война между класата на капиталистите и класата на работниците. Тъй като тази борба започва в областта на съвременната промишленост, тя най-напред се разиграва в нейното отечество, в Англия¹⁹⁰⁾. Английските фабрични работници бяха челните борци не само на английската, но и изобщо на съвременната работническа класа, а техните теоретици първи хвърлиха ръкавицата в знак на борба срещу теорията на капитала¹⁹¹⁾. Затова фабричният философ Юър заклеймява като незаличим позор за английската работническа класа обстоятелството, че била написала на своето знаме лозунга „робство на фабричните закони“ за разлика от капитала, който мъжки се борел за „пълна свобода на труда“¹⁹²⁾.

Франция бавно крета по стъпките на Англия. Трябваше да дойде февруарската революция, за да се роди законът за 12-часовия работен ден¹⁹³⁾, закон, който е много по-несъвършен от своя английски оригинал. Въпреки това френският революционен метод проявява и свои особени предимства. С един замах той диктува на всички работилници и фабрики без разлика едни и същи граници на работния ден, докато английското законодателство под натиска на условията неохотно отстъпва ту в един пункт, ту в друг и е тръгнало по най-верния път, по който ще измисли нови юридически уловки.¹⁹⁴⁾ От друга страна, френският закон провъзгласява като принцип онова, което в Англия бе извоювано само в името на децата, непълнолетните и жените и едва напоследък се отстоява като общо право.¹⁹⁵⁾

В Северноамериканските съединени щати всяко самостоятелно работническо движение оставаше парализирано, докато робството обезобразяваше част от републиката. Трудът на белокожите не може да се освободи там, където трудът на чернокожите носи печата на позора. Но с унищожението на робството веднага разцъфтя нов, подмладен живот. Първият плод от гражданската война беше агитацията в полза на осемчасовия работен ден, която с приказната бързина на локомотив се разпространи от Атлантическия до Тихия океан, от Нова Англия до Калифорния. Общият работнически конгрес в Балтимор^[108] (16 август 1866 г.) заявява:

„Първото и най-важно искане в днешно време, което е необходимо, за да бъде освободен от капиталистическото робство трудът в тая страна, е издаването на закон, който ще установи 8-часовия работен ден като нормален работен ден във всички щати на американския съюз. Ние сме решени да напрегнем всичките си сили, за да постигнем този славен резултат.“¹⁹⁶⁾

Едновременно с това (в началото на септември 1866 г.) „Международният работнически конгрес“ в Женева прие по предложение на Лондонския генерален съвет следното решение: „Ние обявяваме ограничаването на работния ден като предварително условие, без което неизбежно ще се провалят всички други стремежи за освобождение... Ние предлагаме 8-часовия труд като законна граница на работния ден.“^[109]

Така работническото движение, което инстинктивно израсна от двете страни на Атлантическия океан от самите производствени отношения, потвърждава думите на английския фабричен инспектор Р. Дж. Саундърс:

„Никакви по-нататъшни стъпки по пътя на обществените реформи не могат да се провеждат с изглед за успех, ако предварително не бъде ограничен работният ден и не бъде изрично наложено спазването на законните му граници.“¹⁹⁷⁾

Трябва да се признае, че нашият работник излиза от производствения процес по-друг, отколкото е влязъл в него. На пазара той, като притежател на стоката „работна сила“, противостоеше на други стокопритежатели, т. е. противостоеше като стокопритежател на стокопритежател. Договорът, с който той продаваше своята работна сила на капиталиста, доказваше, така да се каже, черно на бяло, че той свободно разполага със себе си. След сключването на сделката се оказа, че той съвсем „не е бил свободен агент“, че времето, за което той е свободен да продава своята работна сила, е време, за което той е принуден да я продаде¹⁹⁸⁾, че всъщност вампирът не го изпуска, „докато остава още поне един мускул, поне един нерв, поне една капка кръв за смучене.“¹⁹⁹⁾ За „защита“ против „змията на своите мъки“^[110] работниците трябва да се сплотят и като класа да наложат един закон, една мощна обществена преграда, която да възпрепятства и самите тях да продават по свободен договор с капитала на смърт и робство и себе си, и своето потомство.²⁰⁰⁾ Вместо пищния каталог на „неотчуждаемите права на човека“ се явява скромната Magna Charta^[111] на един ограничен от закона работен ден, която „най-сетне ще изясни кога свършва времето, което работникът продава, и кога започва времето, което принадлежи на него самия.“²⁰¹⁾ Quantum mutatus ab illo!^[112]

 

---

БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

35) „Работният ден е неопределена величина, той може да бъде дълъг или къс“. („An Essay on Trade and Commerce, containing Observations on Taxes etc.“ London, 1770, p. 73).

36) Този въпрос е несравнено по-важен, отколкото прочутият въпрос на сър Роберт Пил към Бирмингамската търговска камaра: „Какво нещо е един фунт стерлинг?“ — въпрос, който не можел да бъде поставен само затова, защото на Пил също тъй не му е била ясна природата на парите, както и на бирмингамските „title shiling men“.^[77]

37) „Задачата на капиталиста се състои в това, да получи срещу изразходвания капитал колкото може по-голямо количество труд.“ (J. G. Courcelle-Seneuil, „Traité Théorique et Pratique des Entreprises Industrielles“. 2-éme èdit. Paris, 1857, p. 63).

38) „Загубата на един работен час дневно нанася грамадна вреда на една търговска държава“. „Наблюдава се много голямо потребление на луксозни предмети сред бедното работно население на това кралство, особено сред простолюдието около манифактурите; а при това те изразходват и своето време, а това изразходване е по-пагубно от всичко друго.“ („An Essay on Trade and Commerce etc.“, London, 1770, p. 47 и 153).

39) „Ако свободният работник отпочине за миг, алчната икономия, която го следи с неспокойни погледи, твърди, че той я обира.“ (N. Linguet, „Théorie des Lois Civiles etc.“, London, 1767, t. II, p. 466).

40) През време на голямата стачка на лондонските строителни работници през 1860-1861 г. за намаляване на работния ден на 9 часа техният комитет публикува едно заявление с почти същото съдържание, както и речта на нашия работник. В него не без ирония се обръща внимание на това, че най-алчният от „building masters“ [предприемачи-строители], някой си сър М. Пито, „минава за светец“. (Същият този Пито след 1867 г. свърши по същия начин, както и Страусберг!)

41) „Онези, които работят... хранят в действителност както пенсионерите, тъй наречените богаташи, така и себе си.“ (Edmund Burke. „Thoughts and Details on Scarcity“, London, 1800, p. 2, 3).

42) Нибур в своята „Römische Geschichte“ твърде наивно забелязва: „Не може да не се признае, че произведения като тия на етруските, които ни поразяват дори в своите развалини, ни карат да предполагаме съществуването на малки (!) държави от господари и роби.“ Много по-дълбока е забележката на Сисмонди, че „брюкселските дантели“ имат за предпоставка съществуването на господари и наемни работници.

43) „Човек не може да гледа тези нещастници (в златните рудници между Египет, Етиопия и Арабия), които дори не могат да държат чисто тялото си, нито да прикрият своята голота, без да оплаква тяхната тъжна съдба. Защото там няма снизхождение, няма милост нито към болни, нито към осакатени, нито към старци, нито към слабостта на жените. Всички трябва да работят, принуждавани с бой, докато смъртта тури край на техните мъчения и бедствия.“ („Diodor’s von Siclllen Historische Bibliothek“, Buch 3, cap. 13).

44) Следващият текст се отнася до положението на румънските провинции, в което те са се намирали преди преврата^[78], станал след Кримската война.

44а) {Бележка към третото издание. Това важи също така и за Германия и особено за Прусия на изток от Елба. През 15-и век немският селянин е носил известни тегоби в труд и натура, обаче фактически е бил почти навсякъде свободен човек. Немските колонисти в Бранденбург, Померания, Силезия и Източна Прусия са били даже и юридически признати за свободни. Победата на аристокрацията в селската война турила край на това. Не само победените южногермански селяни станали отново крепостни. Още от средата на 16-и век свободните селяни в Източна Прусия, Бранденбург, Померания и Силезия, а скоро след това и в Шлезвиг-Холщайн, били сведени до положението на крепостни (Maurer, „Geschichte der Fronhöfe, der Bauernhöfe und Hofverfassung in Deutschland“, Erlange 1862-1863, T. IV. — Meitzen, „Der Boden und die landwirtschaftlichen Verhältnisse des preussischen Staates nach dem Gebietsumfange von 1866“. Berlin 1873. — Haussen, „Leibeigenschaft ln Schleswig-Holstein“). — Ф. E.}

45) По-големи подробности могат да се намерят у Е. Régnault, „Histoire politique et sociale des Principautés Danubiennes“, Paris, 1855 [p. 304 sq.].

46) „Общо взето средният ръст е в известни граници показател за доброто развитие на органическите същества. При човека размерът на неговото тяло се намалява, когато неговото здраве е засегнато от физически или социални условия. Във всички европейски страни, където има обща военна повинност, средният ръст на възрастните мъже и изобщо тяхната годност за военна служба е спаднала от нейното въвеждане насам. До революцията (1789) минимумът за пехотинеца във Франция е бил 165 см; в 1818 (закон от 10 март) — 157, а след закона от 21 март 1832 г. — 156 см. Във Франция средно повече от половината новобранци се освобождават като негодни за военна служба поради недостатъчен ръст и физическа слабост. Саксонската военна мярка е била в 1780 г. 178 см, а сега е 155. В Прусия е 157. Според данните, които привежда д-р Майер в „Bayrische Zeitung“ от 9 май 1862 г. и които представляват среден резултат за 9 години, се оказва, че в Прусия от всеки 1000 новобранци 716 са негодни за военна служба: 317 поради недостатъчен ръст и 399 поради физически недостатъци... През 1858 г. Берлин не е могъл да даде своя годишен контингент от новобранци — не достигнали 156 души.“ (J. v. Liebig, „Die Chemie in ihrer Anwendung auf Agrikultur und Physiologie“, 7. Aufl., 1862, Band I, S. 117, 118).

47) Историята на фабричния закон от 1850 г. е дадена по-нататък в тази глава.

48) Аз само тук-таме се спирам на периода от началото на едрата промишленост в Англия до 1845 г. и затова по този въпрос препращам читателя към книгата: Ф. Енгелс. „Положението на работническата класа в Англия“, Лайпциг, 1845 [виж настоящото издание, т. 2]. Колко дълбоко е разбрал Енгелс духа на капиталистическия начин на производство, показват Factory Reports (отчетите на фабричните инспектори], Reports of Mines [отчетите на минните инспектори] и т. н., излезли след 1845 г.; а как поразително той е обрисувал положението в неговите подробности показва най-повърхностното сравняване на неговото съчинение с излезлите 18-20 години по-късно официални отчети на „Children's Employment Commission“ [комисия за изследване на детския труд] (1863-1867). Защото те говорят за ония промишлени отрасли, в които фабричното законодателство не бе въведено до 1862 г., а отчасти още не е въведено. Така че в описаното от Енгелс състояние още не са внесени отвън никакви по-големи или по-малки промени. Своите примери аз вземам главно от периода на свободната търговия след 1848 г., т. е. от онова райско време, за което така много са слушали германците от толкова словоохотливите, колкото и жалки в научно отношение разносвачи на идеите на свободната търговия. — Впрочем Англия фигурира тук на първо място само затова, защото тя е класическият представител на капиталистическото производство и защото само тя има непрекъсната официална статистика върху въпросите, които се обсъждат тук.

49) „Suggestions etc. by Mr. L. Homer, Inspector of Factories“ in „Factories Regulation Act. Ordered by the House of Commons to be printed 9. August 1859“, p. 4, 5.

50) „Reports of the Insp. of Fact, for the half year, October 1856“, p. 35.

51) „Reports etc. 30th April 1858“, p. 9.

52) Пак там, стр. 10.

53) Пак там, стр. 25.

54) „Reports etc. for half year ending 30th April 1861“. Виж притурка №2; „Reports etc. 31st Oct. 1862“, p. 7, 52, 53. Нарушенията отново зачестяват през последната половина на 1863 г. Сравни „Reports etc. ending 31st Oct. 1863“, p. 7.

55) „Reports etc. 31st Oct. 1860“, p. 23. C какъв фанатизъм според показанията на фабрикантите пред съда техните фабрични работни ръце се противопоставят на всяко прекъсване на фабричния труд, показва следният куриоз: В началото на юни 1836 г. до мировия съдия в Дюсбъри (Йоркшайр) постъпили оплаквания, според които собствениците на 8 големи фабрики близо до Бетли нарушавали фабричния закон. Част от тия господа били обвинени, че заставяли 5 момчета между 12 и 15 години да работят от 6 часа сутринта в петък до 4 чacá след обед в събота, без да им се дава никаква почивка освен за ядене и един час спане около полунощ. При това тези деца трябвало да извършват своя непрекъснат 30-часов труд в „shoddy hole“, както се нарича онази изба, в която се разчепкват вълнените парцали и в която едно море от прах, отпадъци и т. н. кара дори възрастните работници за защита на белите дробове постоянно да връзват устата си с кърпи! Обвинените господа дали клетвени уверения — като квакери те били твърде скрупулно-религиозни, за да положат клетва, — че в своето велико милосърдие разрешили на злочестите деца 4 часа сън, но опърничавите деца съвсем не искали да легнат! Господа квакерите били осъдени на глоба по 20 фунта стерлинги. Драйдън е предвиждал тези квакери:

„Една лисица — самата престорена светица —

не смее да се закълне, но лъже като дявол,

с набожен вид и с великопостен поглед —

и никога не прави грях — преди да се помоли!“^[80]

56) „Rep. etc. 31st October 1856“, p. 34.

57) Пак там, стр. 35.

58) Пак там, стр. 48.

59) Пак там.

60) Пак там.

61) Пак там.

62) „Rep. of the Insp. etc. 30th April 1860“, p. 56.

63) Този израз има официално право на гражданство както във фабриката, така и във фабричните отчети.

64) „Алчността на фабрикантите в техния ламтеж към печалби ги кара да вършат жестокости, които едва ли отстъпват на жестокостите, вършени от испанците при техния ламтеж за злато по време на завладяването на Америка.“ (John Wade, „History of the Middle and Working Classes“, 3rd ed., London, 1833, p. 114). Теоретичната част на тази книга, нещо като компендиум на политическата икономия, съдържа някои оригинални за своето време мисли, напр. за търговските кризи. Историческата част представлява безсъвестен плагиат от книгата на Sir М. Eden, „The State of the Poor“, London, 1797.

65) Лондонският „Daily Telegraph“ от 17 януари 1860 г.

66) Сравни Ф. Енгелс. „Положението на работническата класа в Англия“. Лайпциг, 1845, стр. 249-251 [виж настоящото издание, т. 2, стр. 420-422].

67) „Children’s Employment Commission. First Report etc.“ 1863, Показания, р. 16, 19, 18.

68) Public Health, 3rd Report etc., p. 103, 105.

69) „Children’s Employment Commission“, 1863, р. 22, 24, XI.

70) Пак там, стр. XLVII.

71) „Children’s Employment Commission“, 1863, р. LIV.

72) Това не трябва да се разбира като извънредно работно време в нашия смисъл на думата. Тези господа разглеждат 10½-часовия труд като нормален работен ден, който следователно съдържа и нормален принаден труд. След това започва „извънредното работно време“, което се заплаща малко по-добре. По-сетне ще имаме случай да видим, че използването на работната сила през така наречения нормален работен ден се заплаща под стойността, така че „извънредното работно време“ е само хитър похват на капиталиста, за да изцеди повече „принаден труд“; впрочем нищо не се изменя дори и тогава, когато употребяваната през „нормалния работен ден“ работна сила наистина се заплаща по нейната пълна стойност.

73) „Children’s Employment Commission“, 1853, Evidence, p. 123, 124, 125, 140, LXIV.

74) Ситно стрита стипца или стипца, смесена със сол, е нормален търговски артикул, който носи характерното име „baker's stuff“ [хлебарски материал].

75) Саждите, както е известно, са твърде енергична форма на въглерода и представляват тор, който капиталистическите коминочистачи продават на английските фермери. В 1862 г. в едни съдебен процес британският „juryman“ [„съдебен заседател“] трябвало да реши дали сажди, в които без знанието на купувача са примесени 90% прах и пясък, представляват „истински“ сажди в „търговски“ смисъл или „фалшифицирани“ сажди в „законен“ смисъл. Тези „amis du commerce“ [„приятели на търговията“] решили, че това са „истински“ търговски сажди, и отхвърлили тъжбата на арендатора, който на това отгоре трябвало да заплати съдебните разноски.

76) В статията си за „софистикациите“ [„фалшификациите“] на стоките френският химик Шевалие посочва за голям брой измежду повече от 600 търговски артикули по 10, 20, 30 различни начини на фалшифициране... Той прибавя, че не познава всичките такива методи и не споменава всичките, които познава. За захарта той посочва 6 начина на фалшифициране, за дървеното масло 9, за кравето масло 10, за солта 12, за млякото 19, за хляба 20, за ракията 23, за брашното 24, за шоколада 28, за виното 30, за кафето 32 и т. н. Дори и дядо господ не е избягнал тази участ. Виж Rouard de Card, „De la Falsification des substances sacramentelles“, Paris, 1858.

77) „Report etc., relating to the Grievances complained of by the Journeymen Bakers etc.“, London, 1852 и „Second Report etc.“, London, 1863.

78) Пак там, „First Report etc.“, р. VI.

79) „First Report etc.“, p. LXXI.

80) George Read, „The History of Baking“, London, 1848, p. 16.

81) „Report (First) etc. Evidence“. Показания на „full priced baker“ Чийзмен, стр. 108.

82) George Read. „The History of Baking“, London, 1848. В края на XVII и в началото на XVIII век все още са били официално обявявани за „Public nuisanses [„Обществени вредители“] всички factors [посредници], които проникнали във всевъзможните занаяти. Така напр. през тримесечната сесия^[83] на мировите съдии в графството Съмърсет Grand Jury [съд със съдебни заседатели] издал един меморандум до долната камара, в който между другото се казва, че „тези агенти от Блекуел хол представляват обществено бедствие, смущават производството на платове и трябва да бъдат изкоренени.“ („The Case of our English Wool etc.“, London, 1685, p. 6, 7).

83) „First Report etc. relative to the Grievances complained of by the Gourneymen Bakers etc.“ London, 1862, p. VIII.

84) „Report of Committee on the Baking Trade in Ireland for 1861“.

85) Пак там.

86) Публичен митинг на земеделските работници в Ласуейд при Глазгоу на 5 януари 1866 г.; виж „Workman’s Advocate“ от 13 януари 1866 r.) Образоването в края на 1865 г. на трейдюнион на земеделските работници, на първо време в Шотландия, е историческо събитие. В един от най-потиснатите земеделски окръзи на Англия, Бъкингамшайр, наемните работници обявиха през март 1867 г. голяма стачка за повишение на седмичната заплата от 9-10 шил. на 12 шил. — (От гореказаното се вижда, че движението на английския земеделски пролетариат, което е било напълно смазано след потъпкването на неговите бурни демонстрации след 1830 г. и особено след въвеждането на новия закон за бедните, започва отново в 60-те години, докато най-сетне в 1872 г. създава нова епоха. Във II том пак ще се занимая с този въпрос, както и с излезлите след 1867 г. сини книги за положението на английските земеделски работници. Добавка към третото издание).

87) „Reynolds' Newspaper“ от 20 януари 1866 г. Във всеки свой брой този седмичник помества под „сензационни заглавия“ като: „Ужасна и фатална случайност“, „Потресаваща трагедия“ и т. н., цял списък на нови железопътни катастрофи. Един работник от северностафордширската ж.-п. линия пише в отговор на тези статии: „Всеки знае последиците, ако вниманието на машиниста и огняра отслабне макар за минута. Но как може да бъде другояче при извънмерното удължаване на труда, в най-сурово време, без прекъсване и почивка? Да вземем като пример за това, което става всеки ден, следния случай: миналия понеделник един огняр почна твърде рано сутринта своята дневна работа. Той я свърши, след като бе работил 14 часа и 50 минути. Преди да е успял да изпие чая си, пак го повикаха на работа. По такъв начин той трябваше непрекъснато да работи 29 часа и 15 минути. Остатъкът от неговата седмична работа се разпределя по следния начин: сряда 15 часа; четвъртък 15 часа и 35 минути; петък 14½ часа; събота 14 часа и 10 минути; всичко през седмицата 88 часа и 30 минути. И представете си неговото учудване, когато получи заплата само за 6 работни дни Този човек беше новак и попита: какво разбират под еднодневен труд? Отговор: 13 часа, т. е. 78 часа в седмицата. Но тогава, къде е заплатата за останалите 10 часа и 30 минути? След дълги препирни той получи едно възнаграждение от 10 пенса (по-малко от 10 сребърни гроша).“ Пак там. Броят от 4 февруари 1866 г.

88) Виж Ф. Енгелс, „Положението на работническата класа в Англия“, Лайпциг, 1845, стр. 25З, 254 [виж настоящото издание, т. 2, стр. 423-426].

89) Д-р Лизби, лекар при Board of Health [здравната служба], бе заявил по този повод: „Спалнята за възрастни трябва да съдържа най-малко 300 куб. фута въздух, а дневната стая — 500 куб. фута.“ А д-р Ричардсон, старши лекар в една лондонска болница, казва: „Различните шивачки, шапкарките, шивачките на дрехи и бельо са осъдени на тройно бедствие: извънмерен труд, недостиг на въздух и недостиг на храна или лошо храносмилане. Изобщо този вид труд във всеки случай по-добре подхожда на жени, отколкото на мъже. Но нещастието е там, че това производство в столицата е монополизирано само от 26 капиталисти, които благодарение на властта, произтичаща от самия капитал (that spring from capital), изстискват икономия от труда (force economy out of labour; той иска да каже, икономисват разноски, като прахосват работна сила). Тяхната власт се чувства от цялата тази класа работнички. Ако някоя шивачка сполучи да си намери малък кръг от клиентки, конкуренцията я принуждава да работи вкъщи до смърт, за да задържи тази клиентела, и със същия извънмерен труд тя по необходимост трябва да натоварва своите помощнички. Ако нейното предприятие не сполучи или ако тя не може да се нареди самостоятелно, тогава тя постъпва в някое ателие, където работата не е по-малко, но затова пък заплатата е по-сигурна. В това положение тя става същинска робиня, подмятана нагоре-надолу от всяка обществена вълна; тя ту умира от глад вкъщи в мъничка стаичка или е близо до това; ту пък е заета по 15, 16, дори 18 от 24-те часа в едва поносима атмосфера и с храна, която дори когато е добра, не може да се смила поради липсата на чист въздух. От тези жертви живее туберкулозата, която е болест само на лошия въздух.“ (Dr. Richardson, „Work and Overwork“, in „Social Science Review“ от 18 юли 1863 г.)

90) „Morning Star“ от 23 юни 1863 г. „Times“ се възползва от този случай, за да защити американските робовладелци срещу Брайт и т. н. „Мнозина от нас —  казва този вестник — мислят, че докато нашите млади жени са подложени на убийствен труд, подтиквани от бича на глада вместо от плющенето на камшика, ние едва ли имаме право да сипем гръм и мълнии против семейства, които са се родили като робовладелци и които поне добре хранят своите роби и ги карат да работят умерено.“ („Times“ от 2 юли 1863 г.). По същия начин и „Standard“ [15 август 1863], вестникът на торите, обруга негово преподобие Нюман Хол: „Той отлъчва от църквата робовладелците, а се моли заедно с ония почтени хора, които карат лондонските кочияши и кондуктори на омнибусите и т. н. всекидневно да работят само по 16 часа за една кучешка заплата.“ Най-сетне се разнесе гласът на оракула г. Томас Карлайл, за когото аз още през 1850 г. бях писал: „По дявола отиде геният, остана само култът.“^[84] В една кратка притча той свежда най-грандиозното събитие на нашето време — американската гражданска война — към това, че северният Петър на всяка йена искал да счупи главата на южния Павел, защото северният Петър наемал работниците „на ден“, а южният Павел — „до живот.“ („Macmillan’s Magazine“, „llias Amerikana in nuce.“ Август 1863 г.). Така, най-сетне, се пръсна сапуненият мехур на симпатиите на торите към градския — но не и към селския! — наемен работник. Ядката на тези симпатии се нарича робство!

91) Dr. Richardson, цит. статия.

92) „Children’s Employment Commission, Third Report“, London, 1864, p. IV. V, VI.

93) „В Стафордшайр, както и в Южен Уелс, млади момичета и жени работят в каменовъглените рудници и в пещите за коксуване не само денем, но и нощем. В представяните на парламента отчети това явление често се изтъква като практика, свързана с големи и очевидни злини. Тези жени, които работят заедно с мъжете и едва се различават от тях по облеклото си, омацани с кал и сажди, са изложени на деморализалия, защото изгубват своето самоуважение, което е неизбежна последица от тяхното несвойствено на жената занятие.“ (Пак там, 194, стр. XXVI. Сравни „Fourth Report“ (1865), № 61, р. XIII.) Същото е и в стъкларските фабрики.

94) „Изглежда естествено — забелязва един фабрикант на стомана, който използва деца за нощна работа, — че момчетата, които работят нощем, през деня не могат нито да спят, нито да си отпочинат както трябва, а през следващия ден непрекъснато скиторят.“ („Children's Employment Commission, Fourth Report“, № 63, p. XIII). За голямото значение на слънчевата светлина за поддържането и развитието на тялото един лекар казва между другото: „Светлината действа направо върху тъканите на тялото, като им придава твърдост и еластичност. Мускулите на животни, лишени от нормалното количество светлина, стават размекнати и нееластични. Нервната сила губи поради недостиг от стимули своя тонус и всичко, което се намира в процес на растеж, става недъгаво... В случая с децата постоянният и изобилен достъп на дневна светлина и на преки слънчеви лъчи през време на част от деня са особено съществени за тяхното здраве. Светлината помага за преработването на храната в добра пластична кръв и прави плътни новообразуващите се фибри. Тя действа и като възбудително средство върху органите на зрението и с това предизвиква по-интензивна дейност на различните мозъчни функции.“ У. Стрейндж, главен лекар на „General Hospital“ в Уорчестър, из чиято книга „За здравето“^[85] (1864) е взет този пасаж, пише в едно писмо до г. Уайт, един от следствените комисари: „По-рано в Ленкшайр аз имах случай да наблюдавам влиянието на нощния труд върху децата във фабриките и в противоречие с обичайните уверения на някои работодатели решително заявявам, че този труд бързо и зле се отразяваше на здравето на децата.“ („Children’s Employment Commission, 4th Report“, № 284, p. 55). Обстоятелството, че такива неща изобщо могат да бъдат предмет на сериозни спорове, най-добре от всичко показва как капиталистическото производство влияе върху „мозъчните функции“ на капиталистите и техните помагачи.

95) „Fourth Rep.“, 57, p. XII.

96) Пак там (4th Report, 1865), № 58, стр. XII.

97) Пак там.

98) Пак там, стр. XIII. Степента на умственото развитие на тези „работни сили“ неизбежно трябва да бъде такава, каквато ни се представя в следните диалози с един от следствените комисари: Джеремиас Хейнс, 12-годишен: „...Четири по четири прави осем, но четири четворки (4 fours) са шестнадесет... Крал за него е онзи, който има всичките пари и всичкото злато (A king is him that has all the money and gold). Ние имаме крал, казват, че бил кралица, наричат я принцеса Александра. Казват, че се оженила за сина на кралицата. Принцесата е мъж.“ Уилям Търнър, 12-годишен: „Не живея в Англия. Мисля, че има такава страна, но досега не знаех за нея нищо.“ Джон Морис, 14-годишен: „Чувал съм, че бог бил направил света и че всички хора се издавили освен един: чувал съм, че този човек бил малка птичка.“ Уилям Смит, 15-годишен: „Бог направил мъжа, мъжът направил жената.“ Едуард Тейлър, 15-годишен: „Нищо не зная за Лондон.“ Хенри Матюман, 17-годишен: „Понякога ходя в черква... Едно име, за което проповядват, е някой си Исус Христос, но аз не мога да назова други имена и не мога да кажа нищо за него. Той не бил убит, а умрял както всички хора. В известен смисъл той не бил като другите хора, понеже той е бил един вид религиозен, а другите не.“ (Не was not the same as other people in some ways, because he was religious in some ways, and others isn’t) (пак там, № 74, стр. XV). „Дяволът е добро същество. Не го зная къде живее. Христос е бил лош човек.“ („The devil is a good person. I don’t know where he lives. Christ was a wicked man“). Това момиче (на 10 години) сричаше думата god (бог) като dog (куче) и не знаеше името на кралицата.“ („Children’s Employment Commission, 5th Report“, 1866, p. 55, № 278). Същата система, както в споменатите метални манифактури, господства и във фабриките за стъкло и хартия. В книжните фабрики, където хартията се произвежда с машини, нощният труд е общо правило за всички операции освен за сортирането на парцалите. В някои случаи нощният труд продължава на смени непрекъснато през цялата седмица, обикновено от неделя през нощта до 12 през нощта на другата събота. Работният персонал от дневната смяна работи 5 дни в седмицата по 12 часа и един ден 18 часа, а персоналът от нощната смяна работи 5 нощи по 12 и една нощ 6 часа. В други случаи всяка смяна работи по 24 часа през ден. Едната смяна работи 6 часа в понеделник и 18 часа в събота, за да допълни 24-те часа. В други случаи е въведена една междинна система, при която всички работници, поставени при машините за производство на хартията, работят през всички дни на седмицата по 15-16 часа. Тази система, казва следственият комисар Лорд, като че ли обединява всички злини на 12-часовата и 24-часовата смяна. При тази нощна система работят деца под 13 години, младежи под 18 години и жени. Понякога, при дванадесетчасовата система, те е трябвало поради неидването на работниците от новата смяна да работят две смени подред, т. е. 24 часа. Свидетелски показания доказват, че момчета и момичета много често се оставят на извънредна работа, която нерядко се проточва до 24, дори 36 часа непрекъснат труд. В „непрекъснатия и неизменен процес“ на глазирането намираме 12-годишни момичета, които в продължение на цял месец работят по 14 часа на ден, „без каквато и да било редовна почивка или прекъсване освен две или най-много три получасови паузи за хранене“. В някои фабрики, в които нощният труд е напълно отменен, продължителността на извънредния труд достига ужасни размери, и „то често пъти в най-мръсните, най-непоносимите поради горещината и най-монотонните процеси.“ („Children's Employment Commission, 4th Report“, 1865, p. XXXVIII, XXXIX).

99) „Fourlh Report etc.“, 1865, № 79, p. XVI.

100) „Fourth Report etc.“, 1865, М 80, р. XVI.

101) Пак там, № 82, стр. XVII.

102) „В нашето време, склонно към размишления и резониране, не може да има голям успех оня, който не може да приведе някакво сериозно основание за всичко, дори за най-лошото и най-превратното. Всичко, което в света е било влошено, е било влошено със сериозни основания.“ (Hegel, „Enzyklopädie“, Erster TheiL „Die Logik“, Berlin, 1840, S. 249).

103) „Children's Employment Commission, 4th Report etc.“, 1865, № 85, p. XVII. Ha едно подобно деликатно съображение на господа фабрикантите на стъкло, а именно, че „редовното хранене“ на децата било невъзможно, тъй като в такъв случай определено количество топлина, която пещите излъчват, щяла да бъде „чиста загуба“ или „разпиляване“, следственият комисар Уайт, който съвсем не прилича на Юър, Сениор и т. н. и на ония жалки немски подражатели като Рошер и други, които са се трогнали от „въздържанието“, „самоотрицанието“ и „пестеливостта“ на капиталистите в изразходването на техните пари и от тяхната тимур-тамерлановска „разточителност“ на човешкия живот, дава следния отговор: „И да се разпилее известно количество топлина в повече — в сравнение със сега — поради осигуряването на установено време за хранене, тя дори по паричната си стойност е нищо в сравнение с пропиляването на жизнена сила („the waste of animal power“), което днес кралството понася вследствие на това, че заетите в стъкларските фабрики деца, които се намират в периода на своя растеж, нямат дори спокойствието, необходимо за нормално хранене и смилане на храната.“ (пак там, стр. XLV). И това в „годината на разцвета“ — 1865! Без да говорим за изразходването на сили за вдигане и носене на тежки предмети, във фабриките за производство на шишета и на оловно стъкло всяко дете извървява през непрекъснатия ход на своята работа 15 до 20 (английски) мили за 6 часа! А работата често трае от 14 до 15 часа! В много от тия стъкларски фабрики, както и в московските предачни фабрики, господства системата на шестчасовите смени. „През време на цялата работна седмица шест часа са най-дългият период на непрекъснатата почивка, но от тях трябва да се извади времето за отиване до фабриката и обратно, за миене, обличане, хранене, за които също е потребно време. Така че в действителност остава съвсем незначително време за почивка. Няма време за игра и чист въздух освен за сметка на времето за сън, а той е така необходим за тези деца, които в такава гореща атмосфера извършват такава напрегната работа... Но дори и този кратък сън се нарушава нощем поради това, че детето трябва само да се събужда или че денем го събужда външният шум.“ Господин Уайт привежда случаи, когато едно момче е работило непрекъснато 36 часа; други случаи, когато момчета на 12 години работят до 2 часа през нощта, след това спят във фабриката до 5 чacà сутрин (3 часа!), след което пак започват своя дневен труд! „Количеството труд — казват редакторите на общия отчет Тримънхийр и Тъфнел, — който извършват момчета, момичета и жени през своя дневен или нощен труд (spell of labour), е просто баснословно“ (пак там, стр. XLIII и XLIV) В същото време „преизпълненият със самоотрицание“ стъкларски капиталист може би в късна нощ се олюлява от клуба за към къщи със замаяна от портвайн глава и идиотски си тананика: „Britons never, never shall be slaves!“ [„Никога, никога британците не ще бъдат роби!“].^[86]

104) В Англия напр. и сега още на някои места в селата осъждат някой работник на затвор, загдето осквернил светостта на неделния ден, като работел в градинката пред къщата си. Но същият работник бива наказван за нарушаване на договора, ако в неделя не се яви на работа в металургическата, стъкларската или книжната фабрика, макар и поради религиозни мотиви. Благочестивият парламент е равнодушен към осквернението на неделния ден, когато то става „в процеса на нарастване стойността“ на капитала. В един меморандум (август 1863), с който лондонските надничари от магазините за продажба на риба и заклани птици искат да се премахне неделният труд, се казва, че техният труд през първите 6 дни на седмицата трае средно по 15 часа на ден, а в неделя 8 до 10 часа. От същия меморандум личи, че този „неделен труд“ е особено насърчаван от изтънчените чревоугодници и аристократически набожници-лицемери от Екзетър-хол^[87]. Тези „светии“, които са така ревностни „in cute curanda“ [в грижите за своето благоутробие], доказват своето християнство с примирението, с което те понасят извънмерния труд, лишенията и глада на трети лица. Obsequium ven tris istls (за работниците) perniciosius est [за тях (работниците) чревоугодието е пагубно].

105) „Ние вече приведохме в нашите предишни отчети отзивите на редица опитни фабриканти, според които извънредните часове... несъмнено крият в ceбe си опасността от преждевременно изтощаване на човешката работна сила.“ („Children's Employment Commission, 4th Report“, 1865, № 64, p. XIII).

106) J. E. Cairnes, цит. съч., стр. 110, 111

107) John Ward, „The Borough of Stoke-upon-Trent etc.“, London, 1843, p. 42

108) Реч на Феранд в камарата на общините от 27 април 1863 г.

109) „Фабрикантите ще го погълнат и консумират. Това са били точните думи на фабрикантите на памук.“ (пак там).

110) Пак там. Въпреки доброто си желание Вилиерс е трябвало по силата на „закона“ да отклони домогванията на фабрикантите. Но тези господа все пак постигнали своята цел благодарение на услужливостта на администрацията на местните учреждения за бедните. Господин А. Редгрейв, фабричен инспектор, уверява, че този път системата, според която сираците и децата на бедняците „по закон“ се вземат като apprentices (чираци), „не бе съпроводена от старите злоупотреби“ (за тези „злоупотреби“ виж Ф. Енгелс, „Положението на работническата класа в Англия“, Лайпциг, 1845), макар че впрочем в един случай „бе допусната злоупотреба с тази система по отношение на момичета и млади жени, докарани от земеделските окръзи на Шотландия в Ланкшайр и Чешайр“. Според тази „система“ фабрикантът сключва договор за определени периоди с администрациите на приютите за бедни. Той храни и облича децата, дава им покрив и освен това малка парична добавка. Странно звучи следната забележка на г. Редгрейв, особено като се има предвид, че дори в периода на разцвета на английската памучна промишленост годината 1860 изпъква като изключение и че тогава работните заплати бяха особено високи, защото необикновеното търсене на работна ръка се сблъска с намаляването на населението на Ирландия, с безпримерното изселване от английските и шотландските земеделски окръзи в Австралия и Америка, с положителното намаление на населението в някои английски земеделски окръзи — отчасти поради успешно постигнатото сломяване на жизнената сила, отчасти поради по-раншното изчерпване на разполагаемото население от страна на търговците на човешко месо. И въпреки всичко това г. Редгрейв казва: „Към този вид труд“ (на децата от приютите за бедни) „прибягват само тогава, когато не може да се намери друг, тъй като той е скъп труд (high-priced labour). Обикновената работна заплата на момче на 13 години е около 4 шилинга седмично; но невъзможно е да даваш на 50 или 100 такива момчета жилище, облекло, храна, медицинска помощ и съответния надзор, а на това отгоре и малка парична добавка — всичко това срещу 4 шилинга на глава седмично.“ (Rep of the Insp. of Factories for 30th April 1860“, p. 27). Господин Редгрейв забравя да каже как самият работник може да достави всичко това на своите деца с тяхната заплата от 4 шилинга, щом като фабрикантът не може да го направи за 50 или 100 момчета, които са настанени, прехранвани и надзиравани общо. За да предотвратя погрешни заключения от текста, трябва да отбележа тук и това, че откак английската памучна промишленост бе подчинена на фабричния закон от 1850 г. с неговото урегулиране на работното време и т. н., тя трябва да се разглежда като образцова промишленост на Англия. Английският памучен работник стои във всяко отношение по-горе от своя континентален другар по съдба. „Пруският фабричен работник работи седмично най-малко 10 часа повече от своя английски съперник, а ако работи в къщи, на свой собствен тъкачен стан, то за допълнителните работни часове отпада и тази граница.“ („Rep. of the Insp, of Fact. 31st Oct. 1855“, p. 103). Гореспоменатият фабричен инспектор Редгрейв след промишлената изложба в 1851 г. обиколил континента, специално Франция и Прусия, за да изучи тамошните фабрични условия. Той казва за пруския фабричен работник: „Той получава заплата, достатъчна за набавяне на простата храна и малкото удобства, на които е навикнал и с които се задоволява... Той живее по-зле и работи по-тежко, отколкото неговият английски събрат.“ („Rep. of the Insp. of Fact. 31st Oct. 1853“, p. 85).

111) „Изтощените от работа умират с поразителна бързина; но местата на загиналите веднага пак се запълват и честата смяна на действащите лица не създава на сцената никаква промяна.“ („England and America“, London, 1833, v. I, p. 55. Автор е Е. Г. Уекфилд).

112) Виж „Public Health Sixth Report of the Medical Officer of the Privy Council, 1863“, обнародван в Лондон през 1864 г. Този отчет говори особено за земеделските работници. „Графството Сътърленд се сочеше като графство, в което били направени най-големи подобрения, но едно неотдавнашно изследване разкри, че тук, в окръзи, които някога се славеха с хубави мъже и храбри войници, населението е изродено в една мършава и хилава раса. В най-здравословните местности, по склоновете на крайморските хълмове, лицата на децата са така мършави и бледи, каквито могат да се срещнат само в гнилата атмосфера на някоя затънтена лондонска улица.“ (Tornton, цит. съч., стр. 74, 75). В действителност те приличат на ония 30 000 „gallant Highlanders“ [„юначни планинци“], които Глазгоу настанява в своите wynds [дупки] и closes — [вертепи] заедно с проститутки и крадци.

113) „Въпреки че здравето на населението е толкова важен елемент от националния капитал, ние за съжаление трябва да признаем, че капиталистите не са разположени да пазят и да ценят това съкровище... Фабрикантите бяха заставени да държат сметка за здравето на работниците.“ („Times“ от 5 ноември 1861 г.). „Мъжете от Уест Райдинг се превърнаха в производители на платове за цялото човечество... здравето на работния народ беше пожертвано и в няколко поколения цялата раса би се изродила, ако не беше настъпила реакция. Часовете на детския труд бяха ограничени и т. н.“ („Twentysecond Report of the Registrar General“. London, 1861).

114) Затова ние виждаме например, че в началото на 1863 г. 26 фирми, които притежават големи грънчарски фабрики в Стафордшайр — между тях и Дж. Уеджууд и синове, — искат в една петиция „насилствена намеса на държавата“. „Конкуренцията с други капиталисти“ не им позволява никакво „доброволно“ ограничаване на работното време на децата и т. н. „Така че колкото и много да съжаляваме за гореспоменатите злини, тяхното премахване не би било възможно чрез някаква спогодба между фабрикантите... Предвид на всички тези обстоятелства ние дойдохме до убеждението, че е необходим един принудителен закон.“ („Children’s Employment Commission. 1st Report“, 1863, p. 322).

Добавка към бележка 114. Близкото минало ни даде един много по-типичен пример. Високите цени на памука през периода на оживената конюнктура подтикнаха собствениците на памучните тъкачници в Блекбърн да съкратят по обща спогодба работното време в своите фабрики за определен срок. Този срок изтече към края на ноември (1871). Но по-богатите фабриканти, които свързват предачеството с тъкачество, се възползваха от предизвиканото от тази спогодба съкращение на производството, за да разширят своите собствени предприятия и по този начин да натрупат големи печалби за сметка на дребните майстори. Притиснати от нуждата, последните се обърнаха към фабричните работници, като ги призоваваха сериозно да поведат агитация за деветчасов работен ден и обещаваха парична помощ за тази цел.

115) Тези трудови статути, които в същото време намираме и във Франция, Холандия и т. н., са формално отменени в Англия едва през 1813 г., след като отдавна вече са били отстранени по силата на самите производствени отношения.

116) „Нито едно дете под 12 години не може да бъде заставено да работи във фабрично предприятие повече от 10 часа дневно.“ („General Statutes of Massachusetts“, гл. 63, § 3). (Постановленията са издадени от 1836 до 1858 г.). „Трудът, извършван в продължение на 10 часа дневно, трябва да се смята като законен работен ден за всички предприятия на памучната, вълнената, копринената, хартиената, стъкларската и ленената промишленост, както и в желязната и минната промишленост. Освен това се предписва, че занапред нито един юноша, който работи във фабрика, не може да бъде задържан там или заставян да остане на работа повече от 10 часа дневно или 60 часа седмично; и още се предписва, че занапред нито едно дете под 10 години не може да бъде допуснато като работник в коя да е фабрика в областта на този щат.“ („State of New-Jersey. An act to limit the hours of labour etc.“, § 1 и 2. Закон от 18 март 1851 г.). „Нито един юноша между 12 и 15 години не може да работи във фабрика повече от 11 часа дневно, нито преди 5 часа сутринта или след 7½ часа вечерта.” („Revised Statutes of the State of Rhode Island etc.“, гл. 139, § 23,1 юли 1857г.).

117) [J. B. Bules.] „Sophisms of Free Trade“, 7th edit. London, 1850, p. 205. Впрочем същият тори признава: „Парламентарни закони, които са регулирали работната заплата във вреда на работника и в полза на работодателя, е имало през един дълъг период от 464 години. Но населението нараствало. Сега тези закони станаха излишни и обременителни.“ (пак там, стр. 206).

118) Дж. Уейд с право забелязва по повод на този статут: „От статута от 1496 г. следва, че тогава са смятали храната като еквивалент на 1/3 от дохода на занаятчийския работник и на ½ от дохода на земеделския работник, а това показва едно по-високо стъпало на независимост на работниците, отколкото това, което имаме сега, когато храната както на земеделските, така и на манифактурните работници съставя много по-голяма част от тяхната заплата.“ (J. Wade, цит. съч., стр. 24, 25 и 577). И най-повърхностният поглед върху „Chronicon Preciosum etc.“ by Bishop Fleetwood, 1 изд., London 1707, 2 изд., London 1745 — опровергава мнението, че тази разлика се дължала на разликата между цените на хранителните продукти и облеклото сега и тогава.

119) W. Petty, „Political Anatomy of Ireland“, 1672, edit. 1691, p. 10.^[92]

120) „А Discourse on the Necessity of Encouraging Mechanic Industry“, London, 1689, p. 13. Маколей, който фалшифицирал английската история в интерес на вигите и буржоазията, се впуска в такива декламации: „Обичаят да се пращат деца преждевременно на работа... е господствал в XVII век в степен почти невероятна за тогавашното състояние на промишлеността. В Норуйч, главен център на вълнената промишленост, са смятали, че дете на 6 години е способно за работа. Разни автори от онова време, някои между които минавали за извънредно благонамерени, споменават с „exultation (възторг) факта, че в този град само момчетата и момичетата създават богатство, което надминава с 12 000 фунта стерлинги в годината тяхната собствена издръжка. Колкото по-точно изучаваме историята на миналото, толкова повече основания намираме за отхвърляне на мнението, че нашият век бил донесъл много нови социални злини... Новото в него е образованието, което открива злините, и хуманността, която ги лекува.“ („History of England“, v. I, p. 417). Маколей би трябвало да прибави, че „извънредно благонамерените“ amis du commerce [приятели на търговията] от XVII век, разказват с „exultation“ как в един дом за бедни в Холандия заставили да работи едно дете на 4 години и че този пример на „vertue mise en pratique“ [„добродетел, приложена на практика“] фигурира във всички съчинения на представителите на хуманността à la [от типа на] Маколей до времето на А. Смит. Вярно е, че с появяването на манифактурата, за разлика от занаятчийството, се явяват следи от експлоатация на деца, която в известна степен открай време е съществувала у селяните и била толкова по-развита, колкото по-тежък е бил гнетът, който е тежал над тях. Тенденцията на капитала е явна, но самите факти имат още такъв изключителен характер, както и появата на двуглави деца. Затова догаждащите се за бъдещето „amis du commerce“ [„приятели на търговията“] с „exultation“ са ги записвали за своите съвременници и за следващите поколения и са ги препоръчвали за подражание като нещо особено забележително и особено чудно. Същият шотландски сикофант и фразьор Маколей казва: „Ние сега слушаме само за регрес, а виждаме само прогрес.“ Какви очи и главно — какви уши!

121) Между обвинителите на работниците най-озлобен е споменатият в текста анонимен автор на съчинението: „An Essay on Trade and Commerce, containing Observations on Taxes etc.“, London, 1770. Още преди това той се проявил като такъв със своето съчинение: „Consideration on Taxes“, London 1765. Към тях принадлежи и Полоний, неизразимият статистически бърборко Ардър Иънг. Между защитниците на работниците са: Джекоб Вендърлиит в „Money answers all Things“, London, 1734; отец Натаниел Форстър, доктор по богословие в „AnEnquiry into the Causes of the Present High Price of Provisions“, London, 1767; д-р Прайс и особено Постлтуейт — както в една притурка към неговия „Universal Dictionary of Trade and Commerce“, така и в „Gread Britain’s Commercial Interest explained and improved“, 2nd. edit. London, 1755. Самите факти се срещат констатирани у много други писатели от онова време, между другите и у Джозая Тъкер.

122) Postlethwayt, пак там, „First Preliminary Discourse“, р. 14.

123) „An Essay on Trade and Commerce etc.“, London, 1770. Той сам разказва на стр. 96 в какво се е състояло още през 1770 г. „щастието“ на английските земеделски работници. „Техните работни сили („their working powers“) са винаги напрегнати до крайност („on the stretch”); те не могат да живеят по-зле, отколкото живеят сега („they cannot live cheaper than they do“) нито да работят по-тежко.“ („nor work harder“).

124) Още със самия факт, че превръща почти всички традиционни празници в делници, протестантството играе важна роля при генезиса на капитала.

125) „An Essay on Trade and Commerce et.“, London, 1770, p. 15, 41, 96, 97. 55, 56, 57.

126) Пак там, стр. 69. Джекоб Вендърлинт обяснил още през 1734 г., че тайната на оплакванията на капиталистите от леността на работническото население просто се заключва в това, че за същата заплата те са искали 6 работни дни вместо 4.

127) „An Fssay on Trade and Commerce etc.“, London, 1770, p. 242-243. Този идеален трудов дом трябва да стане „дом на ужаса“, а не приют за бедните, където те получават обилна храна, топло и прилично облекло и твърде малко работят.“

128) Пак там [стр. 260): „Французите — казва той — се смеят на нашите възторжени идеи за свобода.“ (пак там, стр. 78).

129) „Те протестираха против удължаването на работното време над 12 часа дневно най-вече затова, защото законът, който установяваше този работен ден, беше едничкото благо, което им оставаше от законодателството на републиката.“ („Rep. of Insp. of 31st Oct. 1855“, p. 80). Френският закон за дванадесетчасовия работен ден от 5 септември 1850 г., който представляваше обуржоазено издание на декрета на временното правителство от 2 март 1848 г., засяга всички предприятия без разлика. Преди този закон работният ден във Франция е бил неограничен. Той е траял във фабриките по 14, 15 и повече часа. Виж „Des classes ouvrières en France pendant l’année 1848. Par M. Blanqui“. Господин Бланки, икономистът, a не революционерът, е бил натоварен от правителството да извърши анкета върху положението на работниците.

130) Белгия се оказва образцова буржоазна държава и по въпроса за регулирането на работния ден. Лорд Хауърд де Уелден, английски посланик в Брюксел, докладва на Foreign Office [английското външно министерство] на 12 май 1862 г.: „Министър Рожие ми заяви, че нито някакъв общ закон, нито местни правила ограничават по някакъв начин детския труд; че през последните 3 години правителството при всяко свое заседание се е занимавало с идеята да внесе в камарата един закон по този въпрос, но винаги е срещало непреодолима пречка в ревнивия страх от всяко законодателство, което противоречи на принципа за пълната свобода на труда!“

131) „Печално е без съмнение, че една класа хора е принудена да се измъчва с работа по 12 часа на ден. Ако към това прибавим и времето за хранене и това за отиване до работилницата и за връщане от нея, фактически ще се получат 14 от 24-те часа на деня... Независимо от здравето, аз се надявам, че никой няма да отрече, че от морална гледна точка едно така пълно поглъщане на времето на работните класи, започващо без прекъсване от ранната 13-годишна възраст, а в  „свободните“ отрасли на промишлеността дори от много по-ранна възраст, е извънредно вредно и представлява страшно зло... В интерес на обществения морал, за отглеждането на едно способно население и за да се създаде на болшинството на народа възможност да се ползва разумно от живота, трябва да се настоява във всички отрасли на производството да се резервира част от всеки работен ден за почивка и свободно време.“ (Леонард Хорнър в „Reports of Insp. of Fact, for 31st December 1841“).

132) Виж „Judgement of Mr. J. H. Otway, Belfast, Hilary Sessions, County Antrim 1860“.

133) За режима на Луи Филип, краля-буржоа, е твърде характерно, че единственият издаден при него фабричен закон от 22 март 1841 г. никога не е бил приложен. А при това този закон се отнася само до детския труд. Този закон установява 8-часов труд за деца между 8 и 12 години, 12-часов труд за деца между 12 и 16 години и т. н. с множество изключения, които допускат нощната работа дори за осемгодишни деца. В тази страна, където всяка мишка се намира под полицейски надзор, надзорът и провеждането на закона били предоставени на добрата воля на „amis du commerce“ [приятели на търговията]. Едва след 1853 г. в една единствена област — Département du Nord [Северния департамент] — се назначава един платен правителствен инспектор. Не по-малко характерно за развитието на френското общество изобщо е обстоятелството, че до революцията от 1848 г. законът на Луи Филип си е останал единствен в тая област, макар че френската законодателна фабрика е обхванала всичко със своята мрежа от закони!

134) „Rep. of insp. of Fact, for 30th April 1860“, p. 50.

135) „Legislation is equally necessary for the prevention of death, in any form in which it can be prematurely inflicted, and certainly this must be viewed as a most cruel mode of inflicting it“^[95].

136) „Rep. of Insp. of Fact, for 31st October 1849“, p. 6.

137) „Rep. of Insp. of Fact, for 31st October 1848“, p. 98.

138) Леонард Хорнър дори официално употребява израза: „nefarious practices“ [гнусни похвати]. („Rep. of Insp. of Fact, for 31st October 1859“, p. 7).

139) „Rep. etc. for 30th Sept. 1844“, p. 15.

140) Законът разрешава да се използва трудът на децата по 10 часа в денонощие, ако не работят всекидневно, а през ден. Изобщо тази клауза останала без приложение.

141) „Тъй като едно намаление на тяхното работно време би довело до заангажирането на голям брой деца, някои мислеха, че допълнителният приток на деца от 8 до 9 години би покрил увеличилото се търсене.“ („Rep. etc. for 30th Sept. 1844“, p. 13).

142) „Rep. of Insp. of Fact, for 31st October 1848“, p. 16.

143) „Аз констатирах, че на хора, които бяха получили по 10 шилинга седмично, се удържаха по 1 шилинг за сметка на общото намаление на работната заплата с 10% и още 1 шилинг и 6 пенса за съкратяването на работното време —  всичко 2 шил. и 6 пенса — но въпреки всичко това мнозинството здраво държеше за закона за десетчасовия работен ден.“ („Rep. of Insp. of Fact, for 31st October 1848“, p. 16).

144) „Като подписвах петицията, аз в същото време заявих, че с това върша нещо лошо. — Защо тогава я подписахте? — Защото ако откажех, щяха да ме изхвърлят на улицата. — Просителят наистина се чувстваше „потиснат“, но съвсем не от фабричния закон.“ („Rep. of Insp. of Fact, for 31st October 1848“, p. 102).

145) „Rep. of Insp. of Fact, for 31st October 1848“, p. 17. В окръга на г. Хорнър били разпитани 10 270 възрастни работници-мъже от 181 фабрики. Техните показания се намират в приложението към отчета на фабричния инспектор за полугодието, което свършва с м. октомври 1848 г. Тези свидетелски разпити дават ценен материал и в други отношения.

146) „Rep. of Insp. of Fact, for 31st October, 1848“, Виж събраните от самия Леонард Хорнър показания № 69, 70, 71, 72, 92, 93 и събраните от помощника му А. показания № 51, 52, 58, 59, 62, 70 в „Приложението“. Дори един от фабрикантите сам казал голата истина. Виж № 14 след № 265 [стр. 37].

147) „Reports etc. for 31st October 1848“, p. 133, 134.

148) „Reports etc. for 30th April 1848“, p. 47.

149) „Reports etc. for 31st October 1848“, p. 130.

150) „Reports etc. for 31st October 1848“, p. 142.

151) „Reports etc. for 31st October 1850“, p. 5, 6.

152) Природата на капитала си остава същата както в неговите неразвити, тъй и в неговите развити форми. В законника, наложен в територията на Ню Мексико под влиянието на робовладелците, малко преди американската гражданска Бойна, се казва: „Работникът, щом като капиталистът е купил неговата работна сила, е негови (на капиталиста) пари“ („The labourer is his (the capitalist's) money“). Същият възглед бил разпространен у римските патриции. Парите, които те авансирали на длъжника-плебей, се превръщали чрез средствата за живот в плът и кръв на длъжника. Затова тази „плът и кръв“ била „техни пари“. Оттук и шейлоковският закон за 10-те скрижала!^[104] Хипотезата на Ленге^[105], че патрициите-кредитори са устройвали отвъд Тибър пиршества с готвено месо на длъжници, си остава също така недоказана, както и хипотезата на Даумер за християнското причастие.^[106]

153) „Reports etc. for 30th April 1848“, p. 28.

154) Така е заявил наред с другите и филантропът Ешуърт в едно квакерски отвратително писмо до Леонард Хорнър („Reports etc. April 1849“, р. 4).

155) „Reports ets. for 3tst October 1848“, p. 138.

156) Пак там, стр. 140.

157) Тези „county magistrates“, или „great unpaid“ [„големите неплатени“], както ги нарича У. Кобет, са нещо като неплатени мирова съдии, назначавани измежду първенците на графството. В действителност те съставляват патримониалните съдилища на господстващите класи.

158) „Reports etc. for 30th April 1849“, стр. 21, 22. Сравни подобни примери пак там, стр. 4, 5.

159) Въз основа на закон 1 и 2 на Уилям IV [от първата и втората година на царуването на Уилям IV], гл. 24, стр. 10, известен под името фабричен закон на сър Джон Хобхаус, забранява се на всеки притежател на памукопредачна или тъкачна фабрика или на бащата, сина и брата на такъв притежател да изпълнява длъжността на мирови съдия в дела, които се отнасят до фабричния закон [„Reports etс. for 30th April 1849“, стр. 22, забележката].

160) „Reports etc. for 30th April 1849“, стр. 22.

161) Пак там, стр. 5.

162) „Reports etc. for 31st October 1849“, p. 6.

163) „Reports etc. for 30th April 1849“, p. 21.

164) „Reports etc. for 31st October 1848“, p. 95.

165) Виж „Reports etc. for 30th April 1849“, p. 6 и обширното обяснение на „shifting system“ [системата на прехвърляне], дадено от фабричните инспектори Хоуел и Саундърс в „Reports etc. for 31st October 1848“. Виж и петицията на духовенството от Аштон и околностите му до кралицата, подадена през пролетта на 1849 г. против същата „shift system“ [система на прехвърляне].

166) Ср. напр. „The Factory Question and the Ten Hours Bill“ от R. H. Greg, 1837.

167) Ф. Енгелс, „Английският законопроект за десетчасов работен ден“ (в издавания от мене „Neue Rheinische Zeitung. Politisch-ökonomische Revue“, Aprilheft, 1850, стр. 13) [виж настоящото издание, т. 7, стр. 253]. Същият „висок“ съд през време на американската гражданска война открил и в закона против екипирането на пиратски кораби такива словесни извъртания, които го превърнали в неговата пряка противоположност.

168) „Reports etc. for 30th April 1850“.

169) Зиме този период може да бъде заменен с периода от 7 чacà сутринта до 7 чacà вечерта.

170) „Сегашният закон (от 1850 г.) беше резултат на компромис, при който работниците се отказаха от изгодите на закона за десетчасовия работен ден заради предимството на едновременното започване и свършване на работата за онези, чието работно време е ограничено.“ („Reports etc. for 30th April 1852“, p. 14)

171) „Reports ect. for 30th Sept. 1844“, p. 13.

172) Пак там.

173) „Rep. etc. for 31st October 1846“, p. 20.

174) „Reports etc. for 31st October 1861“. p. 26.

175) „Reports etс. for 31st October 1861“. p. 27. Изобщо физическото състояние на работническото население, подчинено на фабричния закон, значително се е подобрило. Всички лекарски изказвания са единодушни в това отношение, а личните ми наблюдения през разни периоди също ме убедиха в това. Въпреки това и независимо от грамадния размер на смъртността на децата през първите години на живота им, официалните отчети на д-р Грийноу показват неблагоприятното здравно състояние във фабричните окръзи в сравнение със „земеделските окръзи с нормално състояние на здравето“. За доказателство привеждам между другото следната таблица от неговия отчет за 1861 г.:

Процент на възрастните мъже, заети в промишлеността	Размер на смъртността от белодробни заболявания на всеки 100 000 мъже	Име на окръга	Размер на смъртността от белодробни заболявания на всеки 100 000 жени	Процент на възрастните жени, заети в промишлеността	Вид на занятието на жените
14,9	593	Уйган	644	18,0	Памук
42,6	708	Блекбърн	734	34,9	Памук
37,3	547	Халифакс	567	20,4	Камгарн
41,9	611	Бредфорд	603	30,0	Камгарн
31,0	691	Меклсфилд	804	26,0	Коприна
14,9	588	Лийк	705	17,2	Коприна
36,6	721	Стоук-ъпон-Трент	665	19,3	Грънчарство
30,4	726	Уулстентън	727	13,9	Грънчарство
-	305	Осем здрави земеделски окръга	340	-	-

176) Известно е с каква неохота английските привърженици на свободната търговия са се отказали от покровителственото мито в полза на копринената манифактура. Защитата против френския внос сега е заменена с беззащитността на английските фабрични деца.

177) „Reports etc. for 30th April 1853“, p. 31.

178) В годините, когато английската памучна промишленост се намираше в своя най-голям разцвет — през 1859 и 1860 г., — някои фабриканти се опитаха с примамката за висока работна заплата за допълнително време да склонят възрастните предачи-мъже и т. н. към удължаване на работния ден. Но предачите на ръчните мюлмашини и тези при селфакторите сложиха край на този експеримент с едно изложение до господарите, в което между другото се казва: „Казано направо, животът ни е станал бреме и докогато ние оставаме приковани към фабриката почти по 2 дни в седмицата (20 часа) по-дълго, отколкото другите работници, ние се чувстваме като илоти в родната си страна и сами себе си упрекваме, че увековечаваме една система, която физически и морално уврежда и нас, и нашето потомство... Поради това най-почтително ви заявяваме, че от нова година няма да работим нито минута повече от 60 часа седмично, от 6 часа до 6 часа, след като се спаднат законните прекъсвания от 1½ часа.“ („Reports etc. for 30th April I860“, p. 30).

179) Относно средствата, които текстът на този закон дава за собственото му нарушаване, виж парламентарния отчет: „Factory Regulations Acts“ (6 август 1859). Виж пак там Leonard Horner, „Suggestions for Amending the Factory Acts to enable the Inspectors to prevent illegal working, now become very prevalent“.

180) „През последното полугодие (на 1857 г.) в моя окръг деца на 8 години и по-големи фактически биват изтезавани с работа от 6 часа сутринта до 9 чacà вечерта.“ („Reports etc. for 31st October 1857“, p. 39).

181) „Printworks' Act (законът за фабриките за импримиране на басми] се смята за несполучлив по отношение на постановленията, засягащи както обучението, така и защитата на труда.“ („Reports etc. for 31st October 1862“, p. 52).

182) Така се изказва напр. Е. Потър в писмото до „Times“ от 21 март 1863 г. „Times“ му напомня за бунта на фабрикантите против закона за десетчасовия работен ден.

183) Така се е изказал между прочем г. У. Нюмарч, сътрудник и издател на произведението на Тук „History of Prices“. Може ли да се смята за научен прогрес да се правят страхливи концесии пред общественото мнение?

184) Законът за фабриките за боядисване и избелване, издаден в 1860 г., определя, че от 1 август 1831 г. работният ден временно се ограничава на 12 часа, а от 1 август 1862 г. окончателно — на 10 часа, т. е. на 10½ часа в делниците и 7½ часа в съботните дни. Но когато дойде злополучната 1862 г., старият фарс отново се повтори. Господа фабрикантите се обърнаха с петиция до парламента, в която молеха да разреши 12-часовия работен ден за жени и младежи за още само една година... При днешното състояние на промишлеността (по време на кризата за памук) би било голямо предимство за работниците, ако им се позволи да работят по 12 часа на ден и да си докарват колкото може по-голяма заплата... Вече бе постигнато внасянето на един законопроект в този смисъл в парламента. Той пропадна поради агитацията на работниците в работилниците за избелване в Шотландия.“ („Reports etc. for 31st Oct. 1862“, стр. 14, 15). След като беше бит от самите работници, от името на които се опитваше да говори, капиталът откри с помощта на юридически очила, че законът от 1860 г. — който, както и всички парламентарни закони „за защита на труда“ е съставен от затъмняващи смисъла изрази — даваше повод да се изключат от кръга на неговото действие „calenderers“ и „finishers“ [работници на каландера и при апретурата]. Английската юрисдикция, винаги верен слуга на капитала, санкционира това извъртане чрез палатата „Common Pleas“ (гражданското отделение на съда]. „Това възбуди голямо недоволство между работниците и много трябва да се съжалява, че ясната цел на законодателството се осуетява под предлог на недостатъчно ясна формулировка.“ (пак там, стр. 18).

185) Господарите на „работилниците за избелване под открит въздух“ се освободиха от закона от 1860 г. „за работилниците за избелване“ благодарение на лъжата, че те уж не употребявали нощен женски труд. Лъжата бе открита от фабричните инспектори, а в същото време и петициите на работниците разпръснаха идиличните представи на парламента относно прохладата и аромата на ливада, при които ставало „избелването под открит въздух“. Това въздушно избелване се извършва в сушилни с температура от 90 до 100 градуса по Фаренхайт [32-38° по Целзий], в които работят предимно момичета. „Ceding“ (разхлаждане) — това е техническият термин за случайното измъкване навън от сушилнята, на чист въздух. „В сушилнята работят 15 момичета. Горещина от 80-90° [по Фаренхайт; равно на 27-32° по Целзий] за платно, до 100° [по Фаренхайт на 38° по Целзий] и повече за батиста. Дванадесет момичета гладят и сгъват в една малка стая около 10 на 10 фута, сред която се намира силно напалена печка. Момичетата стоят около тази печка, която излъчва страшна топлина и бързо суши батистата за гладачките. Броят на работните часове за тези работни ръце е неограничен. Когато има много работа, те работят до 9 или 12 часа през нощта много дни наред.“ („Reports etc. for 31st October 1862“, p. 56). Един лекар заявява: „За разхлаждане не са предвидени нарочни часове; но когато температурата стане прекомерно непоносима или ръцете на работничките се замърсят от пот, разрешава им се да поизлязат за няколко минути... Моят опит при лекуването на болестите на тези работнички ме принуждава да констатирам, че тяхното здравословно състояние е много по-лошо от това на работничките в памукопредачниците (а капиталът в своите петиции до парламента ги рисуваше в стила на Рубенс, бликащи от здраве!). Най-разпространените между тях болести са: туберкулоза, бронхит, болести в матката, истерия в най-страшна форма и ревматизъм. Всички тези болести произхождат според мене, пряко или косвено, от прекомерно горещия въздух в работилниците и от липсата на достатъчно и удобно облекло, което да може да ги защити от студения и влажен нощен въздух при връщането им от фабриката през зимните месеци“ (пак там, стр. 56, 57). Фабричните инспектори забелязват по повод на допълнителния закон от 1863 г., наложен на веселите господари на „работилниците за избелване под открит въздух“: „Този закон не само не дава на работниците онази защита, която той привидно им дава... той е така формулиран, че тази защита идва само тогава, когато бъдат заловени на работа деца и жени след 8 часа вечерта, а дори и тогава предписаният метод на доказване е толкова усложнен, че едва ли може да последва наказание“ (пак там, стр. 52). „Като закон, който гони възпитателни и хуманни цели, той е съвсем несполучлив. Защото едва ли може да се нарече хуманно да се позволява на жени и деца или — което се свежда към същото — да се принуждават те да работят по 14 часа в денонощие, понякога дори повече, с прекъсвания за хранене или без тях, както се случи, без ограничения относно възрастта, без разлика на пол и без всяко съобразяване с обществените навици на семействата в местността, където са разположени фабриките за избелване.“ („Reports etc. for 30th Aprii 1863“, p. 40).

185a) Бележка към второто издание. След 1866 г., когато писах тези редове, отново настъпи реакция.

186) „Поведението на всяка от тия класи (капиталисти и работници) беше резултат на положението, в което бе поставена всяка от тях.“ („Reports etc. for 31st October 1848“, p. 113).

187) „Предприятията, подчинени на ограниченията, бяха във връзка с производството на текстилни произведения с помощта на парна или водна сила. За да получи закрилата на фабричната инспекция, една трудова дейност трябваше да отговаря на две условия, а именно: да употребява парна или водна сила и да обработва известни влакнести материи.“ („Reports etc. for 31st October 1834“, p. 8).

188) Извънредно богат материал за състоянието на тази тъй наречена домашна промишленост намираме в последните отчети на „Children’s Employment Commission“.

189) „Законите на последната сесия (1864)... обхващат различни отрасли на производството, производствените методи в които са извънредно различни; употребата на механическа сила за движение на машините вече не е както по-рано необходимо условие, за да се смята едно предприятие за фабрика в законния смисъл на думата.“ („Reports etc. for 31st October 1864“, p. 8).

190) В Белгия, рая на континенталния либерализъм, няма никакви следи от това движение. Там дори в каменовъглените и металните мини се използват работници без разлика на пол и възраст, при пълна „свобода“, за всякакъв работен ден и за всякакъв период от време. На всеки 1000 работника в тия производства се падат 733 мъже, 88 жени, 135 момчета и 44 момичета под 16 години; във високите пещи и т. н. на всеки 1000 се падат 668 мъже, 149 жени, 98 момчета и 85 момичета под 16 години. Към това се прибавя и ниската работна заплата за огромната експлоатация на зрели и незрели работни сили, възлизаща средно на 2 шилинга и 8 пенса на ден за мъже, 1 шил. и 8 пенса за жени, 1 шил. и 2½ пенса за малолетни. Но затова пък в 1863 г. Белгия е почти удвоила в сравнение с 1850 г. своя износ на въглища, желязо и др. както по количество, тъй и по стойност.

191) Когато Роберт Оуен в самото начало на второто десетилетие на нашия век не само теоретически защищава необходимостта от ограничаване на работния ден, но и наистина въвежда 10-часовия ден в своята фабрика в Ню Ленарк, това било осмяно като комунистическа утопия, също както и неговото „свързване на производителния труд с възпитанието на децата“ или както създадените от него кооперативни магазини на работниците. В днешно време първата от тези утопии е фабричен закон, втората фигурира като официална фраза във всички „Factory Acts“ [фабрични закони], а третата дори служи вече за прикриване на реакционни шарлатанства.

192) Ure (френския превод), „Philosophie des Manufactures“, Paris, 1836, т. Il, p. 39, 40, 67, 77 etc.

193) В Compte Rendu [отчета] на „Международния статистически конгрес в Париж в 1885 г.“ между другото е казано [стр. 332]: „Френският закон, който ограничава продължителността на дневния труд във фабриките и работилниците на 12 часа, не установява постоянни определени часове (периоди от време) за този труд, като само за детския труд предписва периода между 5 часа сутринта и 9 часа вечерта. Затова част от фабрикантите се възползват от правото, което им дава това съдбоносно мълчание, за да карат работниците си да работят без прекъсване ден след ден, с изключение може би на неделите. За тази цел те използват две различни смени работници, нито една от които не остава в работилницата повече от 12 часа, но работата в предприятието продължава ден и нощ. Законът е задоволен, но задоволена ли е хуманността?“ Освен „съсипателното влияние на нощния труд върху човешкия организъм“ отчетът подчертава и „пагубното влияние на нощното събиране на двата пола в едни и съши лошо осветлени работилници“.

194) „Напр. в моя окръг един и същ фабрикант в една и съща фабрика като избелвач и бояджия е подчинен на „Закона за работилниците за избелване и за бояджийкиците“, като щампосвач на басми — на Закона за фабриките за импримиране на басми и като finisher [апретурник] — на „Factory Act“ [„Фабричния закон“].“ (Доклад на мистър Бейкър в „Reports etc. for 31st October 1861“, p. 20.) След като изброява различните постановления на тези закони и произтичащите от тях усложнения, г. Бейкър казва: „От това личи колко е мъчно да се осигури изпълнението на тези 3 парламентарни закона, ако фабрикантът благоволи да заобикаля закона.“ Но пък по този начин на господа юристите се гарантират съдебни процеси.

195) Фабричните инспектори се решават най-сетне да кажат: „Тези възражения (на капитала против законодателното ограничаване на работното време) трябва да паднат пред великия принцип за правата на труда... Настъпва момент, когато се прекратяват правата на предприемача върху труда на неговия работник и последният може сам да разполага със своето време, дори и тогава, когато не става още дума за изтощение.“ („Reports etc. for 31st October 1862“, p. 54)

196) „Ние, работниците от Дънкърк, заявяваме, че продължителността на работния ден, която изисква днешната система, е твърде голяма и не оставя на работника време за почивка и развитие, а, напротив, го смъква до едно състояние на подчинение, което не е много по-добро от робството („а condition of servitude but little better than slavery“). Затова ние решихме, че 8 часа са достатъчни за един работен ден и със закон трябва да бъдат признати като достатъчни. Ние каним в наша помощ печата, тоя мощен лост... и ще смятаме всички, които ни откажат тази помощ, за врагове на трудовата реформа и на правата на работниците.“ (решения на работниците в Дънкърк, щат Ню Йорк, 1866).

197) „Reports etc. for 31st October 1848“, p. 112.

198) „Тези машинации (маневрите на капитала, напр. през 1848-1850 г.) доказаха освен това по необорим начин колко лъжливо е твърдението, което толкова често се повтаря, че работниците нямали нужда от закрила, а трябвало да бъдат разглеждани като свободни управители на единствената собственост, с която разполагат — труда на своите ръце и потта на своето чело.“ („Reports etc. for 30th April 1850“, p. 45). „Свободният труд, ако той изобщо може да се нарече така, дори в една свободна страна изисква за своята защита властната ръка на закона.“ („Reports etc. for 31st October 1864“, p. 34). „Разрешаването, а това е все едно налагането... на 14-часов работен ден със или без пауза за хранене и т. н.“ („Reports etc. for 30th April 1863“, p. 40).

199) Фридрих Енгелс. „Английският законопроект за десетчасов работен ден“ (в „Neue Rheinische Zeittung“ Aprilheft 1850, p. 5) [виж настоящото издание, т. 7, стр. 246].

200) В ония отрасли на промишлеността, които му са подчинени, законът за 10-часовия работен ден „спаси работниците от пълно израждане и запази тяхното физическо здраве.“ („Reports etc. for 31st October 1859“, p. 47). „Капиталът (във фабриките) никога не може да пуска машините в движение по-дълго от един ограничен период от време, без да поврежда здравето и морала на заетите работници, а те не са в състояние сами да се защитават.“ (пак там, стр. 8).

201) „Още по-голямо предимство е и това, че най-сетне се прави ясна разлика между времето, което принадлежи на самия работник, и времето за неговия господар (his master’s time). Работникът знае сега кога свършва времето, което той е продал, и кога започва неговото собствено време, и тъй като той предварително точно знае това, може предварително да се разпорежда и със своите собствени минути, за свои собствени нужди.“ (пак там, стр. 52). Като направиха работниците господари на своето собствено време, те (фабричните закони) им дадоха морална енергия, която ги води към евентуално завладяване на политическата власт“ (пак там, стр. 47). Със сдържана ирония и с твърде предпазливи изрази фабричните инспектори загатват, че сегашният закон за 10-часовия работен ден е освободил донякъде и капиталиста oт неговата първична бруталност като просто въплъщение на капитала и му е дал време за известно „образование“. Преди „господарят нямаше време за нищо друго освен за пари, а работникът — за нищо друго освен за труд.“ (пак там, стр. 48).

 

---

БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКЦИЯТА

[*1] — буквално крайна Тула; тук в смисъл на крайна граница. (Тула — островна страна, която по представите на древните хора се намирала в крайната северна част на Европа.) Ред.

[*2] — да говори като царете: ние. Ред.

[77] Little shilling men (привърженици на малкия шилинг), или бирмингамска школа —  възникнала през първата половина на XIX век отделна школа в икономическата наука. Нейните привърженици пропагандирали теорията за идеалната парична единица за измерение и съобразно с това гледали на парите само като на „названия за броене“. Представителите на бирмингамската школа братята Томас и Матиас Атвуд, Спунър и други предлагали проект за намаляване на златното съдържание на паричната единица в Англия, наречен „проект на малкия шилинг“. Оттук и наименованието на самата школа. Същевременно „привържениците на малкия шилинг“ се обявявали против мерките на правителството за намаляване на паричната маса в обръщението. Според тях осъществяването на принципите на школата можело, предизвиквайки изкуствено повишение на цените, да съживи промишлеността и да осигури общото процъфтяване на страната. В действителност обаче предлаганото обезценяване на валутата можело само да създаде условия за погасяване на държавния и на частните дългове с обезценени пари, т. е. гарантирало известни изгоди на държавното съкровище и на едрите промишленици и търговци, които били главните получатели на всевъзможни кредити. За тази школа Маркс говори в своето произведение „Към критиката на политическата икономия“. (виж настоящото издание, том 13, стр. 68-69).

[78]  Виж бележка 64.

[79]  „Réglement organique“ („Органически регламент“) — първата конституция на дунавските княжества (Молдавия и Влашко), въведена в 1831 г. от П. Д. Кисельов, шеф на руската администрация в тези княжества, които след Руско-турската война от 1828-1829 г. били окупирани от руски войски. Съгласно органическия регламент законодателната власт във всяко княжество се давала на събрание, избирано от едрите земевладелци, а изпълнителната власт — на князе, избирани до живот от представители на земевладелците, духовенството и градовете. Регламентът затвърдил господстващото положение на чокоите и висшето духовенство, като запазил предишните феодални отношения, включително и ангарията. Селяните отговорили на тази „конституция“ с редица въстания. Същевременно Органическият регламент предвиждал буржоазни преобразования: премахване на вътрешните митнически бариери, свобода на търговията, отделяне на съда от администрацията и др.

[80] Драйден. „Петелът и лисицата“ („The Cock and the Fox“).

[81] Ecce iterum Crispinas (ето отново Криспин) — така започва IV сатира на Ювенал, която бичува (в първата си част) Криспин, един от придворните на римския император Донициан. В преносен смисъл тези думи означават: „пак същия герой“ или „пак същото“.

[82] Елеати — идеалистическо направление в древногръцката философия от края на VI — V век преди нашата ера. Най-видни представители на това направление били Ксенофон, Парменид и Зенон. Елеатите доказвали между другото, че движението и многообразието на явленията нямат истинско битие и съществуват само в идеята.

[83] Гранд жури — в Англия до 1933 г. колегия от съдебни заседатели, състояща се от 12-23 души, избирани от шерифа измежду „добрите и верни хора“ на графствата за предварително разглеждане на делата и решаване на въпроса за предаване обвиняемите на съд.

[84] Маркс има предвид своята рецензия за книгата на Т. Карлайл „Съвременни памфлети“ (виж настоящото издание, том 7, стр. 270).

[85] W. Strange „The Seven Sources of Health“. London, 1864, p. 84 (У. Стрейндж „Седемте източника на здравето“. Лондон, 1864, стр. 84).

[86] „Britons never, never shall be slaves!“  („Британците никога, никога няма да бъдат роби!“) — думи от английския национален химн „Господствай, Британио, над моретата“.

[87] Ексетер-хол — здание в Лондон, където са устройвали събрания на различните религиозни и филантропични дружества.

[88] Виж бележка 4.

[89] Après moi le déluge! (След мен, ако ще и потоп!) — така бил отговорил кралят на Франция Людовик XV на бележката на своите приближени, че устройваните и санкционирани от него пищни пирове и празненства застрашават страната с голямо увеличение на държавния дълг.

[90] „Да продава първородството си за паница леща“ — този образен израз произхожда от една библейска легенда. Именно за такава цена гладният Исак продал правото си на първородство на брат си Яков.

[91] Голямата чума — страшна епидемия на чума, която върлувала в Западна Европа през 1347-1350 г. Според наличните данни от чума загинали тогава около 25 милиона души — близо една четвърт от цялото западноевропейско население.

[92] Виж бележка 58.

[93] „Factories Inquiry Commission. First Report of the Central Board of His Majesty’s Commissioners. Ordered, by the House of Commons, to be printed, 28 June 1833“, p. 53 („Комисия за обследване на фабриките. Първи отчет на централния съвет на комисията на негово величество. Публикувано по нареждане на камарата на общините от 28 юни 1833 г.“, стр. 53).

[94] Periculum in mora („опасност в забавянето“) — думи от съчинението на римския историк Тит Ливий „Ab urbe condita“ („История на Рим от неговото основаване“), книга XXXVIII, гл. 25.

[95] „Report from the Committee on the Bill to regulate the Labour of Children in the Mills and Factories of the United Kingdom: with the Minutes of Evidence“. Ordered, by the House of Commons, to be printed, 8 August 1832 („Отчет на комисията по Законопроекта за регулиране труда на децата в заводите и фабриките на Обединеното кралство“. С протоколи на показанията. Публикувано по нареждане на камарата на общините от 8 август 1832 г.).

[96] През време на традиционните празненства в чест на Джагернаут (Джаганатх) —  въплъщение на индуския бог Вишну — обзетите от краен религиозен фанатизъм вярващи често се хвърляли под колесницата, на която се возело изображението на Вишну.

[97]  Става дума за съдържащата исканията на чартистите Народна харта, която била публикувана на 8 март 1838 г. като законопроект, предназначен за внасяне в парламента. Тя се състояла от шест пункта: всеобщо избирателно право (за мъжете, навършили 21 години), ежегодни избори за парламента, тайно гласуване, изравняване на избирателните окръзи, отменяване на имуществения ценз за кандидатите за депутати в парламента, възнаграждение за депутатите.

[98] Привържениците на Лигата против житните закони (виж бележка 9) в демагогската си пропаганда внушавали на работниците, че с установяването на свобода на търговията ще се повиши тяхната реална работна заплата и работниците ще имат два пъти по-голям хляб отпреди („big loaf“). При това двата хляба — голям и малък — със съответни надписи били носени дори по улиците като средство за нагледна агитация. Действителността разкрила цялата лъжливост на тези обещания и уловки. Укрепналият в резултат на отменянето на житните закони промишлен капитал на Англия засилил своето настъпление срещу жизнените интереси на работническата класа.

[99] Комисари на Конвента се наричали в периода на френската буржоазна революция от края на XVIII в. представителите на Конвента (Националното събрание на Френската република през 1792-1795 г.) в департаментите и войските, които имали специални пълномощия.

[100] Закон за подозрителните (loi des suspects) — закон, приет във Франция от Законодателния корпус на 19 февруари 1858 г., който давал на императора и неговото правителство неограниченото право да интернират в различни области на Франция и Алжир или съвсем да изгонват от френска територия всички лица, подозирани във враждебно отношение към режима на Втората империя.

[101] Виж бележка 18.

[102] У. Шекспир. „Венецианският търговец“, действие IV, сцена първа.

[103] У. Шекспир. „Венецианският търговец“, действие IV, сцена първа.

[104] Закон на 10-те таблици — първоначален вариант на „закона на 12-те таблици“, най-стария законодателен паметник на Римската робовладелска държава. Призван да охранява частната собственост, законът предвиждал лишаване на несъстоятелния длъжник от свобода, продаването му в робство или разсичане на тялото му на части.

[105] Френският историк Ленге изказва тази хипотеза в произведението си „Théorie des loix civiles, ou Principes fondamentaux de la société“. Tome II, Londres, 1767, livre V, chapitre XX („Теория на гражданските закони, или Основни принципи на обществото“. Том 11, Лондон, 1767, книга V, глава XX).

[106] В своя труд „Die Geheimnisse des christlichen Altertums“ („Тайнствата на християнската древност“) немският философ Даумер доказвал, че през време на причастието първите християни употребявали човешко месо.

[107] Великият френски социалист утопист Фурие рисувал картината на бъдещото общество, в което човек през един работен ден ще се занимава с няколко вида труд, т. е. работният ден ще се състои от няколко кратки трудови сеанса („courtes séances“), всеки от който ще трае не повече от час и половина — два часа. Вследствие на това според Фурие производителността на труда ще се увеличи толкова, че и най-бедният труженик ще може да задоволява всичките си потребности по-пълно от който и да било капиталист преди.

[108] Става дума за Американския работнически конгрес, състоял се в Балтимор от 20 до 25 август 1866 г. На него присъствали 60 делегати, които представлявали над 60 хиляди работници, обединени в трейдюнионите. Конгресът обсъдил въпросите за законодателно установяване на осемчасов работен ден, за политическата дейност на работниците, за кооперативните сдружения, за обединяването на всички работници в трейдюнионите и други въпроси. Било взето и решение за създаване на политическа организация на работническата класа — Национален работнически съюз.

[109] Цитираната тук резолюция на Женевския конгрес на Международната работническа асоциация била съставена въз основа на написаната от Маркс „Инструкция до делегатите на Временния централен съвет по отделни въпроси“ (виж настоящото издание, т. 16, стр. 196-205). На това място на резолюцията дословно се възпроизвежда текстът на „Инструкцията“.

[110] „Змията на своите мъки“ — перифразирани думи от стихотворението на Хайне „Хайнрих“ (цикъла „Съвременни стихотворения“).

[111] Magna Charta — Magna Charta Libertatum (Велика харта на свободите) — с това име влязла в историята грамотата, подписана през 1215 г. от английския крал Йоан Безземни. „Великата харта“ била предадена на краля от въстаналите едри феодали, които били подкрепяни от рицарите и гражданите. В нея се предвиждало известно ограничаване на кралската власт, запазвали се редица феодални свободи и се правели някои отстъпки на рицарите и градовете. На това място Маркс има пред вид законите за ограничаване на работния ден, извоювани от английската работническа класа в резултат на продължителна и упорита борба с капитала.

[112] Quantum mutatis ab illa! (Каква промяна в сравнение с миналото!) — израз от поемата на Вергилий „Енеида“, книга втора, стих 274.

---

Към съдържанието
<< | >>
Към Маркс и Енгелс
Към българския раздел на МИА
Други езици | Контакти