Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингПЪРВИ ОТДЕЛ: ФИЛОСОФИЯ
XIII. Диалектика. Отрицание на отрицанието
„Този исторически очерк“ (за генезиса на така нареченото първоначално натрупване на капитала в Англия) „е все пак сравнително най-доброто място в книгата на Маркс и би бил още по-добър, ако се опираше на научната, но не и на диалектическата патерица. Хегеловото отрицание на отрицанието - поради липсата на по-добри и по-ясни средства - трябва да играе тук ролята на акушерка, с чиято помощ бъдещето да се роди от недрата на миналото. Унищожаването на индивидуалната собственост, което се е извършило по посочения начин от XVI век насам, е първото отрицание. След него ще последва второ, което се характеризира като отрицание на отрицанието и заедно с това като възстановяване на „индивидуалната собственост“, но в една по-висока форма, основана върху общото владение на земята и оръдията на труда. Ако г. Маркс нарича тази нова „индивидуална собственост“ в същото време и „обществена собственост“, то именно в това се и вижда Хегеловото по-високо единство, в което противоречието било отстранено, т. е. според Хегеловата игра на думи, било колкото превъзмогнато, толкова и запазено... Следователно експроприирането на експроприаторите е нещо като автоматически резултат на историческата действителност в нейните материални външни условия... Едва ли някой разумен човек ще се убеди в необходимостта от общност на земята и капитала въз основа на вярата в Хегеловите приумици, каквато е отрицанието на отрицанието... Впрочем мъглявата изроденост на Марксовите представи не може да учуди оногова, който знае какво може да бъде съгласувано с Хегеловата диалектика като научна основа или по-скоро - какви безсмислици неизбежно ще произлязат от нея. За незапознатите с тези неща трябва изрично да се отбележи, че у Хегел първото отрицание играе роля на заетото от катехизиса понятие за грехопадението, а второто - роля на по-високото единство, което води към изкуплението. Върху подобни фокуси на аналогията, извлечени из областта на религията, разбира се, никак не ще да може да се основе логиката на фактите... А г. Маркс си седи спокойно в мъглата на своята едновременно и индивидуална, и обществена собственост и предоставя на своите последователи сами да решават тази дълбокомислена диалектическа загадка.“
Така казва г. Дюринг.
И така, без да прибегне към Хегеловото отрицание на отрицанието, Маркс не бил в състояние да докаже необходимостта от социална революция, от установяване на обща собственост върху земята и върху произведените от труда средства за производство; като гради своята социалистическа теория върху подобни фокуси на аналогията, извлечени от религията, той стига до извода, че в бъдещото общество ще цари едновременно и индивидуална, и обществена собственост, Хегеловото по-високо единство на отстраненото противоречие.
Да оставим засега настрана отрицанието на отрицанието и да поразгледаме тази „едновременно и индивидуална, и обществена собственост“. Това г. Дюринг нарича „мъгла“ и - колкото и да е чудно - в това отношение той наистина има право. Само че, за нещастие, в тази „мъгла“ не се намира Маркс, а пак самият г. Дюринг. Както по-горе той, благодарение на своята ловкост да си служи с Хегеловия метод на налудничаво „фантазиране“, без много труд можа да установи какво трябва да съдържат още незавършените томове на „Капиталът“, така и тук той без голям труд можа да коригира Маркс според Хегел, като му приписва някакво по-висше единство на собствеността, за която Маркс не е казал нито дума.
У Маркс е казано: „Това е отрицание на отрицанието. То отново възстановява индивидуалната собственост, но въз основа на придобивките на капиталистическата ера - въз основа на кооперацията на свободните работници и на тяхното общо владение на земята и на произведените от тях средства за производство. Естествено, превръщането на основаната на собствения труд на индивидите разпокъсана частна собственост в капиталистическа е несравнено по-дълъг, по-труден и по-тежък процес, отколкото превръщането на капиталистическата собственост, която вече действително се основава на обществения процес на производството, в обществена собственост.“[83] Това е всичко. По такъв начин създаденото с експроприирането на експроприаторите положение се определя като възстановяване на индивидуалната собственост, въз основа на общественото владение на земята и на произведените от самия труд средства за производство. За всеки, който разбира немски език, това означава, че обществената собственост се простира върху земята и другите средства за производство, а индивидуалната собственост - върху продуктите, т. е. върху предметите за потребление. А за да бъде работата ясна и за 6-годишни деца, Маркс предполага на стр. 56 „един съюз от свободни хора, които работят с общи средства за производство и съзнателно разходват индивидуалните си работни сили като една обществена работна сила“, т. е. организиран по социалистически начин съюз, и казва: „Целокупният продукт на съюза е обществен продукт. Част от този продукт отново служи като средство за производство. Тя си остава обществена. Но друга част членовете на съюза консумират като средства за живот. Затова тя трябва да бъде разпределена между тях.“[84] А това наистина е съвсем ясно дори за обърканата по въпросите на хегелианството глава на г. Дюринг.
Индивидуалната и същевременно обществена собственост - тази мъглява уродливост, тази нелепост, която неизбежно произлизала от Хегеловата диалектика, тази забърканост, тази дълбокомислена диалектическа загадка, която Маркс предоставял за разрешение на своите последователи - всичко това е пак свободно съчинение и фантазия на г. Дюринг. Той заставя Маркс, като мним хегелианец, да даде в резултат на отрицанието на отрицанието едно истинско по-високо единство, но тъй като той прави това не по вкуса на г. Дюринг, последният отново трябва да прибегне към по-висок и по-благороден стил и в интереса на пълната истина да припише на Маркс неща, които изцяло са собствена фабрикация на г. Дюринг. Човек, който е абсолютно неспособен дори по изключение да цитира правилно, наистина може да изпадне в нравствено негодувание срещу „китайската ученост“ на други хора, които винаги, без изключение, цитират правилно - но пък тъкмо с това „лошо прикриват недостатъчното разбиране на идейната цялост на цитирания при всеки отделен случай автор“. Г-н Дюринг е прав. Да живее историографията от висок стил!
Досега ние изхождахме от предположението, че упоритото неправилно цитиране от страна на г. Дюринг става поне напълно добросъвестно и се дължи или на собствената му пълна неспособност да разбира нещата, или пък на свойствената на историографията от висок стил привичка да се цитира по памет, която обикновено се смята за немарливост. Но изглежда, че тук сме стигнали до точката, при която и у г. Дюринг количеството преминава в качество. Защото ако вземем предвид, първо, че само по себе си това място у Маркс е съвсем ясно и при това е допълнено с още едно друго място в същата книга, което просто не допуска никакво недоразумение; и, второ, че нито в горепоменатата критика на „Капиталът“, поместена в „Erganzungsblatter“, нито пък в критиката, поместена в първото издание на „Критическа история“, г. Дюринг още не е открил това чудовище на „индивидуална и същевременно обществена собственост“, а го е открил едва във второто издание на книгата си, т. е. едва при третото четене на „Капиталът“; че в това второ, преработено в социалистически дух издание г. Дюринг е сметнал за необходимо да припише на Маркс колкото се може по-големи глупости за бъдещата организация на обществото, за да има възможност с по-голяма тържественост да им противопостави - което и върши - „стопанската комуна, която аз в своя курс охарактеризирах в икономическо и юридическо отношение“, - ако вземем предвид всичко това, просто ни се натрапва заключението, че с това г. Дюринг едва ли не ни заставя да приемем, че тук той предумишлено „благотворно е доразвил“ мисълта на Маркс - благотворно за самия г. Дюринг.
Каква роля играе всъщност отрицанието на отрицанието у Маркс? На стр. 791 и следващите той резюмира окончателните резултати от извършеното в предходните 50 страници икономическо и историческо изследване на така нареченото първоначално натрупване на капитала.[85] Преди капиталистическата ера - поне в Англия - е съществувало дребно производство, основано на частната собственост на работника върху неговите средства за производство. Тук така нареченото първоначално натрупване на капитала се е състояло в експроприирането на тези непосредствени производители, т. е. в унищожаването на основаната върху собствен труд частна собственост. Това унищожаване е било възможно, защото споменатото дребно производство е съвместимо само с тесни, примитивни рамки на производството и на обществото, и на известен етап от развитието си то само поражда материалните условия за своето собствено унищожение. Това унищожение - превръщането на индивидуалните и разпокъсани средства за производство в обществено-концентрирани - образува първоначалната история на капитала. Щом работниците бъдат превърнати в пролетарии, а техните средства за производство - в капитал, щом капиталистическият начин на производство стъпи на собствените си крака, по-нататъшното обобществяване на труда, по-нататъшното превръщане на земята и на другите средства за производство в капитал, а значи и по-нататъшното експроприиране на частните собственици, придобива нова форма. „Сега подлежи на експроприация не вече работникът, който води самостоятелно стопанство, а капиталистът, който експлоатира много работници. Тази експроприация се извършва в хода на иманентните закони на самото капиталистическо производство, по пътя на концентрацията на капиталите. Един капиталист убива мнозина капиталисти. Ръка за ръка с тази концентрация или експроприация на много капиталисти от малцина се развива в постоянно нарастващ размер кооперативната форма на процеса на труда, съзнателното технологическо приложение на науката, планомерната колективна експлоатация на земята, превръщането на средствата на труда в такива, които могат да се употребяват само задружно, и икономията на всички средства за производство чрез тяхната употреба като производствени средства на комбиниран обществен труд. С постоянното намаляване на броя на капиталистическите магнати, които узурпират и монополизират всички предимства на този преустройствен процес, расте масата на мизерията, потисничеството, поробването, израждането, експлоатацията, но също така и възмущението на постоянно нарастващата работническа класа, обучавана, обединявана и организирана от самия механизъм на капиталистическия производствен процес. Капиталът става окови за този начин на производство, който е стигнал до разцвет с него и при него. Концентрацията на средствата за производство и обобществяването на труда достигат до една точка, когато те повече не се побират в своята капиталистическа черупка. Тя се пръсва. Удря часът на капиталистическата частна собственост. Експроприаторите биват експроприирани.“[86]
И сега аз питам читателя: къде са диалектически заплетените бъркотии и арабески на мисълта, къде е онази объркана и превратна представа, според която в края на краищата всичко било все едно и също нещо, къде са диалектическите чудеса за вярващите, къде са диалектическите тайнствени дивотии и фокуси по примера на Хегеловото учение за логоса, без които Маркс, според г. Дюринг, не можел да доведе докрай своето изложение? Маркс просто исторически доказва и тук накратко резюмира, че също както някога дребното производство чрез собственото си развитие е създало по силата на необходимостта условията за своето унищожение, т. е. условията за експроприиране на дребните собственици - също така сега капиталистическият начин на производство сам е създал материалните условия, по силата на които той ще трябва да загине. Такъв е историческият процес и ако той същевременно е и диалектически, то за това не е крив Маркс, колкото и неприятно да е това за г. Дюринг.
Едва сега, след като приключва своето историко-икономическо доказателство, Маркс продължава: „Капиталистическият начин на производство и присвояване, а следователно и капиталистическата частна собственост, е първото отрицание на индивидуалната частна собственост, основана на собствен труд. Но капиталистическото производство създава с необходимостта на природен процес своето собствено отрицание. Това е отрицание на отрицанието“ и т. н. (както е цитирано по-горе).[87]
Така че като характеризира този процес като отрицание на отрицанието, Маркс и не помисля да доказва с това неговата историческа необходимост. Напротив: след като исторически доказа, че този процес действително отчасти вече се е извършил, а отчасти предстои да се извърши, едва след това той го и характеризира като процес, който се извършва според даден диалектически закон. Това е всичко. Така че г. Дюринг пак прибягва до чиста фалшификация, когато твърди, че отрицанието на отрицанието трябвало да играе тук ролята на акушерка, с чиято помощ бъдещето се ражда от недрата на миналото, или че Маркс бил искал, въз основа на вярата в закона за отрицанието на отрицанието, да накара хората да се убедят в необходимостта от общност на земята и капитала (което само по себе си е очевидно Дюрингово противоречие, което „може да бъде физически напипано“) .
Г-н Дюринг проявява пълно неразбиране на същността на диалектиката дори с факта, че я смята като инструмент за просто доказателство, както донякъде, в ограничен смисъл, може да се смята за подобен инструмент формалната логика или елементарната математика. Дори формалната логика е преди всичко метод за издирване на нови резултати за преминаване от известното към неизвестното; същото нещо, само че в много по-възвишен смисъл, представлява и диалектиката, която освен това, като разкъсва тесния хоризонт на формалната логика, съдържа в себе си зародиша на по-широк мироглед. Същото съотношение съществува и в математиката. Елементарната математика, математиката на постоянните величини поне в общи черти се движи в границите на формалната логика; математиката на променливите величини, най-значителният дял на която е изчислението на безкрайно малките величини, по същество не е нищо друго освен приложение на диалектиката към математическите отношения. Тук простото доказване решително отстъпва на заден план в сравнение с разнообразното прилагане на този метод към нови области на изследването. Но почти всички доказателства на висшата математика, като се почне от първите доказателства на диференциалното смятане, от гледна точка на елементарната математика, са строго взето, неверни. Другояче не може и да бъде, щом като - както става тук - се иска чрез формалната логика да се доказват резултатите, добити в областта на диалектиката. Да се опитваме само чрез диалектиката да докажем нещо на такъв закоравял метафизик, какъвто е г. Дюринг, би било също такъв напразен труд, какъвто са положили Лайбниц и неговите ученици, доказвайки на тогавашните математици теоремите за изчисляване на безкрайно малките величини. Диференциалът е предизвикал у тези математици също такива спазми, каквито предизвиква у г. Дюринг отрицанието на отрицанието, в което впрочем, както ще видим, и диференциалът играе известна роля. В края на краищата тези господа, доколкото през това време вече не са били измрели, с ръмжене се предавали - не защото се били убедили, а защото всякога се получавали верни решения. Г. Дюринг, както той сам казва, сега едва е прехвърлил четиридесетте и ако доживее до дълбока старост - което му пожелаваме, - може и с него да се случи същото.
Но все пак какво представлява това ужасно отрицание на отрицанието, което толкова много трови живота на г. Дюринг и играе при него същата роля на непростимо престъпление, каквато играе у християните прегрешението против светия дух? Всъщност това е една твърде проста, навсякъде и всекидневно извършваща се процедура, която всяко дете може да разбере, щом като от нея се смъкнат всички мистични дрипи, в които я е обвивала старата идеалистическа философия и в които, за свой собствен интерес, биха искали и занапред да я обвиват безпомощни метафизици от рода на г. Дюринг. Да вземем например едно ечемично зърно. Милиарди такива зърна се смилат, варят, отиват за правене на бира, а след това се консумират. Но ако едно такова ечемично зърно намери нормалните за себе си условия, ако попадне на благоприятна почва - под влиянието на топлината и влагата с него ще стане своеобразно изменение: то ще поникне; зърното като такова изчезва, отрича се; на негово място се появява израсналото от него растение - отрицанието на зърното. Но какъв е нормалният ход на живота на това растение? То расте, цъфти, оплодява се и, най-после, отново произвежда ечемични зърна, и щом като последните узреят, стъблото умира - то също така се отрича. Като резултат на това отрицание на отрицанието ние имаме пак първоначалното ечемично зърно, но вече не едно, а десет, двадесет или тридесет пъти повече. Житните растения променят вида си извънредно бавно, тъй че сегашният ечемик е твърде подобен на ечемика от преди сто години. Но да вземем някое лесно променящо се декоративно растение, например далията или орхидеята; ако чрез изкуството на градинаря въздействаме върху семето и върху развиващото се от него растение, в резултат на това отрицание на отрицанието ще получим не само повече семена, но и качествено подобрени семена, които ще дадат по-красиви цветове, и всяко повтаряне на този процес, всяко ново отрицание на отрицанието е по-висока степен в процеса на това усъвършенстване. - Този процес, също както при ечемичното зърно, се извършва у повечето насекоми, например у пеперудите. Те се развиват от яйцето чрез неговото отрицание, преминават през различни фази на превръщане до половата си зрелост, оплодяват се и отново се отричат, като умират, щом като се свърши процесът на възпроизвеждането и женските снесат своите многобройни яйца. Това, че при другите растения и животни процесът не става така просто, че те, преди да умрат, произвеждат семена, яйца или малки не веднъж, а много пъти, всичко това засега не ни интересува; тук ние трябва само да покажем, че отрицанието на отрицанието действително се извършва в двете царства на органическия свят. По-нататък, цялата геология представлява редица от отречени отрицания, редица от последователни разрушения на стари и от утаяване на нови планински формации. Отначало първичната земна кора, възникнала от изстудяването на течната маса, се раздробява от океанските, метеорологичните и атмосферно-химическите въздействия и тази раздробена маса се утаява на слоеве върху морското дъно. Местни надигания на морското дъно над морското равнище отново подхвърлят определени части от това първо наслояване на въздействието на дъжда, на изменящата се според годишните времена температура, на атмосферния кислород и въглероден окис; на същите въздействия са подложени и изригнатите от недрата на земята и разкъсващи нейните пластове, разтопени и по-късно изстинали каменни маси. В продължение на милиони векове се образуват все нови и нови пластове, които в по-голямата си част отново се разрушават и отново служат като материал за образуване на нови пластове. Но резултатът от този процес е твърде положителен: образува се почва, съставена от най-разнообразни химически елементи и намираща се в състояние на механическа раздробеност, което създава възможност за най-масова и най-разнообразна вегетация.
Същото е и с математиката. Да вземем някаква алгебрична величина, например а. Ако я отречем, получаваме -а (минус а). А ако подхвърлим на отрицание това отрицание, като умножим -а по -а, ще получим +а2, т. е. първоначалната положителна величина, но в по-горна степен, именно на втора степен. И в този случай няма значение, че същото това а2 ние можем да получим и като умножим положителното а само на себе си и така пак ще получим а2. Защото отреченото отрицание лежи тъй дълбоко в а2, че то при всички обстоятелства има два квадратни корена, а именно +а и -а. А невъзможността да се отървем от отреченото отрицание, от съдържащия се в квадрата отрицателен корен, получава твърде осезателно значение още в квадратните уравнения. - Още по-рязко изпъква отрицанието на отрицанието във висшия анализ, в ония „сумирания на безкрайно малките величини“, които сам г. Дюринг обявява за най-висши математически операции и които на обикновен език се наричат диференциално и интегрално смятане. Как се извършват тия изчисления? Аз имам например в дадена задача две променливи величини х и у, от които едната не може да се променя, ако заедно с нея не се промени и другата в определено от условията на задачата отношение. Аз диференцирам х и у, т. е. приемам ги за толкова безкрайно малки, че те се губят в сравнение и с най-малката действителна величина, така че от х и у не остава нищо освен тяхното взаимно отношение, но без всякаква, така да се каже, материална основа - остава количествено отношение без каквото и да е количество. Следователно dy/dx, т. е. отношението на двата диференциала от х и от у,е равно на 0/0, но 0/0 взето като израз на отношението y/x. Ще спомена само мимоходом, че това отношение между две изчезнали величини, този зафиксиран момент на тяхното изчезване е противоречие; но то ни най-малко не може да ни смути, както изобщо не е смущавало математиката от близо 200 години насам. Но не значи ли това, че аз отричам у и х, само че не тъй, че повече да нямам работа с тях, както отрича метафизиката, а отричам по съответен начин? И така, вместо х и у, аз имам в дадените формули или уравнения тяхното отрицание, dx и dy. След това аз извършвам по-нататъшните действия с тези формули, като се отнасям с dx и dy като с действителни величини, макар и подчинени на някои изключителни закони, и в известен пункт отричам отрицанието, т. е. интегрирам диференциалната формула; вместо dx и dy получавам пак действителните величини х и у и тогава вече не съм се върнал просто към изходния момент, а съм решил задачата, върху която обикновената геометрия и алгебра може би напразно биха си трошили зъбите.
Същото нещо наблюдаваме и в историята. Всички културни народи започват с общинната собственост върху земята. У всички народи, които са прекрачили вече известно първобитно стъпало на развитие, тази общинна собственост с развитието на земеделието се превръща в окови за производството. Тя бива унищожена, отречена и след по-къси или по-дълги промеждутъчни стадии се превръща в частна собственост. Но на едно по-високо стъпало от развитието на земеделието, достигнато благодарение на същата частна собственост върху земята, частната собственост от своя страна се превръща в окови за производството - какъвто е случаят сега и в дребното, и в едрото земевладение. Оттук по необходимост възниква искането за отричане и на частната поземлена собственост, за превръщането ѝ пак в общо владение. Но това искане не означава възстановяване на първобитната общинна собственост върху земята, а установяване на една много по-висока, по-развита форма на общо владение, която не само не ще стане пречка за производството, а, напротив, едва сега ще го освободи от стесняващите го окови и ще му даде възможност напълно да използва съвременните химически открития и механически изобретения.
Или друг пример: античната философия е била първоначален, стихиен материализъм. Като такъв тя е била неспособна да си уясни отношението на мисленето към материята. Но необходимостта да се уясни този въпрос довела до учението за една отделима от тялото душа, след това - до твърдението за безсмъртието на тази душа и най-сетне - до монотеизма. Следователно старият материализъм е бил подложен на отрицание от страна на идеализма. Но при по-нататъшното развитие на философията и идеализмът се оказал също несъстоятелен и е бил отречен от съвременния материализъм Последният - като отрицание на отрицанието - не е просто възстановяване на стария материализъм, а към неговите здрави основи притуря и цялото идейно съдържание на двехилядогодишното развитие на философията и на природознанието, както и на самата двехилядогодишна история. Изобщо той вече не е философия, а просто мироглед, който трябва да се потвърди и да се прояви не в някаква си особена наука на науките, а в реалните науки. По такъв начин тук философията е „отстранена“, т. е. „едновременно преодоляна и запазена“ - преодоляна по форма и запазена по своето реално съдържание. Така че там, където г. Дюринг вижда само „игра на думи“, при по-внимателно разглеждане се оказва реално съдържание.
Най-после, дори учението на Русо за равенството, в сравнение с което учението на г. Дюринг е само неясно и фалшифицирано копие - дори то не е могло да бъде създадено, ако Хегеловото отрицание на отрицанието не е изиграло - и то повече от 20 години преди раждането на Хегел[88] - ролята на акушерка. И без ни най-малко да се срамува от това, учението на Русо в своето първо изложение почти демонстративно носи печата на своя диалектически произход. В природното и диво състояние, казва Русо, хората са били равни; и тъй като Русо разглежда дори възникването на езика като изопачаване на природното състояние, той има пълно право да пренася относителното равенство на животните в границите на един и същ вид също така и върху хората-животни, които Хегел неотдавна хипотетически класифицира като Alali - безсловесни.[89] Но тези равни помежду си хора-животни са имали едно предимство пред другите животни: способността да се усъвършенстват, да се развиват по-нататък - и тази способност е станала причина за неравенството. Така че във възникването на неравенството Русо вижда прогрес. Но този прогрес е бил антагонистичен, той в същото време е бил и регрес.
„Всички по-нататъшни успехи (в сравнение с първобитното състояние) са представлявали привиден прогрес към усъвършенстване на отделния индивид“, но в действителност те са водели към упадък на рода... Обработването на металите и земеделието са били онези две изкуства, чието откриване е предизвикало тази велика революция“ (превръщането на девствените гори в обработена земя, но заедно с това и появяването на мизерията и на робството в резултат на установяването на собствеността). „Според поета - златото и среброто, а според философа - желязото и житото, са цивилизовали човека и са погубили човешкия род.“
Всеки нов напредък на цивилизацията е същевременно и нов напредък на неравенството. Всички учреждения, които си създава възникналото заедно с цивилизацията общество, се превръщат в нещо противоположно на своето първоначално предназначение.
„Безспорно е - и това е основният закон на цялото държавно право, - че народите са си поставили владетели, за да защитят своята свобода, а не за да я унищожат.“
И все пак тези владетели неизбежно стават потисници на народите и засилват това потисничество до онази точка, при която неравенството, доведено до крайния предел, отново се превръща в своята противоположност - става причина за равенство: пред деспота всички са равни, а именно - равни на нула.
„Това е най-високата степен на неравенството, оная крайна точка, която затваря кръга и достига до първоначалната точка, от която бяхме тръгнали: тук всички отделни хора стават равни, именно защото не представляват нищо и поданиците вече нямат никакъв друг закон освен волята на властелина.“ Но деспотът е властелин само дотогава, докато на негова страна е насилието, и затова той няма право „да се оплаква от насилие, когато бъде прогонен... Насилието го е поддържало, насилието го сгромолясва - всичко върви по своя правилен, естествен път“.
Следователно неравенството отново се превръща в равенство, но не вече в старото, стихийно равенство на безсловесните първобитни хора, а в по-висшето равенство на обществения договор. Потисниците биват потиснати. Това е отрицание на отрицанието.
Така че още у Русо намираме не само разсъждение, което си прилича като две капки вода с разсъждението на Маркс в „Капиталът“, но и в подробностите ние виждаме у Русо цяла редица също такива диалектически обрати, с каквито си служи и Маркс; процеси, антагонистични по своята същност и съдържащи в себе си противоречие, превръщане на дадена крайност в нейната противоположност и, най-сетне, като ядка на всичко - отрицание на отрицанието. Така че ако Русо в 1754 г. още не е могъл да говори на Хегелов жаргон - все пак той още цели 16 години преди раждането на Хегел е бил дълбоко заразен от хегелианската чума, от диалектиката на противоречието, от учението за логоса, теологиката и т. н. И когато г. Дюринг, опошлявайки теорията на Русо за равенството, оперира със своите двама победоносни мъже - той вече е стъпил върху наклонената плоскост, по която безнадеждно се хлъзга в прегръдката на отрицание на отрицанието. Строят, в който процъфтява равенството на тези двама мъже и който при това е представен като някакъв идеален строй, е наречен на стр. 271 на „Курс по философия“ „първобитен строй“. Но на стр. 279 този първобитен строй, по силата на необходимостта, се премахва чрез „системата на грабежа“ - първо отрицание. А в наше време, благодарение на философията на действителността, ние сме стигнали дотам, че можем да премахнем системата на грабежа и на нейно място да поставим изобретената от г. Дюринг и почиваща на равенството стопанска комуна - отрицание на отрицанието, равенство на по-висока степен. Забавно, благотворно разширяващо кръгозора зрелище: сам г. Дюринг собственолично извършва тежкото престъпление - отрицание на отрицанието!
И така, какво нещо е отрицанието на отрицанието? - Извънредно общ и тъкмо затова извънредно широко действащ и важен закон за развитието на природата, историята и мисленето; закон, който, както видяхме, се проявява в животинското и растителното царство, в геологията, в математиката, в историята, във философията и с който е принуден да се съобразява по своему въпреки всичкото си упорство и без сам да знае това и самият г. Дюринг. От само себе си се разбира, че когато казвам, че това е отрицание на отрицанието, аз още нищо не казвам за оня особен процес на развитие, през който минава например ечемичното зърно от поникването си до отмирането на плодоносния стрък. Защото - тъй като и интегралното изчисление е също така отрицание на отрицанието, - ако взема да твърдя противното, бих твърдял само безсмислицата, че жизненият процес на ечемичния клас е интегрално изчисление или, ако искате, още и социализъм. Тъкмо такава безсмислица метафизиците постоянно приписват на диалектиката. Когато казвам за всички тези процеси, че те са отрицание на отрицанието, аз обхващам всички тях под този единен закон на развитието и тъкмо затова оставям без внимание особеностите на всеки отделен специален процес. А диалектиката не е нищо друго освен наука за общите закони на движението и развитието на природата, човешкото общество и мисленето.
Но могат да ни възразят: извършеното тук отрицание съвсем не е истинско отрицание: аз отричам ечемичното зърно и тогава, когато го смеля, насекомото - и тогава, когато го стъпча, положителната величина а - когато я зачеркна, и т. н. Или пък отричам положението - розата е роза, като кажа: розата не е роза; и какво ще излезе от това, че съм щял отново да отрека това отрицание, като кажа: розата все пак е роза? - Тези възражения са наистина главните аргументи на метафизиците против диалектиката, напълно достойни за техния ограничен метафизически начин на мислене. В диалектиката да отричаш не значи просто да кажеш „не“ или да обявиш нещото за несъществуващо, или да го унищожиш все едно по какъв начин. Още Спиноза казва: „Omnis determinatio est negatio“, всяко ограничение или определение е същевременно отрицание[90]. И, сетне, начинът на отричането се определя, първо, от общия и, второ, от особения характер на процеса. Аз трябва не само да отричам, но и отново да отстраня това отрицание. Следователно трябва по такъв начин да направя първото отрицание, че второто да остане или да стане възможно. Но как? Това зависи от особения характер на всеки отделен случай. Ако смеля ечемичното зърно или смачкам насекомото, аз наистина съм извършил първия акт на отрицанието, но съм направил невъзможен втория. Значи всеки вид неща си има свой начин на отрицание, такова отрицание, от което може да се получи развитие. Същото е и с всеки вид представи и понятия. При изчислението на безкрайно малките величини отрицанието става иначе, а не както при получаване на положителни степени от отрицателни корени. На това, както и на всичко друго, човек трябва да се учи. Ако зная само това, че ечемичният клас и изчислението на безкрайно малките величини попадат под закона за „отрицание на отрицанието“, аз не ще мога нито успешно да отглеждам ечемика, нито успешно да диференцирам и интегрирам, също както, ако зная само законите за зависимостта на тоновете от размерите на струните, това ни най-малко не значи, че ще мога да свиря на цигулка. - Ясно е обаче, че при такова отрицание на отрицанието, което се свежда до детинското занимание - последователно да се пише а и след това да се зачерква или последователно да се твърди за розата, че е роза и че не е роза, - няма да излезе никакъв друг резултат освен глупостите на тоя, който предприема подобна отегчителна процедура. А метафизиците въпреки това искат да ни уверят, че щом като желаем да извършим отрицание на отрицанието, именно това било правилният път.
И така, не някой друг, а пак г. Дюринг ни мистифицира, като твърди, че отрицанието на отрицанието представлявало глупава аналогия с историята на грехопадението и изкуплението, измислена от Хегел, взета из областта на религията. Хората са мислили диалектически много преди да са знаели какво нещо е диалектика, също както са говорили проза, много преди да се е появила думата „проза“[91]. Законът за отрицанието на отрицанието, който в природата и историята и - докато не е познат - в нашето мислене се осъществява несъзнателно, е за пръв път ясно формулиран едва от Хегел. И ако г. Дюринг иска сам тайничко да се занимава с тази работа, но само не може да понася наименованието ѝ - нека ѝ намери по-добро наименование. Но ако той иска да изгони от мисленето същината на тази работа, нека бъде любезен най-напред да я изгони от природата и историята и да изнамери такава математика, в която -а умножено на -а да не дава +а2 и в която диференцирането и интегрирането да бъдат забранени под страх на наказание.
БЕЛЕЖКИ
[83] Виж настоящото издание, т, 23, стр. 773. Някои различия между текста на този цитат в «Анти-Дюринг» и текста на даденото място в 23 том се дължат на това, че Енгелс цитира I том на «Капиталът» по второто немско издание (1872 г.), а руският превод на I том на «Капиталът» е направен от четвъртото немско издание (1890 г.), където цитираното място е дадено в малко изменен вид.
[84] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 88-89.
[85] В 23 том на настоящото издание 24-та глава на I том на «Капиталът» - «Така нареченото първоначално натрупване» - заема стр. 725-773 (съотв. стр. 742-793 на немското издание от 1872 г.). На стр. 770 (съотв. стр. 791 на немското изд. от 1872 г.) започва последният, седмият параграф на тази глава - «Историческата тенденция на капиталистическото натрупване».
[86] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 772-773. За различията между този цитат в «Анти-Дюринг» и посоченото място в 23 том виж бележка 83.
[87] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 773. За различията между този цитат в «Анти-Дюринг» и посоченото място в 23 том виж бележка 83.
[88] Има се предвид съчинението на Русо «Разсъждение за произхода и основанията за неравенство между хората» (виж бележка 25), което било написано в 1754 г. По-долу Енгелс цитира втората част от това съчинение, издание 1755 г., стр. 11.6, 118, 146, 175-176 и 176-177.
[89] Е. Haeckel - «Natürliche Schöpfungsgeschichte» - 4. Aufl., Berlin, 1873, S. 590-591. В класификацията на Хекел Alali представляват стъпало, непосредствено предшестващо човека в същинския смисъл. Alali са «безсловесните първобитни хора», по-точно - маймуночовеци (питекантропи). Хипотезата на Хекел за съществуването на преходна форма между човекоподобните маймуни и съвременния човек била потвърдена в 1891 г., когато холандският антрополог Е. Дюбоа намерил на о. Ява остатъци от най-древння изкопаем вид човек, който именно бил наречен питекантроп.
[90] Изразът «determinatio est negatio» се среща в писмото на Спиноза до Ярих Йелес от 2 юни 1674 г. (виж Б. Спиноза. «Преписка», писмо 50), където се употребява в смисъл «ограничението е отрицание». Изразът «omnis determinatio est negatio» и неговото тълкуване в смисъл «всяко определение е отрицание» се срещат в съчиненията на Хегел, благодарение на които те именно получили широка известност (виж «Енциклопедия на философските науки», ч. I, § 91, Допълнението; «Наука за логиката», кн. I, отд. I, гл. 2, бележката към параграфа за качеството; «История на философията», т. I, ч. I, дял I, гл. 1, параграфа за Парменид).
[91] Намек за известния епизод в комедията на Молиер «Буржоата благородник», действие II, сцена шеста.